Някои го наричат „турският Киану Рийвс“, но това е само един много малък щрих от неговия артистичен портрет. Портрет, в който, на първо място, има талант, присъствие и харизма, които го правят запомнящ се...
Екин Коч играе една от главните роли в драмата „Изпепеляващи дни“, част от програмата на 27-ия „София филм фест“. Без да е брутално скандален, филмът повдига много социални, политически и психологически въпроси, свързани с действителност, в която консерватизмът е издигнат в култ, популизмът е на не по-малък пиедестал, а всичко останало са само детайли – без право на съществуване. В 21-и век. В свят, който уж се бори. И уж се развива.
Героят на Екин Коч, естествено, има много малко със самия актьор. Но не съвсем. Защото този 30-годишен млад мъж е също толкова категоричен в позициите си, колкото и журналистът Мурат от „Изпепеляващи дни“. Екин говори открито за цензурата, за натиска върху хората и за собствените си страхове. И тази почти неочаквана спонтанност разкрива неговата чисто човешка сила.
Екин Коч – за „Великолепният век: Кьосем“ и успеха на турските сериали по света, и защо той самият не обича да гледа турски сериали, за музиката и шаха, и как се „става“ известен в Кан, за страха от клоуни и страховете изобщо, и защо постоянно пресмята и анализира рискове около себе си. И още: С какво се гордее и кое го дразни в турското общество. Какви истории го държат буден. Възможно ли е историята в „Изпепеляващи дни“ да се случи наистина в Турция. Често ли се случва министерството на културата да подкрепи филм, а след това – да оттегли подкрепата си. Защо е готов да емигрира „с единия крак“.
Възможно ли е историята в „Изпепеляващи дни“ да се случи наистина в Турция?
- Мисля, че тя се е случвала. Случва се и в момента. Натискът от властите, цензурата и натискът хората да стават близки, без обаче да приемат различията помежду си, винаги е съществувал.
Името на филма предполага бурни любовни истории, а всъщност това е дълбоко социален и психологически филм. Такава ли беше целта?
- Това, по-скоро, е въпрос към режисьора, но аз съм част от процеса и част от филма, още от първия вариант на сценария. Доколкото знам, идеята винаги е била той да бъде политически филм.
Аз съм само актьор във филма и моята цел като актьор беше да изпълня желанията на режисьора, и той да бъде доволен от моето изпълнение. Така че аз съм доволен от това, което постигнахме. Смятам, че постигнах това, което ми беше зададено от режисьора.
Често ли се случва министерството на културата да подкрепи филм, а после – да оттегли подкрепата си?
- Не, това се случва много, много рядко. От моята гледна точка, основната причина е, че автоът и режисьор (Емин Алтер – бел. а.) има опозиционни възгледи спрямо сегашния режим. Официалната причина, която беше посочена, е, че бяхме номинирани за „Куиър палма“ в Кан (The Queer Palm е независимо спонсорирана награда за избрани филми, свързани с ЛГБТ, участващи във филмовия фестивал в Кан, дава се от 2010 година – бел. а.).
Посочено беше също, че сме променили сценария спрямо това, което е било подадено предварително. Което не е вярно.
А каква е тази история за Вашата известност в Кан, за която пише турската преса?
- Това, всъщност, е една шега. Бил съм в Кан два пъти. Първият път беше по повод представяне на сериала „Великолепният век“, вторият път беше заради самия фестивал. И, когато отидох там, видях огромен билборд с мен, посветен на сериала. Тогава си казах „Леле, колко съм известен в Кан“. Би трябвало да съм известен (Смее се – бел. а.).
Сериалът с Ваше участие „Великолепният век: Кьосем“ имаше успех и в България. От гледната точка на един турски актьор, в какво се състои успехът на турските сериали по света?
- Много добър въпрос, на който ми се искаше да знам отговора (Смее се – бел. а.). Конкретно, „Великолепният век“ е малко по-различен от другите сериали, защото, до онзи момент, поне в нашия регион не е правен сериал, който едновременно е сапунена опера и историческа драма. Затова беше припознат от много широка аудитория, включително, от много държави, които някога са имали отношения с Османската империя. Може би, за тях е било интересно да се вгледат в историческите детайли.
Иначе сте прав, че турските сериали са много популярни, но аз не разбирам защо (Смее се – бел. а.)
Това означава ли, че не обичате да гледате турски сериали?
- Да. Не гледам. Обичам да гледам кино и документални филми, и много рядко – сериали в платформите.
За успеха на един турски актьор важно ли е някой да го представлява, или би могъл да има успех и ако е на свободна практика?
- Може би, има вероятност да успееш и сам, но е доста рисковано. Защото нещата не са само въпрос на талант, но и на късмет, както и на отношения с режисьори, продуценти и с каналите на разпространение. Така че ти си почти принуден да потърсиш професионалисти, които да те представляват.
