Артист и джентълмен. Приземен и извисен едновременно. Усмихнат. Дружелюбен. Вярващ. Направил една крачка преди другите. Заради умението да съхрани себе си, въпреки безпощадния микс от коренно различните култури на Европа и Америка...
Димитър Маринов говори. И всяка негова дума има смисъл. Без редакция. И без пояснения. Идва като залп от огън и лед, защото – отново – той успява да превръща в значимост и това, което идва от главата – като идея, и това, което излиза от сърцето – като страст. И тази негова формула сякаш е ключът към врата, зад която няма стени, а простор и безкрайни пътеки, водещи към хълмове като този на Холивуд.
Не трябва да търсим това, в което не вярваме. Не бива да гоним онова, което обичаме. Той е успял. Защото личностното му развитие минава през нещо като филтър на съвършено смазан механизъм, създаден от надфилософските разбирания за свобода (на Изток) и гениалната рационалност (на Запад). Така, духът остава свободен. Завинаги. В изкуството – като начало, като усещане за детска чистота и разговор с душата на мечтател...
Димитър Маринов – за репетициите в живота, за разликите между фестивалния живот и атмосфера – в Европа и САЩ, за предстоящите театрални проекти, поименно – за талантите, на които се възхищава, за доверието, близостта и добрите съветници. И още: Къде е флагчето от „Оскар“-ите. За какво ние, българите, все още не се осмеляваме да развеем байрака. Къде има повече истински приятели – в България или извън България. Какво стана с идеята на Питър Фарели за филм, вдъхновен от неговия живот...
Г-н Маринов, в един наш разговор преди пет години споделихте, че животът е представление без репетиции. Все още ли е така? Все още ли не Ви се налага да репетирате в живота?
- Завинаги ще е така, независимо от обстоятелства и условия. И това е най-красивото в целия живот. Защото, ако за някои неща се репетира и влезеш с репетирано, изненадите са много по-големи, и тогава става още по-опасно.
Импровизацията е нещо прекрасно, когато имаш самочувствието, когато имаш усета. Но импровизацията трябва да е постоянна по отношение на това, което ти казва сърцето, и което ти казва инстинктът. Винаги съм казвал, че това, което идва от главата, е идея, а това, което излиза от сърцето, е страст. Идеите се сменят. Съзнанието се сменя с израстването. Но сърцето никога не се сменя. То си остава едно и също.
По какво фестивалният киноживот в България прилича на този в Америка?
- Коренно различно е от гледна точка на това, че, като цяло, вкусовете на Европа са много по-различни от вкусовете в Съединените щати. Например, вземете късометражното кино. Там регламентът е 17-19 минути, в Европа е от 21 до 28.
Майтапехме се с мои американски колеги, когато ги питах защо в Европа имаш повече възможност и по дълго време работиш върху късометражен филм. И те казват: „Европейците обичат да си говорят и да се изказват“. Тогава ми дойде мисълта на един гениален автор – Марк Твен: „Извинявай, че ти написах толкова дълго писмо, но нямах време да ти напиша кратко“.
А фестивалната атмосфера по нещо прилича ли си с тази в Америка?
- В Съединените щати е по-централизирано като организация. Прави се фестивално градче, примерно, където всички са непрекъснато заедно. Заведенията и киносалоните са на едно място. Много силно се впечатлих преди точно пет години, когато представих „Зелената книга“ в Белгия, на Tournai Ramdam Festival. Там има фестивален град, където са всички киносалони, всички барчета, всички ресторанти – едно селище, в което непрекъснато сме заедно. Докато тук е по-разпиляно. Разбирам, че е въпрос на база...
Държа да направя огромен комплимент на Кита (Стефан Китанов – бел. а.) – нашият главен организатор на „София филм фест“, който с такава грижа организира и обеди, и вечери, и непрекъснато се старае да ни държи заедно, което е прекрасно. Но в Съединените щати има една традиция на комуна. Докато върви фестивалът, всички сме там…
Има обаче някаква консумативност в Съединените щати, което е типично за американците. Ако трябва да съм откровен, по отношение на емоция, чувства, взаимоотношения – там е по-студено, по-комерсиално, докато тук е по-топло. Има една душа в цялата работа.
Работата в театър е винаги вълшебна за мен, са Ваши думи. Кога ще Ви видим в театрална постановка на българска сцена?
- О, Боже. Не съм бил на сцена от 2011 година. Безумно ми липсва театъра. И точно за това си говорихме съвсем скоро с моя прекрасен приятел Димитър Бакалов, който е собственик на „Театро отсам канала“, и е готов да ми даде сцена. При мен проблемът е времето. Ако съм в Европа, ще е много по лесно – час-два полет. Но аз съм на другия край на света. Плюс това, в Холивуд никога не се знае кога и какво ще се случи. За да мога да дойда в България и да направя спектакъл, ще ми трябва поне месец репетиции, поне два-три месеца игра...
