Той е победител в конкурса „Най-силният човек в света“ (World's Strongest Man, 1998) Качвал се е на същия подиум пет пъти и е стигал до финалите десет пъти. Печелил е рекордните девет пъти конкурса „Най-силният човек в Швеция“...
От арената на World's Strongest Man до снимачната площадка, пътят на Магнус Самуелсон изглежда като естествено продължение на кариера, посветена на дисциплината, издръжливостта и постоянството. Но зад внушителната физика и титлите стои човек, който никога не е търсил да бъде „най-силният“, просто е отказвал да губи.
Това, което прави неговата траектория по-интересна, започва след края на активната му спортна дейност. За разлика от мнозина, които напускат спорта принудително, Самуелсон сам избира момента, в който да спре. Това решение отваря пространство за нещо много по-непредвидимо...
Пътят му към киното изглежда едновременно логичен и парадоксален. Не влиза в седмото изкуство като продължение на физическото си присъствие, а по-скоро като негово опровержение. Търси роли, които изискват не сила, а вътрешно напрежение, съмнение, противоречие, болка.
Говори за силата отвъд мускулите, за цената на амбицията и за неочакваните уроци, които идват извън състезателната сцена – от телевизионния формат Dancing with the Stars до актьорските му роли, включително във филма „Огледалото“ (Mirror) на Тодор Чапкънов, част от програмата на 30-ия „София филм фест“ (12-31 март 2026). Срещата с българския режисьор се оказва поредната стъпка в тази трансформация от силов атлет към артист, който търси уязвимостта, а не демонстрацията.
В думите му няма героизация, а по-скоро разбиране, че истинската мощ рядко е в това да вдигнеш повече от другите. Тя е в способността да се откажеш навреме, да започнеш отначало и да останеш верен на себе си, дори когато това означава да влезеш в напълно непозната роля...
Магнус Самуелсон (Magnus Samuelsson) разговаря с Даниел Димитров – за това как личното и професионалното се преплитат, за избора да спреш навреме, за страха от загубата на идентичност и за това какво означава да бъдеш силен, когато вече няма състезание...
Кой момент от кариерата Ви като стронгмен (особено титлата World's Strongest Man) Ви промени най-много като човек?
- Мисля, че нещата се надграждат едно върху друго. В началото бях фермер, това обичах, това ми носеше удоволствие. Работата във фермата беше нещо, което винаги истински ми е харесвало. В същото време, вдигането на тежести беше просто хоби. После срещнах едно момиче – днешната ми съпруга, с която сме заедно вече 31 години. Отидохме на нещо като кратко пътуване заедно и там имаше състезание по стронгмен, което се провеждаше в увеселителен парк. Тя ми каза: „Ако се включиш, ще влезем безплатно“. Така че го направих на шега, просто за забавление. И… спечелих.
Един-два месеца по-късно вече бях на Бахамите, участвайки в World’s Strongest Man. Така започнаха тези 15 години... Когато обаче се занимаваш със спорт, никога не мислиш, че това ще продължи толкова дълго. Просто вървиш от състезание на състезание. В края на тази кариера... Да, тя те променя донякъде, защото виждаш света, срещаш много хора. Но аз си останах същият човек. Никога не съм имал нужда да се доказвам или да печеля на всяка цена. Бях щастлив, така или иначе. Но щом имаш възможност да пътуваш и да се състезаваш, защо да не видиш докъде можеш да стигнеш?...
След това се прибрах у дома и участвах в телевизионното шоу Dancing with the Stars. Споменавам го, защото мисля, че именно това предаване ме промени повече от стронгмен състезанията. До този момент бях възприеман като типичен мачо образ. Медиите обичат да създават такива образи – ако си фермер, висок два метра и тежиш над 150 килограма, значи трябва да си мачо. В крайна сметка, спечелихме предаването с моята партньорка и много се забавлявахме.
Още след първите три-четири предавания осъзнах, че се чувствам глупав и уязвим. Но после разбрах, че всъщност ми харесва да излизам извън зоната си на комфорт – да опитвам неща, които никога преди не съм правил. Физическите предизвикателства вече ги бях преживял... С тях бях приключил.
Това отключи нещо в мен. След това попаднах на кастинг за телевизионен сериал по книга, в който един от главните герои е бивш полицай с много силна физика. Търсеха човек с внушително присъствие, но не успяваха да намерят такъв. В крайна сметка се свързаха с мен. Бях на кръстопът в живота си и си казах: „Защо не? Нека пробвам!“. Получих ролята и заснехме два сезона. Това ми отне две години.
В началото беше подобно на танците – неудобно, дори плашещо. Чувстваш се уязвим. Но когато започнеш да разбираш самия процес, а в актьорството също има много „математика“, започваш да му се наслаждаваш. Оттогава киното се превърна в мой приоритет. Това беше доста дълъг отговор (Смее се – бел. а.).
Как изглеждаше един типичен тренировъчен ден в пика на формата ти?