Същото е и в моя случай – аз имам агенция, имам и мениджър. Те правят всичко. Предвид моя професионален път и това, че работя от 10 години като актьор, основно ми помагат да сключвам договори и да са мои посредници, когато искам да откажа проект, или когато искам да преговарям.
Кои са типичностите в турското общество, с които се гордеете?
- О, Боже. Мисля, че... (Дълга пауза – бел. а.). Тази въпрос е капан (Смее се – бел. а.). Но, със сигурност, ще се сетя за нещо. Дайте ми просто една минутка...
Нещото, с което се гордея, е, че в Турция поне от 300 години има стремеж и желание да ставаме все по-цивилизовано общество. Дали го постигаме, е съвсем друг въпрос, важното е, че има много силен стремеж и движение в тази посока. Борим се да бъдем част от цивилизацията. Ето това е едно хубаво нещо.
А кои са типичностите в обществото, които Ви дразнят?
- Като цяло, намирам турското общество за доста консервативно и доста съпротивляващо се на промените. Както казах, имаме желание за промяна, но вече 300 години не можем да я постигнем, и това е доста разочароващо. И не виждам да се случи скоро...
Бихте ли емигрирал?
- Не бих емигрирал изцяло. Искам да бъда с единия крак извън Турция, за да усетя повече от останалата част на света и световните процеси, от световния културен обмен. Нашето общество е твърде затворено, а аз искам да бъда част от този обмен.
В едно интервю казвате, че в бъдеще има вероятност да се съсредоточите върху писането на собствени истории. Пишете ли вече?
- Да, правя го. Имам два късометражни филма, написани и режисирани от мен. Но не мисля, че бих продължил (Смее се – бел. а.). В моята история винаги трябва да има личен елемент. Нещата, които ме вълнуват, са всъщност предмет на тези филми.
Когато започвам творчески процес, много силно се вълнувам, не мога да спя. И докато не започна да пиша, не мога да се успокоя... Историите, от които се вълнувам, са за неща, които ме притесняват и смущават – нещата, които не могат да ми излязат от главата, освен, ако не ги напиша.
Например, първият ми филм е за една турска двойка, която се самоубива. И това беше истинска история от вестниците. В предложение на повече от две години, не можех да спра да мисля за това. Каквото и да правех, тази история винаги изплуваше в съзнанието ми. Те слагат край на живота си една вечер в морето, което, по някакъв начин, ми се видя и много романтично...
Това, което ме шокира и разгневи, беше следващата новина, няколко седмици след инцидента. Никой не беше отишъл на тяхното погребение, тъй като са самоубийци. Адски много се разстроих и шокирах, че продължаваме да наказваме – дори мъртвите. В момента, разказвайки, отново ме побиват тръпки...
Другият ми филм пък тръгна от театрално представление, в което участвах с мой приятел. В един момент го видях от един много особен ъгъл, озарен целия в много особена светлина. Той беше облечен като клоун. Тази гледка толкова ме провокира, че започнах да си мисля...
В онзи момент от живота си имах известни проблеми и смятам, че бях направил грешка – няма да кажа каква – но така дойде идеята за възрастен човек, който има проблем с това да бъде възрастен и да поема отговорности. Създаването на филма бе като терапия за мен самия. Вложих личните си слабости в този филм, който започва и завършва с образа на клоуна.
Имал ли сте страх от клоуни в детството, сега обичате ли ги?
- Никога не съм ги харесвал. Винаги съм се плашил от тях. Вече не ме плашат толкова, но изпитвам дискомфорт, когато се намирам около клоуни.
Как минава времето Ви извън професията?
- Обичам да свиря на китара и да играя шах. Опитвам се да отделям повече внимание на тези две свои хобита. Имам своя група Dayoff Collective, с която дори изнасяме концерти. Надявам се, някой ден да тръгнем и по фестивали.
В останалото време не правя нищо по-специално. Виждам се с приятели...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Мисля, че съм човек, който обича сигурността. Искам да бъда в своята собствена пещера и да бъда защитен в нея.
Просто, имам много страхове. Страхувам се от почти всичко. Аз съм човек, който постоянно пресмята и анализира рискове около себе си. Независимо, дали гледам разбитите плочки на тротоара или шанса някоя сграда около мен да се срути, или да избухне пожар в нея, и да ми се наложи да се спасявам. Постоянно се въртят такива мисли в главата ми. Понякога, ако някой ме погледне накриво, започвам да си мисля какво съм направил и дали не съм казал нещо нередно. Аз не съм от хората, които казват „Ах, какво хубаво слънце“, аз казвам „Ох, добре, че не вали“.
Как върви анализът на риска от посещението Ви в България дотук?
- (Смее се – бел. а.) Страхувам се да не се загубя. Страхувам се, че някоя вечер мога да пийна малко повече и няма да мога да си намеря хотела, и ще се озова на непознато място. За щастие, имам добри приятели тук, които се грижат за мен и никога не ме оставят сам.