Нека да не забравяме, че за мен семейството означава всичко. И с две млади момчета вкъщи... Не мога да ги оставя за толкова дълго време. Просто не е честно... Но има някои идеи. В момента работя върху мой личен моноспектакъл и отделно – по един комедиен спектакъл с колежка българка, която живее в Лос Анджелис. Мислим да направим на български и двата спектакъла, и да пътуваме в Съединените щати, Канада, Западна Европа, и евентуално – да има турнета в България. Но засега е още план...
Едното е канадска пиеса, която се игра в България преди време, но ние правим нова адаптация. Моноспектакълът е авторски, като основата и идеята е на Димитър Бакалов. Той ми даде пълните права и свобода да си направя лична обработка. Защото още тогава, навремето, имах идея да го правя, но го направи той и беше страшно сполучливо. Моята версия, бих казал, че ще е различна на 90 процента (Смее се – бел. а.).
Коя е актрисата, която ще Ви партнира в другото представление?
- Това е Мария Бобева, която също завърши при професор Крикор Азарян, след мен. Тя участва в „София филм фест“ преди няколко години с нейния късометражен филм Audition. Сега направи нов късометражен филм, който обаче не се класира за „София филм фест“, но жъне невероятни успехи в Съединените щати. Тя е изключително амбициозно момиче. Работи много сериозно. Сама си пише сценариите, режисира си, участва – изключителен entrepreneur – от гледна точка на това, когато няма врати и всички врати са затворени за теб, сам си създаваш вратите... (От френски, entrepreneur – предприемач – бел. а.).
А на кого се доверихте за режисурата?
- Моноспектакълът си е изцяло мой. Бих могъл да поканя колега да ме види и да даде мнение. Той е във вид на стендъп комеди, което е много персонално. Там режисура не би трябвало да има.
И, между другото, аз обикновено избирам хора, които ме познават по-добре като човек, отколкото като актьор. Защото колега актьор, като ме гледа, малко или много, ме режисира. Той има актьорски идеи. Докато аз искам чисто, откровено, зрителско мнение на хора, които ме познават като човек.
За другия спектакъл имаме предвид двама режисьори българи, които са в Съединените щати. Засега ги запазвам в тайна, тъй като още се лутаме кой да изберем. Въпреки че единият от тях много ми харесва, защото има уникално чувство за хумор и е много освободен като съзнание. Мисли извън кутията, докато другият пък е много класик, много подреден, много специфичен, много артистичен, но по-консервативен в отношенията си. Ще видим...
Кой Ви е по-близък като усещане?
- Чувството за хумор за мен винаги е било много по-важно. Защото, когато кажеш един виц и не те разберат, това не значи, че вицът е лош.
Кога за последен път приехте „свежа глътка живот“ (Ваши думи) от млад талант в киното, театъра или изкуството като цяло?
- Знаете ли, аз получавам уникални усещания – живи глътки, непрекъснато, от моите студенти.
От актьорска гледна точка, има една моя студентка, която аз обожавам, едва ли не. Тя ме намери и пожела да работим заедно. Това е Александра Костова, която направи „Петя за моята Петя“, и с която започнахме много сериозна работа. Това е уникален талант – едно момиче, което не е завършило актьорско майсторство, а адвокатство в Амстердам (Смее се – бел. а.). Перфектно говори няколко чужди езика. Тя отиде на кастинг при Сашо Морфов, който възстанови „Животът е прекрасен“.
Когато ми се обадиха и ми казаха, че имат нужда от попълнение с млади хора, веднага предложих нея и Ивана Шекерова. Веднага ги взеха, защото бяха безумно впечатлени от тях. Това са двете момичета, които винаги са ме изненадвали – и като инстинкт, и като въображение, и като идеали.
Що се отнася до режисурата, има едно име, което мисля, че всеки български режисьор и актьор трябва да запомни. Тя се явява в момента на „София филм фест“ с късометражния филм „Пукнатина“. Тя, казано по най-хашлашкия език, ми отвя главата. Този сценарий, тази режисура – при положение, че това е едно съвсем младо, започващо кариера същество, което току-що завърши. Димана Пастраркова. Обърнете внимание на това име. Това име ще се запомни. Това е събитие в българското киноизкуство.
Между другото, късометражното кино в момента е уникално. Аз толкова съм впечатлен от българското късометражно кино, че вече има три филма, които са ми любими, и не знам как ще отсъдя...
