Театър по рецепти от киното ваят двама безнадеждни романтици в „Господин Нощ“ – на сцената на „Театър 199“. През духа на седмото изкуство, режисьорът Стилиян Петров разказва кино-животописна история, създадена от Яна Борисова.
Няколко супени лъжици зехтин, скилидки чесън, домати, италианска наденица и... захар, която е „чувството за хумор“ в една рецепта. Така, горе-долу, изглежда щастието през очите на мъже, живеещи в измисления свят на реалност, вдъхновена от движещи се образи.
„Господин Нощ“ е спектакъл за женския ум и жълтите клещи, за обожанието и отрицанието, за Карлсон и бога на покривите, за вярата и светлината, за душата и невъзможността ѝ да фантазира там, където ѝ се иска, за разговора с екрана на собственото ни нямо кино, за очакването в тъмницата, за фотонегатива на истината.
То, представлението, макар и опосредствено, е моментна снимка на вечността, респективно – любовта, за онези 18 251 нощи на Фелини и неговата Мазина, и за онези 143 нощи, в които Тя е без Него. Така, както Той – Едуард в „Господин Нощ“, остава без своята Киномашина – без света, който го прави щастлив. Преминавайки от киното в живота, както от обич в обич...
Любовта е да се мълчи в тъмното. А по тъмно най-добре виждаш светлото, казва Едуард на младия си спътник Серж. Затова жена и самота са синоними, когато става дума за мъж. Самотата е красива само, когато има алтернатива. И е неизбежна, когато виждаш киномашината като жена...
Пиесата има поне един „фалшив“ финал, но той е в хармония с цялостното накъсано от малки „бомбички“ звучене на този театрален пърформанс. Сирени, земетръс, полицейски коли и един брутално артистичен танц с чадър под дъжда от ноти на Singin` in the Rain, представен от Йордан Ръсин... Талантливият актьор прави поредната силна роля с неизбежното партньорство и подкрепа в лицето на колегата си Веселин Мезеклиев.
„Приглушената“ и в стил класически ноар сценография на „Господин Нощ“ е на Никола Тороманов, а музиката – на Милен Кукошаров. Специално участие във видео кадрите има актрисата Дениза Павлова.
Разхвърляни мисли от една нощ – от Яна Борисова
Понякога рефлексът ни към думата „нощ“ е толкова банален, че незаслужено я ограбваме, подценявайки мащаба и възможностите на всичко онова, което можем да преживеем на този велик континент. Какво ѝ има на тъмнината, че винаги я насищаме с негативни очаквания, които ни плашат?
За разлика от светлото, в тъмното всичко, за което мечтаем или всичко, от което се страхуваме, се случва като на кино лента. В тъмното живеят равно количество демони и красота. Пълно е с живот. И не случайно някъде между тъмното и светлото се е родило киното.
Има дни, в които ми се струва, че всичко е толкова изморително или отчайващо, или обикновено, че единственият ни шанс да оцелеем е да си имаме тайни места, където можем да преживяваме онова, което в реалността е невъзможно. Може да са въображаеми пространства или конкретен човек. Или група хора… Може да е мелодия или творене… А може и да е едно старо кино.
Понякога си мисля, че в този разпадащ се свят единствено любовта остава устойчива величина. Единствено тя ми се струва извор на чисто вдъхновение. А не е ли точно вдъхновението нещото, от което всъщност имаме нужда?
Алфред Хичкок е казал: „Киното – това е животът, от който са изрязани скучните сцени“. Може би затова филмите, които разказват цял един живот имат продължителност не повече от два часа…
Опитах се да разкажа за необятната фантазия на нощта. Опитах се да разкажа за младостта на старостта.Опитах се да разкажа за смешната страна на тъгата. „Господин Нощ“ е история за красотата на тъмнината.
