18:10 ч. 09.07.2026
Тя говори спокойно, интелигентно и поетично, с един почти нежен, съзерцателен тон, без да звучи буквално...
Най-характерното за Кристина Клара е дума, която всъщност самата тя не произнася, но постоянно присъства между редовете – свързване. Свързване между хора, времена, култури, музикални светове. Тя е артистът, който събира светове. Някои певци разказват истории, но тя предпочита да ги изслушва...
Принадлежи към онези личности в изкуството, за които музиката не е сцена на егото, а пространство за срещи. Срещи между хора. Между времена. Между традиции. Между гласове, които иначе никога не биха се чули.
Преди сцената идва болницата. Завършва като медицинска сестра и известно време съчетава двете професии. На пръв поглед, между тях няма нищо общо. Самата тя обаче вижда точно обратното: „И в двата случая най-важни са присъствието и връзката с другия човек“. И това е едно от най-кратките и точни определения, както за добрия медицински работник, така и за истинския артист.
Казва, че професията я е научила да слуша. Не само думите. Дишането. Страха. Напрежението. Онова, което хората не успяват да изрекат. В свят, който постоянно се говори, тя избира да слуша. И може би именно затова пее толкова естествено. Защото нейното пеене не започва от гласа. Започва от вниманието.
И когато разговорът стига до saudade, отново отказва готовите определения. За нея това не е просто носталгия. Това е любов към отсъствието. Болка, която не унищожава. Памет, която продължава да живее. Вечна форма на присъствие...
Да създаваш мостове, докато светът все по-често строи стени между хора, култури и езици. Да го правиш без шум и без патос, без големи жестове... И привилегията да са такива, сякаш имат само онези, които са осъзнали, че свободата без дисциплина може да стане безформена, а дисциплината без свобода – безжизнена...
Португалската певица бе сред участниците във фестивала A tp JazZ (2-5 юли 2026) в София.
Кристина Клара отговаря на въпросите на Даниел Димитров – за медицината и музиката, за дисциплината и свободата, за собствената ѝ музикална територия и какво свързва фадо, морна и самба-кансао, отвъд общия език. И още: Какво сме изгубили в свят, в който всичко се записва, и все по-малко се предава от човек на човек. Дали младото поколение в Португалия преживява saudade по различен начин...
Завършили сте за медицинска сестра и известно време сте съчетавали болницата със сцената. Знаете ли, че по същия начин започва кариерата и на най-голямото име в българската поп музика? Тя се казва Лили Иванова.
– Не знаех това и ми се струва прекрасно съвпадение. Вълнува ме мисълта, че два на пръв поглед толкова различни свята – здравеопазването и музиката, могат да се срещнат в един човешки живот. И в двата случая най-важни са пълното присъствие и истинската връзка с другия. Да създадеш отношение на грижа, пространство на доверие и споделяне – това е съществено и за двете професии.
Бих казала, че и в болницата, и на сцената, човек е призован да бъде напълно човечен. Може би, именно затова толкова много артисти, дошли от здравеопазването, носят в себе си особена чувствителност – внимание към тялото, към тишината, към крехкостта, към самото присъствие...
Има ли нещо, което професията на медицински работник Ви научи за музиката?
– Научи ме да слушам. Не само онова, което се казва, а и онова, което остава неизречено – дишането, страха, напрежението, нещата, които хората невинаги могат да назоват.
Свързана новина
В здравеопазването разбираш, че тялото казва истината по много различни начини. Като певица аз също работя с тялото – с дъха, с емоцията, с онова, което невинаги е рационално. Професията на медицинска сестра ме научи на смирение, дисциплина и на това колко е важно да бъдеш истински присъстващ до другия човек.
Работата в здравеопазването предполага дисциплина, а сцената – свобода. Как тези две страни съжителстват във Вас и кое има превес?
– Те съжителстват много по-естествено, отколкото изглежда. Свободата без дисциплина може да стане безформена, а дисциплината без свобода – безжизнена. Мисля, че сцената има нужда и от двете. Дисциплинираната част от мен се подготвя, учи, репетира, уважава труда и хората около себе си. По-свободната ми страна позволява на музиката да диша, да се променя, да бъде жива в конкретния миг.
На сцената свободата има превес, но тя стои върху раменете на дисциплината.
Казват, че пеете фадо, но как Вие бихте описали своята музикална територия?
– Фадото е един от моите домове, но не е цялата карта. Бих казала, че дълбоката почва на моята музика са традиционните корени – песните, които разказват историите и живота на хората от определено място, както и ритмите, които ги носят.
