Трудно е да забавляваш хищници, при положение че човекът си остава най-хищното и нечистоплътно животно. Мечтае за това, което няма. Кой каквото го боли, за това говори. И въобще, нищо не е като хората в този театър за салам и шампанско. Така, цветно, но песимистично, и по философски нелаконично, е изградил света на своите „Neoдачници" режисьорът Иван Пантелеев.
Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов" пресъздава живота в 3-звезден хотел, наречен „Родина“.Там, на фона на (невинаги) лека и романтична музика (в изпълнение на Рашко Младенов) се ръсят една след друга туристически деветини. Това е нещо като бабини деветини, но произведено от мозъка на средностатистическия турист. Туристът като изкривен модел на средностатистическият мислещ човек, за когото животът е ресторант или закусвалня, или хотел три звезди. Не повече.
„Neoдачници"-те на Иван Пантелеев са своеобразен хор от гъгнещи неудачници, които след почти 3-часова игра на истини с публиката, са „наказани“ от своя режисьор да не получат най-голямата си награда – поклон и овации. И не защото е старомодно или отживяло, както предупреди Панталеев преди началото на едно от представленията. А защото този „публицистичен“ театър претопява актьорите. Почти час 90 на сто от тях са с гръб към публиката, но така всъщност се превръщат и стават част от нея.
Следват дълги монолози и леки закачки с публиката, граничещи с обида. И каква е обидата – просто думите или просто това да се слееш с някого. „Не мога да разбера хареса ли ми или не ми хареса, но все пак браво!“, казва един от героите на Горки/Панталеев. И това сякаш изчерпва обяснението, което бъдещите зрители на представлението трябва да получат относно подводните камъни на подтекста. Защото животът, който живеем, е равен, с леки подскоци, лафче, кафенце. Защото Той/Тя обича красивото, но не обича мен...
На кому е потребно всичко това? В пространство от цветни лентички героите, като истински шизофреници, преминават всички възможни състояния на душата и тялото, негодувайки от действителността, включително и българската, през последните 30 години.
Представлението е по „Дачници" на Максим Горки, но гарнирано с размисли на режисьора и текстове на Хайнер Мюлер, Мишел Уелбек, Теодор Адорно и Бьонг Хън Лий. Заглавието „Neoдачници" дошло по време на репетиции като „неслучайна грешка” и според Панталеев няма претенции да звучи интелектуално, а напротив – „има много общо с шегата, с недоразумението, с живеенето на кръстопът, когато една много стара култура, античната, се припокрива със символност от близкото минало и се получава нещо, което не е нито едното, нито другото“.
Солисти в хора на „Neoдачници"-те са най-актуалните имена от трупата на Народния театър – Владимир Карамазов, Юлиан Вергов, Николай Урумов, Иван Юруков, Теодора Духовникова, Радена Вълканова, Александра Василева, Стефания Колева, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Христо Петков.
Пиеса на световноизвестния руски класик се поставя за 18-и път в Народния театър. В началото на сезона беше премиерата на „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности” на Горки, режисирана от Красимир Спасов.
Иван Пантелеев за името на спектакъла
Проект трудно може да се представи при моя начин на работа. Аз взимам текста като материал – това, което пише в пиесата, не е това, което ще играят актьорите. Текстът е повод да се започне работа. В случая, това е пиесата „Дачници" на Горки. Използвам текстове и на други автори, има сцени, които съм дописвал, и сцени, които съм променял. Направих превод на български, който е за работата с актьорите в Народния театър.
„Дачници" е много играна пиеса в България, но превода, който четох, ми се видя недостатъчен. Имаше много пропуснати сцени, имаше пропуснати фрагменти в рамките на сцените, които ми се видяха важни и интересни. Вкарал съм ги обратно. Заглавието „Дачници", с което се е играла пиесата, е феномен. То не означава нищо. Руското заглавие е „Дачники" – хора, които живеят по вили. Не си спомням някой в България да е казвал „Отиваме на дача“. Нямаше такова нещо. Как може да живееш цял живот с нещо, което не е истина?
Дълго умувахме как да променим заглавието, за да стане на български. Започнахме репетициите с работно заглавие, но то не беше интересно. И, както е в театъра, събират се двайсет души, работят върху едно нещо и се получава парче истина, което е истината на тези двайсет души - не на един човек. Много се радвам, че намерихме подходящо заглавие – „NeoДачници" (новите дачници). Така успяхме към старата грешка да добавим още една, т.е. да стане конгломерат от грешки, който много точно и с чувство за хумор (от фонетичната близост между неодачници и неудачници), но и с известна доза критическа мисъл вътре, ни даде едно добро заглавие. Добро, защото не е интелектуално - идва от шегата, от недоразумението.
За Иван Пантелеев
Завършва театрална режисура в НАТФИЗ, след което реализира проекти в София, Рига, Авиньон, Щутгарт, Цюрих, Люцерн. В Германия е режисьор в две от най-легендарните театрални пространства в Берлин – Дойчес театър и Фолксбюне. През 2016 г. постановката му „В очакване на Годо“ с участието на Самуел Финци беше представена като част от платформата „Световен театър в София“.Пантелеев се връща в България след 20-годишно отсъствие на родната театрална сцена.
