Красимира Стоянова: В незримия свят също има вируси, и те са много по-страшни

Безупречна техника, вокална и вербална фраза без напрежение и без ефектни изблици. Величавост и естественост. Елегантна, прецизна, леко властна, с огромна вътрешна сила и не по-малко безпогрешен вътрешен компас, с ясни граници и огромен творчески заряд.

Оперната прима Красимира Стоянова е в родината си, за да представи на живо в зала „България“ нов албум с Моцартови арии, съвместно със симфоничния оркестър на БНР. Включени са сопранови арии от „Сватбата на Фигаро“, „Идоменей“, „Вълшебната флейта“, „Дон Жуан“...

И този проект на Стоянова е образец на нейната класа като интерпретатор от световна величина. Олицетворение на нейния финес, примесен със стоманена опора, дисциплина, постоянство, скромност, дистанция, дискретност, емоция без слабост, увереност без арогантност, майсторство без показност. Тя е доказателството, че големите резултати идват след дълъг и качествен процес, който завършва с абсолютния комфорт на сцената.

Артистът свиква с това да пази гласа си, но много по-сложно е да опази себе си, заради провокации и изкушения, и заради света на операта, който се превръща в „един малко долен бизнес“. Казва ни го личност с изострено чувството за справедливост, опарен от „философията на живота“. И опазен от вирусите му. И казващ ни, че в онзи свят там – необозримия, незримия, също има вируси: „Те са много по-страшни. Тогава телесните вируси са много лесни. Те са лесна жертва“...

Красимира Стоянова в разговор с Даниел Димитров – за комфорта на сцената, за критиците-статистици и за бъговете в света на операта, за модерните оперни творби и експериментите, за страха, за живота извън музиката и за рисуването. И още: Какво според нея най-често се премълчава в оперния свят, но всички знаят, че съществува. Защо в Европа външният вид на певиците е строго заклеймен. Защо успява една певица със средностатистически глас. Кое е по-трудното – да пазиш гласа си или да пазиш себе си...

Имате ли роля, която всички очакваха да изпеете, а Вие никога не поискахте, и защо?

- Да, има. Това е Чо-Чо-Сан от „Мадам Бътерфлай“. Моят баща очакваше да изпея тази роля. Даже ме беше заклел, когато си отиваше от този свят. Аз и досега считам, че това не е роля, която трябва да изпея, защото по някакъв начин е вън от моя глас. Може би, ако е в концертно изпълнение, ще е по-комфортно. Но аз винаги съм се съобразявала с това какво моят глас изисква, кое му е добре. Защото, в крайна сметка, това е моят инструмент.

Споменахте комфорт, винаги ли го търсите на сцената?

- Винаги! Без комфорт губим почва под краката си. Естествено, че е напрегнато. Естествено, че всички имаме сценична треска. Няма такъв, който да няма. Ако някой Ви се закълне, че изобщо не се страхува, знайте, че се самоубеждава, че не се страхува. Това е пак психологически момент. Комфортът трябва задължително да се търси. Той се търси и намира по време на предварителната работа. Подготовката. И тогава, съответно, на сцената, въпреки трудността, въпреки стреса и условията, ние търсим и дозата комфорт...

Някоя партия отключи ли ново ниво в техниката или в психологията Ви на изпълнител?

- Всяка партия е в състояние да отключи много неща в съзнанието ми, в техническо отношение, в човешко отношение, ако щете. Това са важни моменти. Защото, ние, за да подготвим една партия, влагаме изключително много от нас самите. За какво става въпрос? Първо, трябва да се запознаем с произведението, а това не е като да прочетеш една книжка от начало докрай, и да си спомниш горе-долу за какво става въпрос. Тук имаме наизустяване, не само на ноти, но и на думи, на чужд език. Трябва да знаем всяка една дума какво означава на този чужд език. Трябва да знаем как да интерпретираме музиката, как да я прочетем, но не да я прочетем до ре ми фа сол ла си – нотичките, а да я прочетем изграждайки я, защото тя винаги е във връзка и с текста.