- За да отговоря, трябва да обясня нещо важно. Повечето хора мислят, че колкото по-добър ставаш, толкова повече трябва да тренираш. Истината е, че тялото може да възстановява клетките си с определена скорост. Силата се губи, ако ги разрушавате по-бързо, отколкото ги изграждате. При тежките тренировки унищожаваш много клетки, затова трябва да внимаваш да не прекаляваш. Ключът е да намериш точния баланс – достатъчно, за да напредваш, но не толкова, че да се претренираш. Обикновено, тренирах веднъж или два пъти на ден –кратки, но много интензивни тренировки от около 45 минути. Следобед – още една. Така шест дни в седмицата по 45 минути, два пъти дневно.
Какво е най-голямото погрешно схващане за силовите атлети?
- Има много различни хора, които вдигат тежести, с различни истории. Но най-добрите обикновено започват, защото им харесва. Не го правят, за да се доказват.
Много хора отиват във фитнеса по други причини – защото се чувстват несигурни, защото са били отхвърлени… Но има една малка група, която е там, просто от любов към това. А когато нещо ти носи удоволствие, започваш да учиш много за него. Всичко трябва да бъде водено от знание.
Иначе най-голямото погрешно схващане е, че сме глупави или агресивни. Хората често се страхуват от едри мъже. А истината е, че правим много повече кардио, отколкото предполагате.
Какво означава „истинска сила“, извън физическите постижения?
- Много добър въпрос. За мен физическата сила не е по-различна от карането на ски или бягането – просто спорт. Истинската сила е нещо друго – да отстояваш ценностите си, да поемаш отговорност за себе си и за семейството си. Да имаш силата да вървиш срещу течението, когато се налага. И да издържиш дълга борба, за да стигнеш до целта.
Както споменах, аз израснах във ферма и ако погледна майка си и труда ѝ в продължение на 45 години – това е истинска сила. Всеки може да бъде силен за пет минути.
Коя е най-странната ситуация, в която собствената Ви сила Ви е поставяла?
- Правил съм много щури неща, особено покрай състезанията и демонстрациите. Пътувахме по различни държави и правехме шоута. Например, да караш кола, после излизаш пред публика, вдигаш я и я обръщаш по таван. Сега като се замисля – какво сме си мислили? Напълно нормално е да се контузиш.
Едно от най-глупавите неща беше в Южна Африка. Трябваше просто да държим кола. Състезание кой ще издържи най-дълго. Стоиш с 450 килограма в ръцете си и чакаш кой ще издържи болката повече. Накрая гърбът ти е напълно изкривен. Възстановявах се месеци... (Смее се – бел. а.). Но такива истории – безброй.
Как се случи преходът от състезателната сцена към актьорството?
- Преходът дойде естествено след спорта. Аз съм от малкото, които сами решиха да спрат. Един ден просто се събудих и си казах: „Стига толкова. Вече не ми е интересно“. Повечето се отказват заради контузии. Аз издържах 15 години...
Върнах се у дома и бях готов да се започна отново във фермата. После дойде танцовото шоу и след него започнаха да се появяват различни възможности. Точно, когато бях отворен за ново начало, се появи шансът за киното. Преди това не бих си позволил да се разсейвам. Когато се състезаваш на световно ниво, мислиш само за целта.
Първият ми кастинг беше странен. Снимахме няколко сцени, никой нищо не каза, просто ме отпратиха. После ме извикаха пак. И така няколко пъти, докато накрая получих ролята. В началото броях дните до края на снимките. Това беше най-дългият период, в който съм работил за някого – повече от година. Но постепенно започнах да усещам увереност. И разбрах, че има нещо много красиво в творческия процес. Не става дума за това да се виждаш на екрана, а дали можеш да накараш зрителя да повярва...
Винаги съм чел много книги. И когато четеш, създаваш филм в главата си. Сега просто се опитвам да бъда човекът, когото си представям, когато чета сценария. И така, малко против волята си, се влюбих в това. И това усещане продължава да расте.
Как започна сътрудничеството с Тодор Чапкънов? Кой направи първата крачка?
- Запознах се с Тодор Чапкънов по време на онези луди години около пандемията. Бях започнал да работя в Швеция, направих няколко телевизионни проекта и сериали там. После участвах в продукция за Би Би Си и Netflix – The Last Kingdom, което отвори много врати за мен.
Спомням си, че в един момент записвах самостоятелни кастинг видеа за различни проекти. Един от тях беше Black Lotus. Изпратих записа, но не получих обратна връзка. Малко след това дойде пандемията, после тя отмина и изведнъж, няколко години по-късно, новият ми агент се свърза с мен и препрати запитване дали все още имам интерес към Black Lotus. Помислих си: „Това беше преди години, още ли съществува този проект?“. Разбира се, че се съгласих. Така проведох първия си разговор с Тодор.
Той е наистина уникален човек. След разговора ни бях много щастлив, а няколко седмици по-късно вече бяхме на снимачната площадка в Амстердам.
Работата в киното може да бъде както прекрасна, така и ужасна. Ако си сред добър екип и режисьор, който създава атмосфера, това е една от най-удовлетворяващите професии. Но ако попаднеш на актьори с прекалено голямо его или на режисьори, които дори не излизат от палатката си, тогава по-добре да си стоиш у дома.
