Възможно е един 60-годишен мъж да опази светлината в себе си. Възможно е да бъде чист. Възможно е да бъде и гениален, без да е Бог. Възможно е да доказва, че изкуството не може да върне живот, но всичко друго може. Ян Сверак.
Чешкият режисьорът представя „Витлеемската светлина“ на „София филм фест“, разказ за един живот, който преминава от реалността към измислицата, и обратно. Една изваяна от съвършена простота комедия, в която смешното дава още по-ясни отпратки за непреходността на универсални духовни проблеми.
Това е филм, който може да нарисува само режисьор, чиито пилотаж няма нищо общо с рутината, с комплекси, донесени от славата, или със суетата да работиш заради самата работа. От това идва и усещането за свежест, въпреки патината. Усещането за режисьор, който никога не би предлагал плодове на осъзнато творческо безсилие или от процес, в който повтаря едно и също до безкрай. И точно затова има правото да нарича себе си перфекционист и победител.
Ян Сверак – в разговор за всичко, свързано с киното, живот и взимането на решения. За трудността да се върнеш. За избора да продължиш. За това да победиш на всяка цена. За ужаса от погледа към новия свят. И още: Защо режисьори смятат себе си за богове. Какво означава да изразиш себе си по-евтино. Има ли пик на креативността. Как Холивуд си намери друг Ян Сверак, на когото да изпраща по пет сценария на седмица...
Какво може да върне режисьор към киното, ако той вече е решил да го напусне?
- Предизвикателството. Става дума за моменти, които не сте в състояние да планирате. Това са срещи с хора и дочути истории, преживяване, което ще запали лютата чушка. Аз съм от този тип хора, които умеят да преодоляват трудности в момента, в който усетя първоначалния импулс Обаче не съм в състояние да принуди сам себе си за каквото и да било. Разбирате ли ме?...
Да, напълно. А коя беше най-голямата трудност за преодоляване във Вашия случай? И дали беше свързано и с нещо извън семейството, освен с баща Ви?
- Причината беше изцяло в мен. Аз съм перфекционист и победител. Тоест, аз съм такъв тип, който трябва да победи на всяка цена, и винаги му се получава, но изисква огромно количество усилия. Дори може да се стигне до там, че той просто не живее, а само се стреми да победи. И това е моят случай.
На мен това ми се случи, и при създаването на предишните три филма, на три пъти заплашвах, че ще приключа с киното. А с най-новия ми филм „Витлеемската светлина“ се освободих от причината защо снимам, и тази причина е публиката. Винаги съм снимал филми, които се гледат от страшно много хора. И при всеки нов филм ме питаха какво ще снимам след това. И аз винаги се опитвах да направя така, че да не ги разочаровам...
Последният ми филм излезе една седмица след началото на войната между Русия и Украйна. И, на практика, никой не отиде да го гледа. Казах си, че вече нямам публика и мога да махна с ръка на всичко това.
Един режисьор не трябва ли да е независим от очакванията на публиката?
- И да, и не. Що се отнася да художествените качества на филма, режисьорът винаги трябва да бъде една крачка преди публиката. Той трябва да ѝ донесе нов поглед, нов начин с който не е свикнала, както и нови теми.
Но режисьорът не трябва да бъде и чак толкова далеч напред спрямо публиката. Защото ще се отдалечи от нея толкова много, че тя няма да може да го усети и разбере.
Режисьорът не бива да върви и заедно с публиката, защото няма да ѝ донесе нищо ново. Не бива да върви и зад публиката, защото тогава ще прави неща, които ще се харесат на публиката и това е стагнация.
И всичко дотук е относно художествената част. Но има и чисто практическа част. Да се направи един филм, струва колкото да се построи едно болнично отделение. Обикновено, цената на един филм варира около един милион долара. В този смисъл, когато един режисьор каже, че не го интересува какво ще каже публиката, той би трябвало да си избере друга художествена професия. Така, чрез нея, няма да рискува чужди пари. Например, може да си избере театър, изобразително изкуство, музика или каквото друго иска. Всичко друго е по-евтино от киното. И във всички тези сфери той би могъл много по-евтино да изрази себе си, без оглед на публиката.
Не обиждате ли малко другите сфери, които споменахте, и не звучи ли малко страшничко – да изразиш по-евтино себе си...
- Това, в никакъв случай, не е обида. Ние работим с композицията и динамиката във всички художествени професии, в музиката, в театъра, едно и също е. Става дума за медията, която един човек на изкуството може да избере.
Познавам много режисьори, които са и много добри писатели на художествена литература, които композират музика, редом с правенето на филми. Но когато си избера една тема, която искам да разработя само за себе си, тогава бих я нарисувал в картина. Защото тогава ще я направя за себе си и за моите приятели. Или бих написал книга.
Но филмът някой трябва да го плати. Или някакво частно лице, което ще инвестира и след това, понеже се опарило, няма да инвестира повече в киното. Или държавният фонд, чиято цел е да подпомага изкуствата. Или кой? Някой дава пари за всичко това, но не е авторът на филма.
Казвате, че един режисьор трябва да бъде „егоцентричен, егоистичен и неизмерим“, да има „енергията да движи света, да го върти, да вдъхновява“. По този начин ли усещате себе си?