Това е един много сериозен процес и няма как този процес да не вземе огромна част от мен, в мен, чрез мен. Въпреки че ние като интерпретатори сме само един инструмент, чрез който авторът говори. Ние просто позволяваме да мине авторовата мисъл чрез дообогатяване от наша страна, от нашата психика, от цвета на гласа. Това също е интересен процес. То е като подпомагане и индивидуален прочит на авторовата мисъл.

Какво според Вас най-често се премълчава в оперния свят, но всички знаят, че съществува?

- Интересен въпрос. Какво се премълчава? Не знам какво се премълчава, защото имам чувството, че всичко е открито. Самата ни дейност е такава, че ние непрекъснато издишаме едни тонове. Премълчава се трудността и това, което става в оперния свят, и това, че той се превръща в един малко долен бизнес – от момента, в който боготворим операта и музиката, и ги наричаме изкуство, за да се стигне до момента, в който правим пари. Или непременно трябва да направим пари. Или непременно трябва да станем известни с това, че една жена трябва да бъде непременно диригентка, или непременно композитор, непременно да е с руси дълги коси. Непременно трябва да бъде това или това, защото трябвало да отговаря на времето. Или непременно трябва да толерираме как изглеждат американките, южноафриканките и австралийките, а това в България не се приема, и в Европа като цяло.

В Европа външният вид на певиците е строго заклеймен. Ние трябва да бъдем стройни, дългокраки, красиви, почти фотомодели. В същото време, европейският начин на мислене прави огромни компромиси с певиците от други континенти и с певците изобщо. Така че има нещо, което просто не е така и е неправилно. Или ние го четем неправилно. Тази бизнескултура, която се развива, е ясно, че вече не е култура, а е на базата на печалбарството. В крайна сметка, какво лошо има един човек да е с определена фигура, с определен вид кожа. В това няма нищо страшно и лошо, но нека това да бъде навсякъде, под един знаменател, а не – тук може, а там не може.

Казвате, че има „нещо“, което не е наред. Това нещо гнило ли е, опасно ли е, или е просто някакво бъгче, което подлежи на поправка, защо му е нужна малко светлина?

- Такива бъгчета са всякакви течения, които може да наречем социални. Защото хората си мислят, че чрез едно такова социално течение ще станат по-известни, ще разрешат проблемите си. Не, те няма да разрешат проблемите си. Ние трябва да разберем и трябва да сме наясно, че проблемите ги има. Трябва да се отнасяме към проблемите с разбиране. Трябва да ги разрешаваме, а не да превръщаме проблема в нещо модерно и интересно. И на базата на това да бъдат дискриминирани всички останали, които имат по-малко проблеми. Смятам, че това е нечестно.

Не може, ако някой иска да демонстрира, че е зелен и е висок три метра, всички останали, които са с нормална височина и нормален тургор на кожата, да минават за ненормални. Това няма как да стане. Затова всички хора трябва да проявяваме разбиране един към друг по отношение на различността, но в никакъв случай не трябва различността да прави така, че от това да се създават проблеми.

Как реагирате, когато критиката, основателна или не, Ви уцели в най-болезненото място?

- На кого му е хубаво да го критикуват негативно? (Усмихва се – бел. а.) Какво всъщност е критиката? Днес няма точно критици. Днес има статистици. Малко са напоследък истинските критици, които да могат да кажат тук трябва да се внимава, защото тази певица или този певец има проблеми еди къде си, въпреки рекламата, която прави, и известността, която има. Защото тук стигаме пак до точка „Проблем“. Тук трябва да отразим, че има проблем. Но това не се казва, защото, когато някой плаща за реклама, не е позволено да се отразяват и проблемите му.

Какво Ви се иска да се промени в оперния живот в България, за да се развиват младите певци? Питам Ви като човек, който има отношение към младите.

- Да, имам отношение, защото аз много искам да помагам на младите. И ми се струва, че по някакъв начин сме им длъжници у нас.