Аз обичам да работя със страстни хора. За мен киното е изкуство. Искаш да създадеш нещо, към което да се върнеш след десет години и да кажеш: „Това е добро!“.
След Black Lotus заминах направо за друг сериал – El Turco. После се върнах за премиерата на Black Lotus, а малко след това започнаха стачките във филмовата индустрия – първо в Дания, после в Лос Анджелис. Последваха година-година и половина трудности. Точно в този период срещнах хора, които искаха да направят филм. Търсеха специфичен тип актьор за главната роля и ме поканиха. Когато приех, ме попитаха дали имам идея за режисьор. Казах им: „В идеалния случай – да. Познавам човек от България“. Свързах се с Тодор, попитах го дали има интерес, поговорихме и така започна всичко...
В „Огледалото“ играете мъж, който отказва да приеме, че времето му е минало. Това ли е най-страшният противник на един спортист и доколко сте Вие самият в този филм?
- Има много от мен в този филм, но има и много неща, на които аз самият се противопоставям. Филмът носи много послания. Едно от тях е, че ако идентичността ти се гради единствено върху външния ти вид, животът става много труден след 50. Истински важното е как се чувстваш отвътре...
Тук показваме човек, чийто единствен коз е физиката му – че е по-голям и по-силен от останалите. С възрастта обаче поддържането на това става все по-трудно. Намесват се препарати, зависимости… Той просто се опитва да задържи това, което има... Мисля, че всички сме виждали такива хора. Стоят пред входа на фитнеса, живеят в този цикъл, от време на време си тръгват с някое момиче от клуб. Нямат истински социален живот...
Живеем в свят, обсебен от външния вид и социалните мрежи. Искахме да покажем, че зад това има и много проблеми. Да, наслаждавайте се на спорта, правете го, защото го обичате, но не го превръщайте в разрушителна сила. Затова и героят попада в нова ситуация. Синът му, когото почти не познава, се свързва с него. Именно тази връзка е сърцето на историята.
Как реагирате на културните разлики, които се появяват по време на работа? Отказът да участвате в Gladiators отрази ли се на популярността Ви?
- Не мисля, че отказът ми да участвам в Gladiators ми е повлиял. Винаги съм бил верен на себе си и вярвам, че трябва да се фокусираш върху това, което правиш. По онова време бях сред най-добрите в света. Ако се отклониш, е много трудно да се върнеш на върха. Затова отказвах всичко странично и не съжалявам.
Смятам също, че трябваше да израсна като човек, за да стана актьор. В тази професия трябва да оставиш егото си настрана и просто да бъдеш героят.
Дори в „Огледалото“ историята не е моя — тя е на Николай Йоргенсен, който е опитвал да стане професионален бодибилдър. Аз просто разпознавам това, което описва, и използвам личния си опит.
Филмът „Огледалото“ е и за пропуснатото време между баща и син. Това ли е истинската цена на амбицията?
- Мисля, че това е цена, която много хора плащат, когато станат обсебени, независимо дали от работа, спорт или от самите себе си. Лесно е да пропуснеш най-важното – семейството, любовта...
Спортът е просто игра. Не си струва да жертваш истинските неща в живота заради него. Аз имах късмет. Жена ми е причината да започна със стронгмена. Имаме две деца. Винаги съм се опитвал да ги държа далеч от този свят. Сега синът ми започна да тренира, има невероятна генетика. Тренираме заедно и това ни носи радост. Но той има здравословна дистанция – прави го за удоволствие.
Аз съм щастлив човек. Имам много близка връзка със семейството си. Родителите ми живеят на 200 метра от мен. Това е истинско богатство.
Кога един мъж спира да бъде „силен“?
- Когато се предаде. Това няма нищо общо с физическата сила. Всичко е циклично. Но в момента, в който се откажеш, тогава ставаш слаб.
Какво означава да победиш, когато вече няма състезание?
- Ще променя малко въпроса. За мен никога не е ставало дума за победа. Аз просто отказвах да губя... Това са две различни нагласи. Ако си обсебен от победата, често си и лош губещ. Аз никога не съм бил такъв. Ако ме победиш, ще ти кажа „Браво“ и ще се опитам да разбера какво си направил по-добре.
Дори в лош ден можеш да откажеш да загубиш, и често именно тогава печелиш. Повечето истински победи идват трудно, с много труд, провали и постоянство. Аз се опитвам да уча от всичко, което правя. Не съм обсебен от победата, по-скоро от това да не губя.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Труден въпрос. Надявам се хората да кажат, че съм бил добър човек. Опитвам се да виждам най-доброто у другите и да имам възможно най-малко врагове. Стремя се да бъда честен и доброжелателен.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича едно момиче на име Кристин. Женен съм за нея от 30 години. Обичам децата ни и живота, който създадохме заедно. Говорим много за мен, но това никога не е било само за мен. Това е път, извървян с много хора. Без семейството ми сега нямаше да съм тук с Вас.
Освен това, обичам природата, старите американски коли, рок музиката от 80-те — Rainbow, Judas Priest, Iron Maiden…Мисля, че това е всичко, което обичам (Смее се – бел. а.).
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
