Нехир Туна: Научаваш правилата и след това ги забравяш, така ставаш по-свободен

Казват, че филмите му съчетават социален анализ и визуална естетика. И наистина, „Пансион“, показан на „София филм фест“, е като черно-бял сън, разказан от едно пораснало момче. Днес то превръща спомена в кинолента, а живота от детството – в трогателно послание, за което говори свободно и с усмивката на мъж, намерил своя житейски и професионален път...

Годината е 1997-а. Напрежението между религиозните и светските турци се засилва. Четиринайсетгодишният Ахмет е изпратен от баща си в ислямско общежитие, за да изучи мюсюлманските ценности. Баща му наскоро е приел исляма и Ахмет полага много усилия, за да бъде идеалният син, но не успява да се впише сред грубите деца в общежитието. Единствената му утеха е новият му приятел Хакан, отракано момче от улицата, което знае как да оцелее в системата... Мечтата им е да могат да взимат самостоятелни решения...

Историята от „Пансион“ припокрива на 90 процента истинския живот на Нехир Туна. Младият турски режисьор приема постъпката на своите родители като експеримент на двойка млади хора. „Те искаха да предадат на децата си нещо толкова силно и възвишено, което са открили за себе си. Честно казано, много добре ги разбирам“, казва той. Сега, в разцвета на силите си, Туна е стигнал до заключението, че правилата трябва да се научават и след това веднага да се забравят. Защото само така можеш да станеш по-свободен...

Снимка: Даниел Димитров

Нехир Туна – за филма „Пансион“ и автобиографичните моменти в него, и как той самият е бил пратен в интернат, за политическата цензура, за отношенията между религиозните и светските турци. И още: Лесно се получава финансова подкрепа за такъв тип филми? Защо изостави желанието си да бъде актьор? Съпругата му, която е актриса, ли е най-големият му критик?...

Защо откраднахте камерата на баща си? И кое беше първото нещо, което заснехте с нея?

- (Смее се – бел. а.) Защото исках да заснема нещо мое си. По онова време не беше толкова лесно, нямаше сегашните телефони с камери. Нямаше тикток и инстаграм, а тази камера Sony Hi осмица ми позволяваше да направя това. Тя имаше много красива, черно-бяла текстура на образа и внасяше една поетичност, към каквото и да я насочиш, което иначе не се вижда с невъоръжено око. Заснех един късометражен филм с мой приятел актьор вкъщи и около къщи. Беше по-скоро експериментално по това време. Не знаех как да изградя история, как да разказвам чрез образи, така че беше едно много ценно преживяване, от което научих много...

А всъщост, камерата беше на чичо ми, защото баща ми беше твърде религиозен човек и не ни даваше дори да гледаме филми по телевизията. Взех камерата на чичо ми, защото ме дразнеше (Смее се – бел. а.).

Затова ли Ви пратиха в религиозно училище? Какви бяха очакванията на родителите Ви?

- Моите родители бяха просто една двойка млади хора, които изведнъж бяха решили да променят своя живот. Бяха открили религията и имаха много голямо желание по някакъв начин да предадат това на децата си, да го споделят с тях. Аз имам и брат, който не пратиха в такова училище. Но аз бях първородният син и с мен направиха проба – някакъв вид експеримент как да предадат на децата си нещо толкова силно и възвишено, което са открили за себе си. Честно казано, много добре ги разбирам.

Възможно ли е една история, като тази в „Пансион“, да надхвърля макрополитическата борба между религията и светския начин на живот?

- Аз исках да разкажа историята на едно момче, което се озовава притиснато между тези две системи и идеологии. До голяма степен, филмът е и автобиографичен, защото аз самият съм преживявал подобни нахлувания в дома ни, тъй като и баща ми беше ангажиран с финансирането на подобен тип институции.

Излишно ли е да Ви питам дали лесно се получава финансова подкрепа за такъв тип филми?

- Не е никак лесно. Нашият копродуцент от Турция е частен инвеститор. Публични средства получихме от Франция, от Германия и, в малка степен, от Съединените щати. За съжаление, в Турция, за филми, които се занимават с политическа или религиозна тематика, практически е невъзможно да се получи публично финансиране – просто, защото хората, които са на власт, не искат никой да се занимава с такива деликатни проблеми. Дори посланието на филма да не е непременно критично към властта. Просто, всякакъв опит да се говори на такива теми, бива смазан от самото начало.

Има и допълнителна трудност, тъй като европейската система за финансиране на кино е такава, че, ако ти не си получил частично публично финансиране от твоята държава, няма как да имаш достъп до допълнително финансиране от европейските фондове. Така че мачът изглежда предварително загубен.

От друга страна, всичко това ми даде допълнителна мотивация. На няколко пъти си мислех да се откажа, защото действително беше много трудно, но се замислих, че те всъщност точно това искат, и това ме амбицира допълнително.

