Чист. Чисто изкуство. Изчистени линии. Гениално премерена красота. Чиста човешка харизма. Безкръвна, но достатъчно болезнена дисекция на човешката фантазия, която се опитва да остане чиста, въпреки омърсеното съзнание. Бенджамин Пфол се появява точно навреме, като магьосник, чиято единствена мисия е да ни опази възможно най-чисти...
Германският режисьор участва на „София филм фест“ (2024) със своя дебют в пълнометражното кино – „Юпитер“, и стана фаворит на младежкото жури на фестивала.
Целият ми живот и цялото ми аз е в този филм, казва Пфол. И в хода на разговора разбираш, че точно тази „научна фантастика“ може да бъде един от най-добрите и лесносмилаеми уроци за всички, които живеем на тази планета. В „Юпитер“ са събрани проявления на човека, самодоволно наричани космически – от малкия свят на психиката и нейния марш в историята, психологията и социологията до уж големите достижения в науката, медицината и „социализирането“ ни с други цивилизации...
Бенджамин Пфол – в диалог, в който професионалните теми разкриват много от личността на режисьора, неговия нетипичен поглед към света и хората. За лъжата, за семейството, за (себе)оценката и одобрението (на другите), за цензурата, за навиците, за греховете на седмото изкуство... И най-важното – какво е чисто кино и защо в него няма диалози.
Г-н Пфол, на колко от всичките над 70 фестивала, представили „Юпитер“, успяхте да присъствате?
- За съжаление, нямах възможност да присъствам на всичките 70. За мен беше голяма радост, че филмът беше селектиран на толкова много фестивали. Опитвам се да присъствам на колкото се може повече места, но успях да отида на 20-30. Някои бяха наблизо, в Германия или в Европа, и бе лесно.
Най-силното преживяване беше в Пекин. Там има голям студентски кинофестивал, на който изкарах една откачена седмица. На първо място, това е град, изключително различен не само от градовете, които са ми познати в Европа, но и от всички градове, където съм бил. Пътувал съм доста из Югоизточна Азия, но Пекин няма нищо общо и с нея. Всичко е направено така, че да бъде максимално ефективно. Например, влизаш в метрото, пристига влак и по високоговорителите съобщават „Ето, за пореден път влакът идва навреме“. Ей такива някакви неща...
След прожекцията на „Юпитер“, който е политически филм, имаше дискусия. В един момент от публиката почнаха да се чуват писъци и крясъци. Избухна скандал и изведнъж някакви хора почнаха да влизат и да извеждат хора от публиката. Свалиха ме и мен от сцената. Извиниха ми се. В първия момент, не разбрах какво се е случило. Малко по-късно ми обясниха, че въпросите, зададени от студентите, са били спуснати от ръководството на университета. Докато аз отговарях на един от тези въпроси, в публиката е имало някой, който разбира английски. Той е казал, че моят отговор е бил преведен грешно и се развикал... Но, ето това е Китай. Вероятно и в Русия е така...
Почувствахте ли се излъган по някакъв начин?
- Ами, да, до голяма степен. Защото, от една страна, за мен е голяма чест винаги, когато мой филм е поканен на фестивал. Голяма чест е, че аз съм поканен, че хората искат да проведат дискусия с мен. Това са неща, които много ме радват, без значение дали е във Франция, тук, в България, или в Китай. От друга страна, отивайки на фестивал, аз, така да се каже, нямам контрол върху това, което се случва. Изцяло съм в ръцете на хората, които работят за този фестивал...
От трета страна, в Пекин се почувствах много добре. Града много ми хареса. Храната е великолепна. Хората са изключително дружелюбни, сприятелих се с много от тях. Но си дадох сметка, че за мен това не е никакъв проблем. Аз утре се прибирам вкъщи и този скандал не ми се отразява по никакъв начин. Дадох си сметка в каква ситуация и в какво общество живеят всички тези мили и дружелюбни хора – пред какво се изправени, когато се опитват да правят изкуство, да бъдат свободни, да отправят някакви политически послания. За тях това е много тежко...