Имам широко наблюдение и знам, че нашите деца са много гласовити. Те го имат по натура, едва ли не им е в майчиното  мляко. Те са гласовити и талантливи деца, но това, което им куца, е работата със стилистиката и с музиката. Тези два фактора трябва да бъдат добре известни на педагозите и да се работи така, че бъдещите оперни звезди да имат пълната възможност да бъдат конкурентноспособни, защото нашите деца са конкурентноспособни. В същото време, идва някакъв млад певец или певица отвън, който разполага със средностатистически глас, нищо особено – нито като цвят, нито като големина, нито като възможности, но е много музикален и много добре усеща стиловете на пеене. Това идва и от музикалното възпитание, дори от заниманието с инструмент, което според мен е задължително...

Какви други грешки наблюдавате най-често при младите гласове?

- Всичко е свързано най-вече с работата върху музикалното им изграждане, чисто професионално. Те трябва да знаят толкова много неща, а нямат понятие. Също така, нямат отношение към езика, на който би трябвало да пеят.

Смятат, че като чуят две-три изпълнения в YouTube, вече всичко им е ясно. Не е така, защото в YouTube си заловил всички грешки на певеца, който си слушал, и ги повтаряш. И по този начин радостта да се превърнеш в интерпретатор, отпадна. Ти вече ставаш имитатор.

Как се справяте с усещането, че публиката често очаква от певеца съвършенство, а човекът зад гласа също има право на слабост?

- Изобщо не съм сигурна, че публиката иска съвършенство. Публиката очаква да е хубаво, ама дали е съвършено, вече е отделен въпрос. Стигам до извода, че публиката има един индикатор, който притежава всеки човек, принципно. Той може да прецени – това да, това не, това ми харесва, това не ми харесва, тук се чувствам добре и се успокоявам и ми мина главоболието, а тук – не, тук ме дразни... Всеки човек го притежава това. Публиката е все по-малко подготвена, за съжаление. Търсенията са други. Хората имат други желания. Други теми и музики кръжат в главите. Но да, ние сме хора и не можем винаги да бъдем съвършени. Защото един певец е свързан с толкова много фактори, че няма как дори да го обясня – как си спал, какво си ял, боли ли те глава, боли ли те крак, стиска ли ти обувката, костюмът добър ли ти е, светлината много ли е в очите ти, дали залата има хубава акустика, дали темпото на оркестъра е твоето темпо, дали диригентът мисли за теб или мисли само за себе си, дали оркестърът не е много силен... В същото време, един певец трябва да направи всичко възможно да преодолее това и, на база на пълния си егоцентризъм, да покаже себе си и колко е велик. Много често ни се дава тази възможност.

Все още ли нямате желание да пеете в модерна опера, като може би първо е добре да уточним какво означава модерна опера?

- Не съм казала, че нямам желание да пея в модерна опера. Зависи от модерната опера...

Ето, на прима виста ми хрумва да Ви попитам бихте ли пяла в опера на Албена Врачанска?

- Ако я познавам – да. Аз трябва да познавам музиката и тя да ми каже нещо. Не познавам добре музиката на Албена Врачанска, но съм пяла много модерни произведения. Не искам да пея модерно произведение, защото е модерно или защо е от някакво модерно течение, а защото музиката си заслужава.

Много е приятно да се правят експерименти. Аз съм пяла и поп музика, пяла съм и джаз, пяла съм и спиричуъли... И народната музика ми харесва.

Има ли някой в живота Ви, на когото публиката дължи голяма част от Вашия успех, но за когото никой не знае?

- Мога да кажа, че това на първо място е семейството ми – баща ми, съпруга ми. Тия двама мъже винаги са били зад гърба ми, винаги са били с мен, но и моите учители. Никога няма да откажа факта, че дължа на моите учители страшно много. И се е случило така, че съм попадала и на много интересни хора, които също са ми помагали. Може би са ми били пратени, за да ми помогнат. Затова смятам, че и аз съм дължина сега да подавам ръка...

Кое е по-трудното – да пазите гласа си или да пазите себе си?

