Тя не просто гъделичка егото на един българин, а направо размазва с увереността си и искреността на всяка дума – казана с красива и широка усмивка, с топлина и добронамереност. Обича българин, обича България, обича българското, обича неочакваното...
Александра, дъщерята на Тед Кочеф, представя филма си „Скрити съкровища“ на 27-ия „София филм фест“. Чудата по един много откачен и хубав начин, тази комедия е отлична визитна картичка за своя режисьор, сценарист, оператор и изпълнител на една от главните роли. Всъщност, същите функции в лентата има и Хана Ледър. Това е филм за уникалните хора, за необичайните приятелства и неразгаданите (само)личности. За силата да бъдеш, да оставаш, да даваш, да пазиш, да отстояваш, да доказваш – да живееш...
Животът на Александра Кочев също прилича на филм – на прекрасна, цветна и пълна с много обичане комедия. Тя среща своята сродна душа – преводачът Милен, в родината на баща си, по време на „София филм фест“, двамата се женят, имат две деца, а мама вече е с българско гражданство. Иска да прекарва повече време у нас и да реализира тук бъдещи продукции.
В един неособено щастлив напоследък свят, нейното присъствие е като лъч, чиято светлина трябва да бъде уловена от всеки, който има и най-малкото колебание за смисъла на живота...
Александра Кочев – за любовта на живота си и любовта към България, за необичайните приятелства ,за желанието й да прави кино у нас, за любимите й български актьори, за европейската и американската чувствителност, за правенето на кино в Щатите след скандалите в Холивуд, за поезията на баща й по какво не иска да прилича на баща си.
Повече ли харесвате България, след като тук открихте любовта на живота си?
- Ще Ви прозвучи сладникаво, а и хората обикновено не ми вярват, и аз ги разбирам. Но на мен ужасно много ми харесва България, още от момента, в който бях тук за първи път. Почувствах някакъв особен трепет и с всяко идване ми харесва все повече и повече. Знам, че хората смятат, че говоря тези неща, за да погъделичкам егото на домакините, но не е така...
Все по-често критиката поставя етикет мрачна комедия. Такъв ли е и Вашият филм „Скрити съкровища“?
- От гледна точка на американската чувствителност – да, това е мрачна комедия. Но от гледна точка на европейската чувствителност, не мисля, че е така.
Американците смятат, че в една комедия най-малкото нещо, което не е изцяло ведро, радостно и утвърждаващо, вече я превръща в мрачна комедия.
Мисля, че, от гледна точка на един европеец, това си е съвсем нормална комедия с някои леко мрачни нюанси.
Говорите за американска и за европейска чувствителност. Коя Ви допада повече – и предвид Вашите корени...
- Повече харесвам европейската чувствителност. Въпреки че това е много общо казано, но като цяло ми се струва, че американското кино е твърде много насочено към бизнеса и на този етап не успява да бъде художествена форма.
Имала ли сте необичайни приятелства?
- Винаги и постоянно. Разбира се, това са най-интересните приятелства.
Аз съм един много любопитен човек. На повечето хора не им допада да пътуват с мен, защото аз обичам да се заговарям и да се запознавам с личности, които повечето хора биха отбягвали. Интересни са ми такива хора – как живеят, как гледат на света. Така че много често поддържам приятелства и контакт с хора, с които съм се запознала в магазина, на някое летище или в рейса.
Така, например, създадох приятелство с един човек, който отказва въобще да използва парите. Яде храната, която изхвърлят от пазарите...
В тази поредица от примери можем ли да поставим и запознанството с Вашия съпруг – което също е станало по един несъвсем стандартен начин?
- Някои биха нарекли това съдба. Аз бих казала, че просто срещнах сродна душа. Със сигурност, беше неочаквано. Дойдох тук, за да видя родината, да открие корените си и да се позабавлявам. И, със сигурност, не съм очаквала да срещна тук съпруг.
Децата Ви (ще) говорят ли български език?
- Да (Отговаря на български – бел. а.). Те говорят много по-добре от моя развален български. Данте, синът ми, който е на четири години, вече говори съвсем свободно български. Малкият е на една годинка, така че засега казва само две думички. Но Данте дори ми служи като преводач. Наскоро исках да си говоря с един възрастен човек, когото срещнахме в парка, и той ми превеждаше думите му.
Следващият път може да го използвате за преводач на фестивала...
- Да, са сигурност, и ти ще останеш без работа (Смее се и се обръща към преводача – бел. а.).
Тежкият работохолизъм не е ли за сметка за творческата част в живота на един артист?
- Аз не съм тежък работохолик, но веднъж казах, че съм се научила да работя усилено. И наистина се смятам за човек, който обича и може да работи усилено, когато работи върху нещо, което му харесва. Научих се, че трябва да работиш усилено, за да постигнеш целите си.
С какво Ви впечатли „Писмо до Америка“?
