Ако някой има съмнение, че тихите води са най-дълбоки, може би, трябва да преосмисли представите си за... кино. В конкретния пример, освен дълбочина, има цвят, пластове, завои и... много тръбички, способни да те удавят. Заради сълзите и безпомощността да бъдеш другия, заради силата да го преодолееш и да съумееш да превключиш от режим „Давя се“ на режим „Плувам в свои води!“.
Толкова силен може да бъде дебютът само на артист, който умее да чака, умее да предвижда и умее да организира... мечтите си. Мааян Рип е родена в Тел Авив, завършва режисура и иска да снима само за големия екран. „Не исках да снимам реклами – само, за да изкарвам пари. Опасявах се, че това ще ме докара до един твърде техничарски подход“, казва тя.
Междувременно, прави няколко късометражки и решава да се издържа финансово като сценограф, което, със сигурност, е било едно непрестанно надграждане на естетическия й вкус. И това се вижда в първия й филм – „Другата вдовица“ – едно малко бижу, създадено само за тринадесет снимачни дни, без компромис в качеството и съдържанието. Премиерата върви почти паралелно с появата на първото й детенце, което вече е на една годинка.
„Другата вдовица“ е разказ-откровение за ненормалността да бъдеш нормален, за нормалността на абсурда и невъзможността да се нормализираш сред мрежа от норми. За нормалността на красотата и ненормалността на червеите, които изяждат нейната предопределеност и нейните съвсем нормални и никому непречещи функции. За самотните ненормалници и за нормалната самота. За суетата, заради която не приемаш другия и за простотата, с която измиваш ръцете, лицето и душата си, в очакване на чудото. А то, разбира се, не идва...
Мааян Рип – за „другата“ жена и забранената любов, била ли е „другата“ жена в живота и съчувства ли не тези хора, за роклята с тръбички, по които се стичат сълзи, и за здравите нерви на режисьора. И още: Крещи ли по време снимки? Защо един пълнометражен филм се снима за тринадесет дни? Кога мисли за публиката и кога – не? Защо омраза и любов е едно и също нещо...
Представят Ви като американско-канадско-израелски режисьор и сценарист, роден и израснал в Тел Авив. Коя от тези три толкова различни култури е най-близо до Вас?
- Мисля, че най-близо се усещам като част от израелската култура. Родителите ми са от Америка и Канада, познавам добре тези две култури и те също са ми близки, но винаги гледам на тях през моите израелски очи.
Може би, с малко сарказъм, бих могла да кажа гореща кръв – израелците имат такава гореща средиземноморска кръв, и това е нещо, което ми е много близко.
Носител сте на наградата „Най-обещаващ артист“ на Женския филмов фестивал в Израел (Women’s Film Festival). „Другата вдовица“ започва ли да оправдава това признание?
- Леле! Не зная. Времето ще покаже, филмът е съвсем нов. Досега е показван само на няколко фестивала. Бих Ви дала отговор на този въпрос, ако си говорим след две години.
Факт е, че започнахме много добре. Премиерата беше на фестивала „Черни нощи“ в Талин, в секцията за дебюти. Така че началото е добро.
Иначе, аз харесвам своя филми и съм щастлива с него. Но като всеки творец, когато го гледам, ми се струва, че е можело да се направи и по-добре, че на някои от сцените е могло да има по още някой и друг дубъл. Но ми се струва, че направих най-доброто, което можех, в условията, в които се намирах, и в рамките на времето, с което разполагах.
В края на работния процес, не бях травмирана, което в киното е голямо постижение.
Това означава ли, че имате много здрави нерви, или всичко беше стечение на обстоятелствата?
- Снимането на филми, по принцип, е изключително изнервящо преживяване. Струва ми се, че като личност, мен ме привличат такива изключително изнервящи преживявания. Но снимането на филм няма как да не е такова. Може би, в Холивуд не е така. Може би, там отиваш и се настаняваш удобно на режисьорският стол, поръчваш си една кока-кола и започваш работа, и всичко става много лесно. Но не е така...
Опитвам се да си представя как седите на режисьорския стол и крещите, но не мога ...
- Не. Аз не съм такъв човек и никога не крещя по време на работа. Има си асистент-режисьор за това (Усмихва се – бел. а.).
На моята снимачна площадка не се крещи. В случая не беше и необходимо, защото всички бяха изключително добри професионалисти. Имахме само тринадесет снимачни дни. Знаехме, че трябва да действаме много бързо, и че не бива да допускаме грешки, и нямаме време да се караме, или да си крещим.