- И двете са трудни. Да пазя гласа си е много сложно, но, да кажем, че с това се свиква. Себе си да пазиш май е по-сложно, защото сме подложени непрекъснато на провокации, на изкушения, на каквото си щете... Някой път си мислим, че нещо е толкова хубаво и трябва да го направим, а то се оказва нож с две остриета.

Оказва се, че чувството за справедливост може да бъде много лъжовно. Защото, въпреки чувството за справедливост и въпреки желанието да помогнеш в една ситуация, която ти считаш, че е несправедлива, виждаш, че хората или обществото, на които искаш да помогнеш, страда, но не желае да се помръдне. Тогава разбираш, че си изстрелял напразно всичките патрони от оръжието си. Няма никакъв положителен резултат. Точно обратното, всичко е срещу теб. Тогава се питаме дали си е заслужавало, дали да предпазиш себе си или да учиш философията на живота...

Как се справяте с това усещане?

- Всеки човек, който държи на достойнството си, в най-хубавия смисъл, и заявява, че е честен... Колкото и да искаме да сме честни, не можем винаги да сме честни, за съжаление. Мисля, че много хора преживяват този проблем. В същото време, като че ли принципно считам, че страхът е много сериозен фактор хората да не правят нищо. Просто се страхуват. Другият фактор е леността, мързела.

Усещате ли страха на хората около Вас?

- Да. Много сериозно. И не само в България. Хората навсякъде се страхуват. Това са натрупвания. Това са модели на поведение. Това са резултати от възпитание. Резултати от травми. Много фактори определят страха. Абсолютната липса на вяра. Не мога да отрека, че и аз се страхувам. Не съм Херкулес! Няма такова нещо. Човек е устроен през цялото време, до последния си издъх, да се бори със себе си. Да преодолява редица неща, за да направи душата си по-смела, по-чиста. Да я изчисти от всякакви духовни бацили. И в този свят там – необозримия, незримия, също има вируси. Те са много по-страшни. Тогава телесните вируси са много лесни. Те са лесна жертва...

Има ли нещо извън операта, което поддържа гласа Ви жив и артистичното въображение будно?

- Това е свързано с желанието ми да запазя гласа си, както и с начина ми на живот, с начина ми на мислене и как подхождам към себе си. Много обичам спокоен живот. Това, до голяма степен, успокоява духа, успокоява мисленето и човек се чувства наистина в свои води. Мога да кажа, че съм своенравна, въпреки че се старая да се съобразявам с хората. Обичам да правя неща, които ме радват и ме разтоварват. Обичам земята, обичам рисуването, обичам най-различни неща.

Какво рисувате?

- Рисуването беше първата ми любов. Мисля, че мама рисуваше хубаво. Обичам графика, обичам цветни моливи. Акварелът ми е сложен, въпреки че много го харесвам и смятам, че е висш пилотаж. Човек, за да е акварелист, трябва да притежава една много фина натура. Много по-лесна е маслената техника. За съжаление, напоследък рядко ме напада музата, но е много приятно. Човек се изразява чрез тия неща. Казват, че който имал проблеми в контакта с хората, пишел, друг композирал. А диригентът пък искал да изрази себе си като контрольор, певците също имат тиха лудост, която е вътре някъде... Имат нужда да бъдат чути (Смее се – бел. а.).

Рисувате нещо, което е плод на Вашето въображение, или нещо конкретно, което Ви вдъхновява? Рисувате ли музика, например?

- Не, аз не съм от този тип, да ги наречем, рисувачи-художници. Обичам да рисувам лица, цветя, природа – неща, които виждам. Рядко съм по абстрактните идеи, защото според мен абстрактните неща ги усеща единствено този, който ги прави. И той има нужда от тях. А когато започнат да му се възхищават, това означава, че тези хора имат проблеми. Искат да покажат, че са специалисти.

Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?

- О, не знам. За това, може би, трябва да попитате хората около мен. Но мисля, че не съм лесна.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича живота. Обича... Какво обичам? Не мога да кажа... Честно казано, обичам много неща. Обичам живота, обичам музиката. Обичам всичко. Природата. Обичам света!

Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK