Не е страшно, ако на средностатистическия гражданин му убягва разликата между Европейски съюз и Съвет на Европа, депресия и рецесия, карта и глобус, Кумарнистан и Пакистан. Страшното идва, когато тази разлика не може да бъде направена от политик на най-високо държавно ниво. Такъв е случаят с британския министър-председател Джим Хакър в спектакъла „Да, господин премиер!", поставен премиерно в Сатиричния театър.
Дали България днес не прилича на Англия от края на 80-те години на миналия век? Каква е цената на властта – тогава и сега? Колко труден и дълъг може да бъде пътят в политиката, когато събитията започват като лека комедия, но се развиват до трагедия с необратими последници? Тези и още мноо други отговори дава режисьорският прочит на Борис Панкин.
В продължение на два часа, публиката има много поводи да се превива от смях, както заради силния текст (превод на Даря Доганова и Борис Панкин), така и заради играта на всеки един от актьорите. Кръстю Лафаазанов е премиерът, който ни кара да се замислим върху твърдението, че „наистина премиер е единствената престижна длъжност, за която не се изисква образование и квалификация“. Думите са на неговия началник на кабинета Сър Хъмфри Апълби (Мариан Бачев). Самият Апълби пък е признат разбирач на техниките на оцеляването.
На предна линия са още две лица от вярната свита на премиеря. Това са личният му секретар Бърнард Уоли (Тони Минасян) и дясната му ръка – секси мацката Клер Сатън (Рада Кайрякова). Умраз Нурмаков (Константин Икономов) пък е представителят на богатата азиатска държава Кумарнистан, на която Европа възлага всичките си надежди за излизане от кризата. В тази разнородна компания е и Светослав Пеев, шефът на Би Би Си – този „бастион на висшата култура срещу настъпленията на комерсиализма“.
В „Да, господин премиер!“ ще станат ясни няколко принципа, произнесени ударно от силните на деня. Първо: Властта не понася вакуум, но самата тя е вакуум в управлението. Второ: Да пратиш неудобен съпартиец в трета глуха означава да му дадеш да ръководи министерството на културата, медиите и спорта.Трето: Правителството не шантажира, а само използва лостовете на влияние. Четвърто: Премиерът не говори с обикновени хора, освен по време на предизборна кампания. Пето: Въображаемият проблем е много по-лесен за разрешаване от реалния такъв. Има, разбира се, и шесто, и седмо, и осмо, и N-то правило. И в това няма нищо лошо за Англия, при положение, че „Австралия се яви на Евровизия с азиатка", а ние се чудим „дали да назначим Върховен комисар по Туитър и Фейсбук".
Въобще, „Да, господин премиер!“ е пример за това какво става, когато свитата около премиера изпуска програмата му от контрол, и самият премиер си позволява да вземе решението сам да управлява държавата. Тогава абсурдите стават страшни, а решенията им невъзможни. Какъвто е скандалът с външния министър на Кумарнистан, който преди подписването на важно споразумение иска да се възползва от секс услугите на .. ученичка до осми клас. Британското правителство е изправено пред дилема – да пренебрегне държавните интереси или да достави на своя гост малолетната проститутка с кралския хеликоптер. Задачата се оказва с повишена трудност, защото „от морални съображения" извратенякът педофил иска момичето да е девствено...
Проблемът се превръща в основен казус на Кабинета, за да може да оправдае подобна услуга като „проява на щедрост на духа" и „мултикултурализъм". Грижите за кумарнистанеца стигат до там, че трябва да се намери подходящо име на цялата тази операция. Вариантите варират от „хоризонтална дипломация" до „евроакт", а ученичката става „евроактивист". В края на краищата, „ние сме политици, не сме владици", заключават силните на деня.
Историята „Да, господин министър“/„Да, господин премиер“
Когато през 80-те години на 20-и в. по Би Би Си вървят сериалите „Да, господин министър“ (1980-1984) и още по-успешният му наследник „Да, господин премиер“ (1986-1988), те биват определени като комедия, при все че изглеждат като притеснително правдоподобно ръководство от типа „Практическо изкуство за управление“. Приключенията на премиера Джим Хакър, хлъзгавия му помощник Сър Хъмфри Апълби и личния секретар Бърнард Уоли са ярка сатира на провалите и безсилието на игрите на властта.