Чувствате ли се цензуриран политически?

- Що се отнася до цензурата, аз на този етап не мога да отговоря на този въпрос, тъй като филмът все още не е прожектиран в Турция.

Иначе, в Турция има много творци, които се самоцензурират, изрязват или променят определени моменти от проекта си, за да минат през цензурата на финансирането. След това обаче си правят филма такъв, какъвто първоначално са възнамерявали.

Снимка: Даниел Димитров

Проблемът е, че финансиращите институции долавят това нещо, виждат, че това, което е заснето, не отговаря на проекта, който е получил финансиране. И много често се получава така, че се налага да се връщат пари. Това се случва, включително и на много опитни режисьори. Случва се с филми, които са селектирани в Кан и по други големи фестивали, които са привлекли много внимание, което е абсолютно безумно.

Проблемът е, че, ако ти цензурираш проекта си, след това действително се налага да цензурираш и самият филм, и тогава той става безинтересен, неоригинален...

Как са поставени отношенията между религиозните и светските турци в региона в Истанбул, в който живеете?

- Кварталът, в който аз живея – Бейоглу, по никакъв начин не е представителен нито за Турция, нито за Истанбул. Това е един изключително пъстър район, където хората са образовани, живеят предимно творци, музиканти, кинаджии. Така че такива проблеми там няма.

Като цяло, в днешно време, отношенията между двете общности не са толкова напрегнати, както навремето. Единствено на предизборна кампания, определени хора надигат глас, но дори и тогава това напрежение не преминава отвъд цивилизования дебат. До голяма степен, това се дължи на факта, че през последните двадесет години светски настроената общност загуби много голяма част от влиянието си. И в днешно време тези хора, по-скоро, водят един живот под радара. Те не са толкова забележими...

Снимка: Даниел Димитров

Бейоглу, впрочем, има и някои части, където живеят доста консервативни религиозни общности. Но въпросът е, че, ако хората не бъдат провокирани, те нямат никакъв конфликт помежду си. Такива напрежения се появяват действително само преди избори. Тогава определени политици решат да бръкнат в раната и да провокират хората, но на ежедневно ниво, между обикновените хора, няма напрежение.

Бил сте асистент на Мерилин Хоровиц, която има своя система за писане на сценарии. Накратко, какво представлява тя и Вие последовател ли сте на тази система?

- Да, някога бях неин асистент и научих много за двете ми години там. Нейната система е нещо като опростяване и създаване на модул, свързан с развитието на героя. Това е система, която използвах, и от която научих много. Но колкото повече опит натрупвам и развивам своя вкус, откривам, че все повече се разграничавам от тези правила и усвоявам основните неща по-свободно.

Научаваш правилата и след това ги забравяш (Смее се – бел. а.). Така ставаш по-свободен и имаш място за повече изследвания.

Отказахте ли сте от желанието си да бъдете актьор?

- (Смее се – бел. а.) Навремето много исках да бъда актьор, но после осъзнах, че трябва да бъда този, който се занимава с актьорите. Аз не бях заобиколен от режисьори, не бях част от филмова общност. Нямаше как да действам сам. Така започнах да правя свои малки късометражни филми. Постепенно откривах все повече вълнение в създаването им и това разтвори вълнението и желанието да ставам актьор. Вече съвсем нямам такива амбиции.

Вашата съпруга обаче е актриса. Работите ли заедно?

- Да. Работим заедно по много от моите късометражни филми. Използвахме ги като възможност да растем и да се учим. Освен това, тя играе ролята на майката в „Пансион“.

Снимка: Даниел Димитров

Тя доста ми помага, тъй като е и един от моите копродуценти. Прави много неща, дори носи шоколад на снимачната площадка или пък репетира с моите актьори. Има толкова много неща, с които ми помага.

Тя ли е най-големият Ви критик?

- По някакъв начин. Но тя е повече емоционален поддръжник, отколкото критик. Тя прави всичко, за да ме накара да се чувствам мотивиран. Поддържа ме мотивиран. Ето защо избягва всякакъв вид критики, които биха ме обезсърчили. Тя е носител на свой собствен добър баланс.

Коя е любимата дума на родния Ви език?

- (Замисля се – бел. а.) Любимата ми дума на родния език... Боже мой, никога не съм мислил за това... (Отново се замисля – бел. а.). О, Боже, ще стигна до това, но ми трябва секунда... Ако имате още въпроси, задайте ги, а за това ще отговоря накрая...

Последният ми въпрос е как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича..."?

- Който обича… Мисля, че отговорът на предишния въпрос е любов – aşk (aşk на турски означава любов – бел. а.). А отговорът на този въпрос е: Постоянно да се влюбвам в нещата, които правя.