„Блажени са блажените“ е като онова португалско парче, чиито текст не разбираш, но ужасно много харесваш. Като изключим генералното объркване (какъвто е и животът ни), представлението в „Театър 199“ изгражда един истински саундтрак на същия този живот – луд и цветен до безобразие...

Българската постановка е световна премиера на текста на Ясмина Реза, на сцена. Огромен брой герои и още повече персонажи са скупчени в миниатюрно пространство – като в препълнен автобус, който се движи по треторазреден път. Всичко наоколо дрънчи, трещи и те избутва напред (винаги напред!), превръщайки пътуването в социален експеримент.

Участниците, по азбучен ред, са Жорета Николова, Мак Маринов, Светлана Янчева, Свежен Младенов и Христо Гърбов. Елитен отбор актьори, провокирани да играят като деца с „мощна оплаквателна интонация“ и ред други качества, които обаче пречат да се постигне хармония в отношенията. Защото живеенето минава в ясла, или инкубатор, или оранжерия – за хора...

Звучи Always on My Mind…

Заглавието на романа на Ясмина Реза, излязъл във Франция през 2013 година, е взето от стих на Хорхе Луис Борхес, от неговите „Фрагменти от едно апокрифно евангелие”.

За блажените кротки, защото не се отдават на раздори, за тези, които знаят, че страданието не е венец на славата, за храбрите, които приемат еднакво и поражението, и триумфа, за обичаните и обичащите, както и за онези, които могат да минат без обич, за чистите по сърце, защото виждат Бога... Така е по Борхес.

Реза „трансформира“ неговите постулати в „сламки“ от едно изследване на (не)щастието. При нея блаженството на блажените се изразява в своеобразно потъване в нищожността на битието – там, където никога досега не е ставало дума за чувства, където властва разстройството на ума, където тъгата идва след интимност...

Звучи My Heart Will Go On от „Титаник“.

„Вътрешни“ монолози и „микро“ събития чертаят света на мъжа и жената в този спектакъл. Историята, доколкото я има, започва със скандал между съпрузи в супермаркета – на опашката пред щанда за сирена. И това е в началото, към финала и на самия край кънтят и отекват тежки думи, тежки обобщения за живота и смъртта, за вината и греха, за съвестта в нейния най-често гузен вариант.

„Спасението“ на тази „история“ е иронията, която доминира през цялото време. На моменти става дори смешно, но без да стърже в ръждата на баналното. И заслугата за този доста приемлив „звук“ на текста е не само на Ясмина Реза, но и на Весела Василева (режисьор), която, освен театрални постановки, има зад гърба са танцови и музикални проекти.

Звучи I Will Always Love You – в изпълнение на Христо Гърбов.

Трелите му донасят капчици пот в неподготвения слушател. Но по-хубавото е, че това не е краят на човешката драма в „Блажени са блажените“, а само част от вечността на безкрайния битувизматичен път, който върви всеки от нас, превръщайки живота си в криминален блокбастър с елементи на ужас и малко романтика за разкош...

Звучи Memory от „Котки“...

Защото няма нищо по-естествено от това да бъдеш животно. Най-дивото питомно, което човек някога е обичал, понякога, без да обича себе си...