За мен гласът и ударните инструменти са сърцето на музиката. Особено ме привличат песните от португалоезичния свят – най-вече, между Португалия, Бразилия и Кабо Верде. Интересувам се както от общото между тези традиции, така и от различията им. След това ги изпявам през призмата на собствения си опит и на настоящия момент, използвайки всички средства, с които разполагам днес – включително влиянията на джаза и други музикални езици.
Какво свързва фадо, морна и самба-кансао, отвъд общия език?
– Между тях има много поетични и хармонични сходства. И трите жанра са се родили в сходни географски пространства – места на срещи и преминаване, най-често пристанища, оформени от непрекъснатото движение на местни хора и пришълци. Затова и разказват за всекидневния живот – за чувствата, загубите, пътуванията и любовта. После всеки жанр се развива според характера на своя народ.
Фадото е може би по-настойчиво и по-носталгично. Морната е по-плавна и лежерна, и по-нежно люлееща се – така, както бихме очаквали от музика, родена на остров. А самба-кансао е красиво място на среща между морето и сушата, между европейските и африканските влияния. Тя умее да разказва дори за разбитото сърце с ирония, игривост и особена радост – нещо, което винаги ме е впечатлявало в бразилската музика и в бразилската душевност.
Казвате, че устната традиция е начин хората да общуват през поколенията. Какво сме изгубили в свят, в който всичко се записва, и все по-малко се предава от човек на човек?
– Със сигурност, изгубихме част от спонтанността на това предаване, а вероятно и способността си да бъдем истински присъстващи и внимателни. Днес мимолетните мигове лесно се превръщат в хиляди снимки и записи.
От друга страна, това ни позволява да съхраняваме и подреждаме знанието, което също е безценно. Но вярвам, че в музиката, която правим, все още е запазена част от тази човечност.
Свързана новина
Продължавам да прекарвам време на местата, където тези песни все още се пеят и свирят в естествената си среда. Едновременно с това, живея в настоящето и наблюдавам как времето ги променя. Продължавам и да участвам в работилници, както и сама да водя такива. Опитвам се да ценя всяка възможност за пряк, човешки контакт.
Фадото често се свързва със saudade – дума, която трудно се превежда. Смятате ли, че днес младото поколение в Португалия преживява saudade по различен начин?
– Да, мисля, че всяко поколение има свое собствено saudade. За по-възрастните тя често е била свързана с емиграцията, бедността, разстоянията, морето, хората, които са си тръгнали и може би никога няма да се върнат.
Днес младите преживяват saudade по по-фрагментален начин – като копнеж по сигурност, по време, по принадлежност, по по-бавен живот, по бъдеще, което изглежда възможно.
Saudade не е просто носталгия. Това е изключително сложно чувство – то може да бъде болка, но и форма на любов към онова, което отсъства. Аз обичам да мисля за saudade като за една вечна форма на присъствие (Усмихва се – бел. а.).
Гостуването на A to JazZ е първата Ви среща с българската публика. Обичате да търсите мостове между традициите. Любопитно ли Ви е да откриете допирни точки между португалската и българската народна музика?
– Да, много. Особено ми е любопитно, защото българската музика има изключително силна вокална и ритмична идентичност.
Разбира се, португалската и българската традиция са различни, но вярвам, че общото между тях може да се открие по много начини – в начина, по който хората се събират, за да пеят, в работните песни, в женските гласове, в ритуалите, в танца, в ритъма и във връзката между музиката и общността.
Изключително ме впечатлява българското многогласно пеене и много бих искала някой ден да осъществя сътрудничество между нашите музикални светове.
Българската публика сякаш е свикнала с фолклорните традиции. Има ли песен от репертоара Ви, която според Вас ще намери най-естествен отклик тук?
– Може би, Moleirinha (Момиченце), защото произлиза от традицията на работните песни и носи много непосредствена ритмична и физическа енергия.
Имам усещането, че публика, която има силна връзка с фолклора, веднага разпознава музиката, която идва от тялото и от истинския живот.
Свързана новина
Бих искала също да изпея Vira do Mondego от първия си албум заедно с български гласове.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
– Не съм сигурна, че мога да я намеря...
Но често усещам, че естествено търся връзките между нещата – между миналото и настоящето, между хората от различни места и различни светове, между традицията и авторството, между интимността и празника, между дисциплината и свободата.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
– Аз съм човек, който обича срещите – между хора, между различни начини на живот, между спомени и, разбира се, между музики. Вярвам, че музиката е мястото, където можем да се разпознаем един друг, дори когато не говорим един и същи език.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