Флагчето от „Оскар“-ите все още ли е изложено на поставка в гостната Ви стая?
- ...и завинаги ще бъде там... Много съм щастлив, че консулът, когато разбра, че сме му го откраднали, каза: „Е, понеже заради това беше открадното, остава си твое“ (Смее се – бел. а.).
За какво ние, българите, все още не се осмеляваме да разваем байрака?
- Знаете ли, ние развяваме байрака, но това ми звучи малко като саркастичното старо казване „Иди си развей байрака“ или „Стига си си развявал байрака“. Това е, което се получава в момента – че в България байракът се развява прекалено много, но в прекалено различни посоки. Има ги родолюбците, които го развяват с един смисъл. Има ги и онези другите – с националното съзнание, те го развяват по друг смисъл. Има и българи, които не искат да го развяват по този начин...
Проблемът, който съществува в момента, в целия свят, е безумното разделение от политически и идеологически виждания. Навремето аз Ви споделих, че не избягах от родината, а от държавата. И в момента мисля, че знамето се развява от държава, а не от родина. Когато българинът разбере и осъзнае, че знамето трябва да се развява от родолюбие, а не от съобразяване, и когато един флаг се хули, или му се придават най-различни видове разбирания и обяснения, дотогава няма да имаме развяването на байрака, което трябва да имаме. И това е тъжно, защото нашият трикольор е развяван стотици години, по една или друга причина.
Знамето не е символ на държавност. Знамето не е символ дори на съзнание. Знамето е символ на дух. И, ако ти го принизиш в съзнание, в политика, съобразяване, то вече не е символ. То вече става плат, и този или онзи го използва както си желае. Не, аз предпочитам, ако някой има съзнанието по някакъв начин да развява това българско знаме, да не го прави със съзнание. А да го прави, защото чувства, че трябва да го направим и да знае защо го прави.
Къде имате повече истински приятели – в България или извън България?
- Приятели е относително понятие. Защото имаме приятели, имаме познати, имаме другари – което е много интересна дума... Откровено казано, разбира се, че в България имам повече приятели. Поддържаме си връзка, откакто съм заминал, били сме заедно още от деца. Но това е приятелство, което не е по интерес. То е по любов. Дори имам приятели, с които може да не се чувам с месеци, може да не се чуваме година, но винаги, когато звънне телефона, все едно не е минало никакво време.
Докато в Съединените щати, по-скоро, те не са приятели. Те са вид приятели, но приятели по интерес, в обстоятелства. Имам прекрасен приятел румънец. Имам прекрасен приятел от Беларус. Имам прекрасен украински приятел. Имам приятели и от Африка. Имам приятели от Мексико. Имам приятели американци. Но с всеки един от тях мам различно отношение, различни темии на разговор и интереси. Докато с моите български приятели, каквито и да са темите, каквито и да са интересите, те винаги са добре дошли по един и същи начин, и може да се обсъждат. Това е за мен приятелството. Няма родина. Приятелството няма държава, приятелството няма граници. Това е чувство и усещане, и е навсякъде.
Какво стана с идеята на Питър Фарели за филм, вдъхновен от Вашия живот?
- (Смее се – бел. а.) Имахме разговор преди няколко месеца, когато излезе неговият нов филм – уникална сатира за момчето с бирите на фронта (The Greatest Beer Run Ever със Зак Ефрон и Ръсел Кроу – бел. а.). Той ме поздрави за For All Mankind, сериала на Sony Pictures по Apple TV, в който уж бях взет само за един епизод, после втори, после почнаха да пишат за мен, та станаха седем от десет епизода.
Рейтингът ми беше изключително висок за целия четвърти сезон. Питър се обади по този повод – да ме поздрави. Гледал го е, много е щастлив. Стана дума и за работата... Все още, няма развитие, но ако е писано да се случи, то ще се случи.
Коя е любимата дума на родния Ви език?
- Майка. Това е думата, която заключва, не само жената, не само родината, не само планината, не само родния град, не само първото любимо момиче, което вече е майка. Това за мен е символът на земята. Майката на всички нас.
На английски не ми звучи така, както е на български, защото mother или mom, много е приятно, но има друг нюанс... Израснал съм като българин и като момче, знаете, за нас, когато имаме проблеми, първата дума е „мамо“. Когато сме щастливи, първата дума е „мамо“. Когато искаме да споделим с някой, първата дума е „мамо“. И когато търсим прошка, първият, от който търсим прошка, е мама. Това е моята дума.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича..."?
- Родината си. Семейството си. И изкуството като начало, а не като развитие. Защото развитието е индивидуално, но в началото винаги, всички ние, артисти и хора на изкуството, сме едни и същи – откровени мечтатели и нищо повече...