Беше особено преживяване и поради това, че моите родители напускат Източна Германия през 1984 година. За тях е много тежко решение, оставят зад гърба си целия си живот. И причината да го направят е именно липсата на свобода – да изразяваш мнението си, мислите си. Аз знаех за това, но никога не съм имал усещане какво е да живееш в такива условия. И сега, за първи път в Пекин, се сблъсках и разбрах много повече за европейската история, за историята на собственото ми семейство, какво е да живееш в потисническо общество, където не можеш да изразяваш мислите си...
Когато има такава държава, такова общество и такъв начин на приемане – не е ли по-добре да не си част от всичко това?
- Не. Защото те могат да променят нещо при превода и това, което казвам в дискусията след филма. А дискусия може и да няма – аз съм като един бонус към филма. Във филма обаче посланието си го има. То дори не е и послание, защото аз се опитвам да не отправям послания, а по-скоро – да повдигам въпроси. Въпросите, които поставям, са явни и хората ще ги видят. Така че това, че ще променят какво съм казал, няма особено значение...
Едва ли, защото историята и в комунистическа България познава случаи с цензурирани или просто орязани сцени от филми...
- Да, това действително е голямата опасност. За мен би било червена линия, отвъд която не бих се съгласил филмите ми да бъдат показвани, ако има някаква намеса в тях.
Jupiter Teaser | DREIFILM from DREIFILM on Vimeo.
Но не съм чувал в днешно време да се правят такива неща, а и това беше просто един глупав късометражен студентски филм. Не беше нещо чак толкова значимо. От друга страна, има много примери на филми, които са направени в авторитарни режими, и които са били изключително критични към тези режими, но в художествената форма на киното са успели да се промъкнат през цензурата...
Имашие един филм – Spur der Steine, чиято премиера в Източна Германия бе много добре посетена (Trace of Stones/Следи от камъни, източногермански филм от 1966 г. на режисьора Франк Бейер, по едноименния роман на Ерик Нойч, с Манфред Круг в главната роля – бел. а.). Въртя се по кината една седмица и чак след това цензурата го спря, защото осъзна колко е критичен. Или пък „Левиатан“, който излезе в Русия преди няколко години (Руска драма от 2014 г. на режисьора Андрей Звягинцев, по негов сценарий в съавторство с Олег Негин – бел. а.). Не можех да повярвам, че цензурата в Русия е допуснала такова нещо. Киното понякога успява да избегне цензурата...
Богатият фестивален живот на един филм част ли е от успеха на този филм? Доколко фестивалната публика е истинската, нормална, средностатистическа публика, за която се предполага, че е създадена една лента?
- Това, че един филм е селектиран на много фестивали, и особено на престижни фестивали, е важно, защото това е реклама. Медиите обръщат внимание и става по-вероятно филмът да има добра дистрибуция. Ние, в крайна сметка, правим филми, за да ги гледат колкото се може повече хора.
Хубавото на фестивалите е, че има хора от цял свят. Ето, аз сега имам възможност да съм в България, да се срещна с хора, с които да говорим за моя филм, за киното като цяло, за света, и това е нещо много ценно.
Новият ми филм няма да има кой знае какъв успех по кината в Германия. Това си го знам. Познавам си пазара. В същото време, пазарът се променя. Аз съм много голям почитател на Холивуд от 70-те години – Холивуд на Копола и Скорсезе, които успяват едновременно да разказват интересни истории, които са политически, имат висока кинематографична стойност и, в същото време, са привлекателни за широка публика и пълнят салоните. Мисля, че това е въпрос на работата на режисьора. От друга страна, касае културната идентичност на държавата, колективното усилие на цялата кинаджийска общност, на пресата, на образованието. Така че тези два пътя – на художественото и комерсиалното кино, някак си да се слеят...
Вие самият кога започнахте да поставяте под въпрос гледната точка на Вашите родители?
- Не се сещам за точния момент, но много добре помня израстването си. Моят бунт, моята революция на малко момиченце не беше толкова срещу родителите ми, колкото срещу тази изключително консервативна селска среда, в която растях.