Телевизионното шоу приключва през 1988 г. и голяма част от държавната администрация във Великобритания въздъхва с облекчение, но неговите създатели - Сър Антъни Джей и Джонатан Лин, просто гледат и чакат отстрани. През 2009 г., след 23-годишно прекъсване, двамата отново работят заедно и комедията „Да, господин премиер!” се превръща в едно от най-хитовите заглавия през 2010 г.
„Нищо в правителството наистина не се е променило. Напредъкът е сянка, а актуалността – илюзия. Единствената разлика е, че общественото мнение в момента е още по-песимистично. Скандалите около банковата катастрофа, големите разходи, разкриването на уютните връзки между партийни лидери и медийни организации, ни докараха до ниска избирателна активност и едва 13 процента доверие в политиците”, коментира Джонатан Лин.
Всичко това може да е лошо за демокрацията, но е чудесно за „Да, господин премиер!“. Цинизмът и сарказмът са жизнената сила на шоуто и ако хората като цяло са разочаровани от ситуацията, авторите откриват добра почва за вдъхновение. Независимо от твърдението им, че няма съществени промени в „Уайтхол“, политическият пейзаж в новия „фарс за политика, секс и евро” е забележително различен – бушуваща криза в Еврозоната, спрял е икономическият растеж, надвиснала е опасност от неочакван секс-скандал, но най-вече – Сър Хъмфри трябва да се справя с Клер Сатън – опасно съобразителния специален съветник на министър-председателя.
За авторите: Антъни Джей
Роден е на 20 април 1930 г. в актьорско семейство. Следва класическа и сравнителна филология в Кеймбридж. През 1955 г. започва работа в Би Би Си като редактор, а след това и продуцент на редица публицистични предавания и токшоута.
През 1964 г. напуска телевизията, за да стане писател и продуцент на свободна практика. Заедно с Джон Клийз, през 1972 г. основава компанията Video Arts, специализирана в създаването на програми за обучение и бизнес-управление.
По това време се запознава с Джонатан Лин, с когото се сприятеляват. През 80-те години двамата работят върху телевизионните поредици „Да, господин министър“ и „Да, господин премиер“. Сър Антъни Джей е сред редакторите на Оксфордския политически речник, пише анализаторски статии за вестници като „Дейли мейл“, „Телеграф“ и „Таймс“.
Докладът му през 2008 за Центъра за политически изследвания „Как да спасим Би Би Си“ предизвика разгорещен дебат, като се застъпва за радикално намаляване на дейността и телевизионните канали на корпорацията. Автор е на книги за управление и бизнес практики като „Корпоративният човек“ (1971), „Домакински наръчник за защита на общността от бюрократичната агресия“ (1972). „Мениджмънт и Макиавели“ (1987) е продадена в 250 000 копия по целия свят. Сър Антъни Джей е съсценарист на документална поредица за кралското фамилия и съавтор на кралица Елизабет Втора. През 1988 г. получава рицарско звание, а през 1993 г. е отличен за лични заслуги към кралското семейство. Почива на 21 август 2016 г.
За авторите: Джонатан Лин
Роден е на 3 април 1943 г. С отличие завършва право в Кембридж през 1967 г. В студентските си години се запалва по театъра и на 21 години започва да играе. Дебютира и с малки роли по телевизията. Номиниран е от Plays and Players Award за най-обещаващ млад актьор.
В началото на 70-те години получава второстепенни роли в киното, а през 1973 г. дебютира като сценарист на комедийния трилър „Проектът Интерсайн“. В средата на 70-те години Лин поставя като режисьор в различни лондонски театри.
Първият му роман „Нужният човек“ излиза през 1976 г. и се превръща в бестселър. През 1977 г. Лин става художествен ръководител на Кембриджския театър, където 4 години работи като актьор, сценарист и режисьор в 20 постановки. През 80-те „Да, господин министър“ и „Да, господин премиер“ превръщат Джонатан Лин в национална знаменитост. Успехът на сериалите помага да бъде поканен в Холивуд.
Сред най-известните и касови негови филми като режисьор са „Монахини под прикритие“ (1990), „Братовчед ми Вини“ (1992, донесъл „Оскар“ на Мариса Томей), „Изисканият джентълмен“ (1992), „Алчни хора“ (1994), „Сержант Билкок“ (1996), „Процес и грешка“ (1997), „Девет ярда“ (2000), „Борба за наследство“ (2003), „Дива мишена“ (2010).
