„Ако не правя филми, не се чувствам жива... Винаги съм имала чувството, че нямам своя държава, затова мога да отида навсякъде и там да се чувствам като у дома си... Никога не съм мислила, че съм по-значима от другите... Съвършенството е нещо ужасно... Все още вървим в грешната посока“...
Тя самата е път, от чиято панорама можеш да видиш израстването на цяло едно поколение силни жени. Вселена, в чиито недра кипи и кръв, и огън – ведно, за да покаже, че любовта, работохолизма и вдъхновението могат да вървят ръка за ръка.
И, когато някои критици, съвсем лекомислено, я сравняват с ледоразбивач, тя с усмивка обяснява, че това е машина, която съществува в „света на корабите“. Аз просто се опитвам да правя добри филми – това е всичко, казва Маргарете фон Трота. Една жена на път – както всички нейни посестрими в седмото изкуство. Всички те, все още се борят и все още съществуват. Заради живота, заради обичта към него – нищо, че е в мъжки род. Въпреки опасно-абсурдната мисъл, че има хора, които приемат същия този живот като заплаха преди смъртта... На това място би трябвало всеки от нас да чува оглушителния смях на първата жена, отличена със „Златен лъв“ във Венеция, наричана „водеща сила“ на движението „Ново германско кино“ и един от най-значимите разказвачи за жените и за техния нелек живот.
Маргарете фон Трота – за самоиронията, за играта с живота и смърта, за номадството, за етикета режисьор-феминист и за мъжете-учители в киното.
– Маргарете, в „Ингеборг Бахман – пътуване в пустинята“ кулминацията не беше в края на филма. Това търсено ли беше от Вас като режисьор?
– Да! Защото нейният край в Рим беше много трагичен. Тя почина при пожар. Пушела е в леглото си, била е с нощница от изкуствена материя, която е леснозапалима. Тогава тя взимаше много сънотворни. Затова не е могла да усеги огъня веднага. Така че това е причината за нейната смърт – една много трагична смърт...
Ето защо, не исках да завърша филма с тази трагедия, а с момента в живота й, в който тя имаше чувството, че може да започне отново, да обърне нова страница в живота си.
– Плакала ли сте, докато снимате филм?
– (Замисля се – бел. а.) Не... Рядко ми се случва да плача на снимачната площадка.
Моята продуцентка Бетина Брокемпер ми напомня, че плаках, когато снимахме „Хана Аранд“, докато Барбара Сукова произнасяше последните думи. Там се разплаках, да... Но това не е обичайно за мен. Моята задача да правя репетиции и да разговарям с актьорите.
По-често се е случвало да плача в киното, когато гледам собствения си филм, но не и по време на снимане.
– След пандемията продължавате ли да водите номадски живот и да живеете в Париж, Рим, Мюнхен, Ню Йорк... Всъщност, пандемията мина ли, чисто психологически?
– По време на пандемията не можех да снимам, а трябваше да направим филма за Ингеборг Бахман. Коства ми две години от живота, и не беше никак кратко като време. Не ми беше никак лесно. Аз съм на възраст, в която, ако не правя филми, не се чувствам жива. А това беше нещо като спирачка за мен.
Четях много и имах време за себе си. Но, ако говорим за номадство – да, родена съм без националност и без гражданство. И това продължи до първия ми брак. Въпреки че съм родена в Берлин, винаги съм имала чувството, че нямам своя държава. Затова мога да отида навсякъде и там да се чувствам като у дома си.
– „Предвид възрастта ми, директорите на фестивали мислят, че не бих понечила да дойда без награда“, казвате в едно интервю...
– Да, така е, макар че звучи откачено...
– Самоиронията, която имате, спасение ли е от нещо?
– Може би. Никога не съм мислила, че съм значима или по-важна от другите хора на изкуството. Харесва ми да работя и съм много благодарна, че мога да го правя. Защото съм водила борба да получа тази възможност. За мен това е достатъчно. Дори да не получавам награди, аз съм много благодарна, когато хората плачат на моите филми. Това е моето удовлетворение, но не и наградите...
– Обиден ли е етикетът режисьор-феминист?
– Може би това е начин да разберем, че жените правят филми. Не обичам да ме наричат феминистка. Аз съм жена, която разказва за жените и за техния нелек живот.
– Жените като творци и жените като тема в киното – имат ли вече своето адекватно място?
– Те все още се борят и все още са на път... Те са на път – това е важното за мен.
– Не е ли странно, че тази борба продължава толкова години?
– Колко години минаха от нашия живот – като индивиди, и колко време е нужно, за да стигнем, например, до истинска демокрация... Пътят винаги е дълъг. Така че ние сме само в началото. Все още, вървим в грешната посока...
– Не криете, че имате любими актриси. Но съществува ли съвършената актриса?
– Трябва да попитате актрисите дали се чувстват съвършени. Мисля, че съвършенството е нещо ужасно. Щеше да е краят. Не трябва да сме перфектни. Трябва да търсим и да се стремим към съвършенството, но никога да не бъдем съвършени.
– Възможно ли е един артист наистина да напусне актьорската професия?
– Зависи. Има някои актриси, които казват „Стига ми толкова!“ и наистина напускат професията. Но, обикновено, те искат да играят до края на живота, да умрат на сцената или по време на снимка. Това е най-доброто (Смее се – бел. а.).
– Вие чувствате ли се актриса, след като вече не играете?
– Винаги съм искал да бъда режисьор. Отне ми много време, за да стана режисьор, но в момента, в който това се случи, никога повече не съм играла като актриса.
Исках да стана режисьор, за да мога да говоря за живота на жената, или за възможността да бъдеш жена в света на мъжете. Но аз научих всичко от мъжете-режисьори. Моят голям пример в киното бяха мъже-режисьори, защото по това време нямаше жени-режисьори. Имаше много малко жени в киното.
Моятата фантазия и моят вкус към образите в киното са изцяло формирани от мъже-режисьори. Затова не мога да кажа, че мразя всичко това. Не! Аз съм част от тази история.
– Смятате ли, че Барбенхаймер е нова ера в киното?
– За първи път чувам тази комбинация. Много е смешна (Смее се – бел. а.). О, Боже мой, въобще не мисля, че е нова ера в киното...
– Коя е любимата дума на родния Ви език?
- О! (Замисля се – бел. а.).Нямам любима дума. Имам няколко... О, това е много добър въпрос, но в момента нямам отговор... (Продължава да мисли – бел. а). Любима дума... Това зависи от времето, в което живея.
– Когато бях на 6, на 10 и на 15, имах своите думи... Но тогава бях в очакване на живота. Сега чакам смъртта. Но не бих казала, че това е любимата ми дума. По-добре е да ме попитате накъде съм тръгнала, за да мога да използвам тази дума като отговор (Смее се с глас – бел. а.).
– Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..."?
– (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)....живота. Но това не е заплаха преди смъртта (Смее се с глас – бел. а.).