- С настроението. Знам, че това звучи много простичко, но намирам това настроение за много красиво...
Романтичен човек ли сте?
- Разбира се. В крайна сметка, аз съм българка. Аз съм българка (Казва го на български – бел. а.).
Харесвате ли поезията на Вашия баща?
- Да. Преди всичко, много обичам поезията и литературата, която баща ми ни четеше, докато бяхме малки. Обичам и неговите произведения, но особено любимо ми е нещо, което ни четеше – от Уилям Блейк. Tyger Tyger, burning bright, In the forests of the night; What immortal hand or eye, Could frame thy fearful symmetry?
Иначе, това, което баща ми пише, са не толкова стихотворения... Те отиват малко към проза, може би са кратки лирични разкази. Много ми харесва начинът, по който той умее да разказва своите спомени от детството си и от кариерата си. Това е нещо като семейна история.
Има ли нещо, създадено от баща Ви, което е посветено на Вас?
- Ами не! Не! Не знам. Не се сещам да ми е посвещавал нещо, като се замисля. Ах, този човек! Но ще се погрижа това да се поправи (Смее се – бел. а.).
Той е изключително щедър човек, но не ми е посветил нищо...
Обикновено, търсят и намират прилики между Вас и Вашия баща. По какво обаче не искате да приличате на баща си?
- (Смее се – бел. а.) В щатите има поговорка, че ябълката не пада по-далеч от дървото. И аз много приличам на своя баща, дори като темперамент.
В творчески аспект, аз изключително много се възхищавам на баща ми, защото работи изключително успешно в много и различни жанрове. Той прави добри комедии, добри екшъни и, в същото време, добри арт филми. Бил е в Кан и, в същото време, е имал успешни холивудски блокбъстъри. Не се сещам за много такива режисьори.
Това, което аз определено бих искала да съм различна от него, е, че той не пише филмите си. Не е автор на сценариите си, докато аз бих искала да пиша сценариите на собствените си филми. Искам целият творчески процес да е мой – още от самото начало, от самия зародиш.
Иначе, ако говорим за личните качества, няма какво да се направи по този въпрос (Смее се – бел. а.). Защото, неизбежно, ние много си приличаме. И двамата сме много страстни хора.
За съжаление, много от нещата, които са били приемливи, когато баща ми е бил на върха на кариерата си, вече не са. Не може просто да се ядосаш на снимачната площадка и да хвърлиш стол. Веднага ще те вкарат в затвора. Така че, за съжаление, аз просто не мога да си позволя някои от нещата, които баща ми си е позволявал...
Той е голям чешит на снимачната площадка, но това, което харесвам у баща ми и искам да запазя и за себе си, е уважението към всеки един човек, с който той работи – от първия до последния, без значение от неговата длъжност. Защото всеки човек има достойнство и заслужава уважение.
Споменахте хвърлянето на столове. По-лесно ли се прави кино в Щатите след всичко, което се случва там като истории и скандали?
- Мисля, че много от дискусиите, които произлязоха от движението Me Too, бяха полезни и необходими. Трябваше да направим тези дискусии. Но, в един момент, се стигна до ситуация, в която има цензура и страх. А това не е здравословно и полезно за изкуството.
От друга страна, някои неща не са се променили. Хората продължават да мислят по същия начин, просто не го казват открито, казват го под сурдинка. Така че, в някакъв смисъл, нещата не само, че не се промениха, но си останаха същите – само че са още по-скрити, отколкото беше преди.
Много ми се иска да живея в свят – знам, че не е така – където хората се оценяват според заслугите, таланта и уменията си... Действително, преди Me Too имаше клуб на белите мъже и за жени, цветнокожи и чужденци беше по-трудно да пробият. Сега, след Me Too е обратното. Много ми се ще, нито едните, нито другите да са привилегировани. Оценката трябва да идва според уменията и таланта, но знам че не е така...
Смятате ли да се връщате в България по-често, защо не и за правене на кино?
- Много ми се иска да правя кино в България. Когато съм тук, ми идват много идеи и това е много добър знак. Наскоро получих българското си гражданство. Така че вече официално съм българка (Казва българка на български език – бел. а.). Тук има много чудесни, талантливи актьори, режисьори и въобще кинаджии. Това е едно чудесно място да правиш кино.
Има много български актьори, които харесвам, но не им знам имената. Набелязала съм си ги като лица от сцени и филми, които са ми харесали. Но мога да кажа и няколко имена – Ирмена Чичикова – много я харесвам. Харесвам жената, която играе учителката в „Урок“ (Актрисата Маргита Гошева – бел. а.), всъщност харесвам всички в този филм. Харесвам Асен Блатечки и много други, включително от по-старото поколение.
Наскоро гледах филма „Изкуството да падаш“ и много харесах момичето в главната роля, искам да ме запознаете с нея и да ми кажете как се казва (Елена Замяркова – бел. а.).
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича неочакваното.
Още по темата