Бях на около 14 или 15, когато за пръв път чух пънк и няколко месеца след това си боядисах косата в зелено, и въобще, започнах да се държа по един по-различен начин. След това дойде и политиката... Оттогава до ден днешен с родителите ми имаме различни виждания по много въпроси. Но, както казах, моят бунт не беше срещу тях, а срещу средата, в която растях.
Днес тяхното одобрение важно ли е за Вас. Чие одобрение на работата Ви е най-важно за Вас?
- Одобрението на родителите ми е важно за мен. Но аз имам късмет в отношенията си с тях и знам, че ще одобрят и подкрепят каквото и да направя. Когато бях начинаещ кинорежисьор, на тях ми беше малко тежко, защото те се опасяваха и все още се опасяват за икономическата устойчивост на моето битие. Изглеждаше, че няма никаква надежда, никакъв талант... (Усмихва се – бел. .а). Въпреки това, ме подкрепиха, и знам, че ще ме подкрепят винаги.
Що се отнася до това чие одобрение е важно за мен, в случая, с този филм, е малко особено, защото това е изключително личен проект. Аз сам си написах сценария. Общо взето, целият ми живот и цялото ми аз е в него. Така че съм особено уязвим за критика и мнения от когото и да било – без значение, дали ще е колега режисьор, филмов критик или произволен човек. Най-важно за мен е мнението за моя филм да бъде искрено. Защото понякога чувам критики, от които ясно личи, че този човек дори не е гледал целия филм, а някъде до средата, и ми представя мнение, което си е съставил предварително.
Случва се и човек, който не е специалист или дори не се вълнува от кино, да е видял мой филм и да сподели, че нещо го е трогнало или го е накарало да се замисли. Това са най-радващите и важни отзиви, които получавам.
Често ли по време на снимки се налага да изневерявате на навиците си като режисьор?
- (Замисля се – бел. а.) Трябва да дефинираме какво точно означава навик, но, като цяло, работата на режисьора е да реагира на този голям екип от хора, които е събрал. Както един футболен треньор трябва да се съобразява с играчите, които има в отбора си.
Всеки един оператор, всеки един актьор, всеки дизайнер на костюми се нуждае от различен режисьор и ти трябва за всеки от тези хора да бъдеш този режисьор, от който той има нужда. Мисля, че самото естество на режисьорската работа е да нямаш навици. Трябва да ги променяш постоянно – не само спрямо хората, но и спрямо историята, която разказваш, спрямо самия филм.
Някои филми изискват много строг контрол на всеки детайл. Други филми, за да разцъфтят, се нуждаят от свобода – да ги оставиш да се развиват. Така че много е различно, но, все пак, говорим на основата на много ограничен опит. Това е първият пълнометражен филм...
Кой е най-големият грях на киното като изкуство?
- Ако киното има някакъв грях, това е включването на диалога. Действително, в моя филм аз ползвам много диалог, но преди не беше така. В ранните ми работи почти няма диалози.
В чистото кино няма диалог. Специфичното за киното, което го няма в никое друго изкуство, е именно това – да разкажеш една история само чрез движещи се образи и монтаж. Да, киното ползва елементи от различни изкуства. Актьорската игра идва от театъра, декорите – от изобразителното изкуство... Диалогът не само, че идва от театъра, но и някак си измества и скрива чисто кинематографичното в един филм. Понякога, когато гледам старите шедьоври на Чарли Чаплин и Жорж Мелиес – „Пътешествие до луната“, си казвам: Ето това е съвършенството, не е нужен диалог.
Филмите на Чаплин и Мелиес, за които говорите, са отпреди сто години. Днес диалогът в киното неизбежен ли е? Харесвате ли Ким Ки Дук, например?
- (Замисля се – бел. а.) Мисля, че няма връщане назад – към епохата на Чарли Чаплин. Звукът е станал част от нашето възприятие за киното и аз много обичам звука в киното. Имам проблем само с диалога. Има много режисьори, като Ким Ки Дук, но не бих искал да обсъждам конкретни автори, които успяват да разказват истории с много малко диалог. И все пак ще спомена Терънс Малик, например. Той успява да разказва историите си без същински диалог. Пак ползва човешки глас, например – класическо разказване с глас зад кадър, но без кой знае колко диалог.