Знам, че звучи странно, но наистина имах усещането, че сме едно семейство, което се събра, за да направи това художествено произведение.
Тринадесет дни? Звучи абсурдно кратко като за такъв филм...
- Да. Имахме тринадесет дни и половина. След като приключихме основната част на снимките, имахме още половин ден, за да дозаснемем някои неща, които не бяхме успели.
За съжаление, в Израел се налага да се действа по този начин, защото бюджетите за кино стават все по-малки. Или, още по-точно казано, бюджетите си остават същите, но горивото е по-скъпо, надниците са по-високи. Така че трябва да се работи много бързо.
Казвате, че когато правите филм, не мислите за публиката, а се водите от своята собствена интуиция. Така ли беше и с „Другата вдовица“, защото историята е силна, но без проблем може да бъде припозната от масовата публика.
- Първоначално, докато готвя сценария и докато снимам, се водя изцяло от интуицията си и от онова божествено чувство, което има всеки от нас. След това някои компромиси се случват в монтажната. Защото там монтажистът може да ти каже къде би загубил публиката.
В монтажната винаги има нещо като борба – защото се опитваш
да асимилираш всичките си първоначални мисли и да ги споделиш със външния свят... Затова там аз вече мисля за публиката – да.
Филмът има силно театрално начало и много красота във всяка сцена. Това търсен ефект ли беше?
- Филмът, през цялото време, повдига въпроса „Какво е истината?“. Има сцени, които съм искала да бъдат много реалистични, много сурови. Например, когато тя е сама у дома или, когато си кара велосипеда.
От друга страна, има сцени, които са сюрреалистични, мечтателни, където тя отплава в един съвършен свят, който е много далеч от нея. Наистина, там доста съм работила с оператора по цялостната визия.
По-точно казано, може би, светът на Наташа, на Шива, е един съвършен свят, и той, в някакъв смисъл, е противопоставен на света на Ела, който е много далеч от идеален. Опитах се да изградя тези два различни, и донякъде противопоставени, светове.
Защо в надписите на филма не четем Вашето име и като арт директор – позиция, която самата Вие практикувате преди това?
- Просто защото не съм Чарли Чаплин и не мога да правя всичко. Исках по време на снимките да мога да отстъпя малко назад и да се фокусирам върху работата именно на режисьор.
Затова поканих колега, при когото съм работила като помощник-сценограф. Мисля, че той се справи много добре, в което не съм имала никакво съмнение. Предварително бях подготвила някои неща и елементи от сценографията.
Имах тази концепция – че светът на Ела трябва да бъде черно-бял, а светът на Наташа – черен с някои цветни петна.
Негова ли е идеята за роклята с тръбички, по които се стичат сълзи?
- Не, това си е моя идея. И тя беше по сценарий.
Познавате ли хора, които в живота са „другата“ жена?
- Да. Познавам много такива жени. Шокиращо е, че който и да е гледал филма, или пък си говорим по темата, винаги казва, че една негова приятелка или тя самата е такава. Удивително е колко много любовници има сред нас.
Означава ли, че има личен елемент в този филм?
- Да. Аз самата съм била част от една забранена любов. Но не беше толкова драматично.
Във филма мъжът е женен, а след това го убивам. Моят случай не беше такъв. „Другата вдовица“ не е за това какво е да си нечия любовница, а за това да удържаш в себе си тайна, да се опитваш да живееш с това, да криеш чувствата си – докато в един момент това не се пречупва и не се разкриваш.
В живота бихте ли съчувствала на „другата жена“?
- Да, разбира се. Филмът няма за цял да отправи послание към любовниците като такива. Аз чувствам героинята си много близка. Мисля, че тя е човек като всички нас, който, може би, е допуснал някои грешки в живота си, и трябва да се справи с това по някакъв начин. Мисля, че тя е нещо като съвременен антигерой.
Защо наричате атмосферата в Кан аристократична...
- (Усмихва се – бел. а.) Тук ставаше въпрос не за фестивала, а за резиденцията на фестивала, където бях.
Бях настанена в един огромен аристократичен апартамент, с много добри условия. И, в някакъв смисъл, бях клишето на артист, който се разхожда из Париж и не може да се измисли сцените... (Усмихва се – бел. а.).
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Ооо, много неща... Преди всичко съм човек, който мрази. Мисля, че обичам изкуството.
Омразата преди любовта ли е?
- Зависи, всеки ден е различно. Но мисля, че те са едно и също нещо.