Неапол отсам канала на Перловската река може да е все така автентичен. Да го вдишваш и да се връщаш към всяка една уличка, емоция, поглед, пропуснато щастие и възможност да се върнеш към живота, дори след като си загубил най-ценното...
В „Наполетано“ от Яна Борисова играе един (не)очакван тандем, споен до болка на сцената, за да може всяка дума да звучи като откровение, с безпощадна достоверност и с онази смешно-емоционална нотка, в която разпознаваш себе си през минута. Ако пък си бил в Неапол, всяка минута е завръщане – не само към града, но и към една своеобразно разказна история за футбола, за Марадона, за Неапол и за... мафията, разбира се.
Гледаш и усещаш. Как там няма часове. Как времето е спряло, но по един особен начин. Усещаш как всеки има нужда и поема своята глътка сила на ден. Сред пране и боклуци – като приказка на контраста за невъзможната любов между чистото и мръсното, между светлото и тъмното – като самия Неапол. И заслугата за това е на актьорите Юлиан Вергов и Петър Антонов – заради пълно(ценно)то им потапяне...
За техните герои болката е тежка, но за зрителят тя е повече от поносима, и затова сякаш трябва да бъде отправена специална благодарност към творческия екип, който съвсем „великодушно“ е оставил гледащия да съпреживява щастието, което винаги блещука, вместо да го тласкат към „самоубийствени“ мисли след напускането на зала. Тази доза простота, изразена в „драматургично“ помилване, е едно от най-големите предимства на представлението с режисьор Димитър Коцев-Шошо.
В „Наполетано“ се срещат двама мъже, които по различни причини са принудени да живеят на улицата. Някога те са имали професии, добър живот и семейство. След като се запознават, решават да помогнат един на друг. Роман Вишневски е професорът с име на граф, решил да приключи с живота си, а Тони (Антонио) е изпечен бездомник, обожаващ футбола и Неапол, скрита лимонка, чиято истинска самоличност „лъсва“ в последните секунди, и го прави още по-симпатичен и съпричастващ.
И Вергов, и Антонов са добри толкова, сякаш играят себе си. Единият си има и бог, и страст, и свое мечтано момиче, и мечтае да отиде отиде при своя бог Диего, за който вярва, че го пази, и той отива при него... За другия това е „бог-наркоман“, а принадлежащият към него Тони, новият приятел, е патологичен инат, към когото все повече и повече започва да изпитва патологична нужда от присъствие и подкрепа, която бавно, но сигурно го отдалечава от суицидните мисли...
Не виждаме ангелите, загледани в телефоните си, казва Тони на своя спътник, преди да го остави в пълна готовност за самостоятелно, ново начало. Преди едно ново приятелство да се превърне в проводник към нашия собствен бог, който идва, за да ни спаси. Тогава, почти неусетно стигаш до изводи за живота, които завършват с въпроса: Дали нашият бог прилича на нас?...
Всеки носи загубата. Но няма страшно, когато си воден от любов... „Наполетано“ е спектакъл-подарък за рождения ден на всяка една човешка душа, докарана до ръба на самотата. И е притча, без досадно морализаторстване – за прогонването на спасителите, за добротата, за приятелството, за нямането като висша форма на богатство.
За мъжките игри – по детски. За едно палто и за едно писмо. За загубата и за откривателството. За пресушаването на човешките емоции в името на нечовешката и никога недостигнатата необятна любов... Amore napoletano.
Сценографията и костюмите в „Наполетано“, в „Театро отсам канала“, са на Елис Вели, а музиката – на Милен Кукошаров.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