- В този момент – не. Напоследък поех по един път, който, в някаква степен, смали егото ми. Но е напълно вярно, че повечето режисьори притежават тези качества. Защото ние, зад рамката на платното, създаваме един съвсем нов свят. Този свят създава усещането, че можете да му се доверите и вие влизате през платното в него, и приемате, че може да го живеете... А тази работа създава у режисьора усещането че малко или повече е Бог. Затова тази работа често я вършат хората, които смятат за себе си че са богове. Такива са егоцентриците, егоистите...
За един пилот са важни часовете полет във въздуха, какво е важно за режисьора, за да поддържа форма?
- Това за пилотите е съвсем вярно. Владимир Смутни, операторът с когото снимахме („Витлеемската светлина“ – бел. а.), твърди, че човек непрекъснато трябва да работи – за да може да не изгуби лекотата, с която нанася черти с четката. И пак идваме до изобразителното изкуство (Смее се – бел. а.).
Аз започнах да правя филми твърде рано. Така че си мисля, че, или съм прегорял в един момент, или просто съм направил всичко. Мисля си, че в моя случай никога няма да мога да повтарям едно и също до безкрай. Аз самият не мога да повтарям нищо до безкрай.
Говори се, че режисьорите че имат пик на креативността около 35-ата си година. А аз след две години ставам на 60. Защо трябва да си мисля, че все още съм в състояние да създам нещо гениално (Смее се – бел.а.). Така че отговорността, която усещам към мен самия, не е да повтарям едно и също, а да се опитам да раста нагоре, да се уча на нови неща, и да се радвам на това което правя. Затова не знам какво бих могъл да правя занапред...
Миналата година направихте театрално представление...
- През живота ми никога не ми е минавало мисълта, че някога ще седна да правя театрално представление. А и никога не съм обичал театъра. В моите представи театралните актьори винаги викат и тропат.
По време на репетициите, а и цялото време което прекарах около това представление, аз изживях творческа еуфория.
В театъра ние сме лишени от този непрекъснат стрес, който е неизбежен при правенето на филм. Ние, когато правим филм непрекъснато тичаме някъде, за да направим нещо. Когато се срещаш с киноактьори, ти се виждаш с тях за кратко – когато дойде времето за един определен сет. С театралните актьори прекарваш три месеца, анализира се всичко от край до край, изключително подробно, и това е съвсем различно... И при всяко едно следващо представление всичко е автентично, отново, за първи път, сега и тук.
Това е нещо като да наблюдавате спортно състезание. Защото в неговите рамки може да се случи каквото и да било. А и това живо взаимодействие между актьорите и публиката – това са живи същества, които си казват нещата в очите.
Не казвам, че тепърва ще започна да правя театър. Обаче съм изключително приятно изненадан от това, че съществуват и други възможности, които могат да изненадат човек, и да го изпълнят с нови усещания.
В България не малко театрални режисьори започнаха да правят филми, но на пръстите на едната ръка се броят кинорежисьорите, които са посегнали към театъра...
- Не зная дали това е смелост. Иржи Менцел правеше и двете неща. Той много се радваше, когато заминаваше за чужбина, за да поставя театрално представление. Защото там срещаше други, нови актьори, нови таланти. Той беше възхитен от това, че е срещнал човек, когато не познава, а той се е оказал гениален актьор. За ето такъв тип радост Ви говоря...
Извинете ме, че ще задам следващия си въпрос в трето лице, но какво е Холивуд за Ян Сверак?
- Това беше една мечта, когато отидох за първи път там, на 23 години, и когато влязох в студията на Industrial Light and Magic, и видях декорите на „Междузвездни войни“. При положение, че преди това, през 1989 г., им бях написал писмо на пишеща машина, че съм готов да работя за тях безплатно.
Никога не ми отговориха, разбира се.
Когато ни номинираха за „Оскар“ и го спечелихме, беше съвсем различно. Всяка седмица получавах по пет сценария, от които трябваше да си избера, но аз не бях способен да го направя. След това започнаха да пристигат все по-малко и по-малко сценарии. Холивуд си намери някой друг, на когото да изпраща сценарии...
Днес си мисля, че ако се бях съгласил да работя по някой от тези сценарии, вероятно трябваше да се преместя и да живея там. И не знам дали щях да бъда по-щастлив. Защото американското общество е настроено да прави постижения. Не се интересуват какво си правил преди две години или дори какво си правил тази година, какво си постигнал. В градове като Лос Анджелис и Ню Йорк това общество е така пронизано от този стремеж, че там, ако не работиш, не съществуваш.
Аз обаче си мисля, че човек, без оглед на това дали работи, трябва да го има, и
работата не бива да нарушава и да вреди на това, което човек е.
Има ли светлина, огън, искра, която изкуството никога не би могло да запали?
- Това е по-скоро психологически и философски въпрос. Страхувам се да отговоря, за да не изръся някоя глупост. (Замисля се – бел. а.). Изкуството не може да ни върне живота. Но всичко друго може. Изкуството може да роди живот, но не може да го върне.
Казвате, че баща Ви е експерт по смешното. На Вас коя философската категория Ви е най-близка?
- Ужасът. Ужасът от погледа към новия свят. Когато видите невидяното. Когато отворите врата нанякъде, където не сте били. Отварянето на врата, която дори не сте предполагали, че може да я има там, където е. Познанието... Ужасът обаче е много пряко свързан с усещането от филма – когато видите, че нещо наистина изглежда така...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който просто обича. Слагаме точка след обича.
