Ако сенките имаха свои сенки, то любовта през погледа на Ханох Левин би изглеждала като сянка на презрението. Като изнемогваща старица със свръхпотентност. Тя е облечена ярко и въпреки това е невзрачна. Гласът ѝ е остър и дразнещ, но всяка нейна дума е истина, подплатена с факти от живота на мъжете, през които е преминала нейната центрофуга от чувства...
„О(б)твързан“ в театър „Възраждане“ показва една все още непозната за софийската сцена страна на своя автор. Тук няма директна, зловещо-смешна еквилибристика със смъртта и живота, нито ярост към нещата, които не можем да приемем. Не. Но всичко това е умножено по сто и смачкано до някаква жалка прозрачност. Простор, зад който виждаш само изначалното, първичното и, може би, най-истинското – остатъци от желанието, игра на похотта или вечна ревност.
Жана Рашева като Пукица е абсолютният „хит“ в представлението. Хамелеон, мастършеф, виртуоз, шампион. Нейната героиня винаги има „нещо по-добро от шоколад“. Преминавайки през хоризонтите на мъжкото его, тя сякаш за първи ПЪТ разгръща своя наистина огромен актьорски талант. В сянката ѝ може да се забие всеки „ръждив мъжки пирон“, и това би било най-приятната гледка, най-безкръвната „операция“ и най-великото воайорство – за зрителя.
Неслучайно, цялото действие се развива сред воали. Те са пред очите на публиката, но и зад гърбовете на действащите персонажи. За да размият, доколкото е възможно, тази брутална перверзност, граничеща с безкрайно омекотена версия на... „порно“ хорър. Този ефект се подсилва и от опушения до бяло грим на лицата. Те носят усещането за игрички между разорени благородници, подобно житието на хайлайфа, описано от Пиер Шодерло дьо Лакло в „Опасни връзки“.
В „О(б)твързан“ има още две знакови фигури. Знайдух на Свежен Младенов е еталонът за ерген, отдавна прехвърлил опцията за промяна на личния си живот, мислещ, но не слушащ дори собствените си мисли, монологичен, див по презумпция. Ганонино на Георги Златарев е превъплъщение със забележителна (псевдо)ирония, като на застаряващ красавец от латиносапунка – блестящ, почти бляскав, с нагласата на неустоим съблазнител.
На въображението на бъдещите наблюдатели на това представление остава да си фантазират какво може да се очаква от забележителното трио/тройка – Пукица, Знайдух и Ганонино. Едновременно абсурдно, забавно и незабравимо – като имената им.
Не по-малко впечатляващо е началото на спектакъла, с измамно романтична настройка. Полуголи мъже перат в легени, на фона на френския шлагер „Жената на моя приятел“ (La Femme de Mon Ami), в изпълнение на Енрико Масиас. Вулгарно, сексуално и сексистко. Покрай тях дефилират еманципирани дами. Всъщност, стари дами, които наричат мъжа лакирана кукла, говорят без свян за синдрома на стария ерген и на старата мома...
Конците на сцената дърпа режисьорка с мистичното и съвсем (не)претенциозно име Тери Фишер. Почеркът ѝ се разпознава в няколко театрални заглавия, сред които в случая е добре да се припомни „Блажени са блажените“ в „Театър 199“. Общото е, че и при двата прочита, немалък брой персонажи са подложени на взаимодействие в миниатюрно пространство – като в претъпкан автобус, който се движи по треторазреден път. Всичко наоколо дрънчи, трещи и те избутва напред, превръщайки пътуването в социален експеримент.
В Singles („Необвързани“), както е оригиналното заглавие на пиесата на Ханох Левин, социалният експеримент е посветен на брака като проект, в който всеки може да целуне булката. В него Тери Фишер, по собствените ѝ думи „вижда линии“ на Гогол, Молиер и дори Брехт. Резултатът обаче е непредвидим – брак между тримата класици, израелския автор (вече почти класик) и успешно доказващи се бъдещи български театрални класици.
Още по темата
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