Има други автори, които правят различни експерименти в изразните средства, с които разказват своите истории. Тепърва предстои да откриваме нови художествени похвати, но не мисля, че можем да се върнем към времето на Чаплин.
Има ли нещо, което Ви задуша в киното като зрител?
- (Замисля се – бел. а.) Ами вероятно хиляди неща ме дразнят в съвременното кино, но преди всичко много ме натъжава това, че мейнстрийм филмите са изключително повторителни. Нямат никаква смелост да се направи нещо новаторско, да се експериментира. Има една разработена схемичка, която е установено, че работи, и тя се повтаря. Отново и отново ни се разказват едни и същи истории, по един и същи начин.
Напоследък, има тенденция филмите да се основават на някакво произведение отпреди години – видеоигра, стар филм или комикс. Преди, като че ли, не беше така. Имаше мейнстрийм филми, които бяха забавни, привличаха широка публика. В същото време, бяха и новаторски. Наскоро с колега си говорихме за преживяването, когато за пръв път сме гледали „Матрицата“. Филм, който шокира цялата публика.
В този ред на мисли, има ли филми, след които като зрител Ви се е искало да полетите от щастие?
- Има много, но ми е трудно да посоча нещо конкретно. „Зона на интерес“ ме порази, но все още ми е трудно да говоря за него (The Zone of Interest, историческа драма от 2023 година на британския режисьор Джонатан Глейзър, копродукция между Великобритания, Полша и САЩ, вдъхновена от едноименния роман на Мартин Еймис, с награда „Оскар“ за най-добър международен филм – бел. а.). Определено ми хареса, направи ми много силно впечатление, но все още не знам какво точно видях... Това филм ли беше, някаква арт инсталации ли беше.... Със сигурност, беше нещо различно.
Преди това гледах Los Colonos, който също много ме впечатли (The Settlers/Заселниците, кинодебют на чилийския филмов режисьор, сценарист и монтажист на Фелипе Галвес Хаберле, отличен с наградата FIPRESCI на 76-ия филмов фестивал в Кан – бел. а.). Това е филм за западната колонизация на Чили, който беше награден миналата година в Кан. Казах си: Ето така трябва да се прави кино. Но, в крайна сметка, хубавото на киното като художествена форма е, че тя е много разнообразна. Един филм може да бъде много различни неща и в това му е чара.
Коя е любимата дума на родния Ви език?
- (Замисля се – бел. а.) Хм, мисля, че красотата на немския език е по-скоро в граматиката, отколкото в думите. Но има една дума, която много харесвам – не толкова заради звученето, а защото четох, че в точно тази си форма съществува само в немския език. И това е думата Heimat.
Няколко пъти съм се опитвал да обясня какво точно означава и ми е много трудно. В Германия дори има такъв жанр – heimat филм, който се появява през 50-те години и е в апогея си през 50-те и началото на 60-те, следвоенните години. Това обикновено са идилични филми, ситуирани някъде в Южна Германия, в планините, където не е имало война, разрушения, нацита. Всичко е чудесно. Едни такива идилични, лековати, банални филми, които да успокоят публиката.
Аз също се опитах да направя свой вариант на heimat филм, но той се получи като съвременен уестърн. Бих казал, че heimat е усещането за това, че си в безопасност, че заобикалящата те среда ти е позната и се чувстваш добре. Това може да е семейството ти, родния ти дом, родителите ти, приятелите ти, музиката, която обичаш. Би могло да бъде всичко и точно това е интересното на думата.
Heimat е нещо, което е много крехко, което много лесно може да бъде загубено, но пък може да бъде и преоткрито. Ето това също е важно.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича..."?
- (Замисля се – бел. а.) Киното. Скучен отговор – да. Не съм сигурен, че обичам света, обичам киното.
