„Да постигнеш хармония в посредствеността, е висш пилотаж на елегантността“ – Жан Жьоне (1910-1986).
Две слугини бленуват да са някой друг и някъде другаде. Всеки от нас мечтае да е някой друг. Колко е дълга и винаги ли е възможна единствената крачка към свободата. Защо понякога не правим тази крачка, въпреки че можем...
Слугините Клер и Соланж са употребени от „ужасното“ дете на френската литература в един жесток житейски урок за неприемането на себе си, за емоционалните полюси, за (не)достигането на някакво псевдосъвършенство и за абсурдния път към смъртта.
Урок с противоречиви послания, чиято бруталност се затваря в почти любовен и леко извратен триъгълник между двете героини и тяхната господарка Мадам. В тази геометрия всяка от трите жени е в бясна зависимост от собствената си шизофреничност – Клер е Мадам, Соланж е Клер, а Клер е... Всъщност, има ли значение, след като всичко опира до игра – едновременно на любов и на власт.
Дотук всичко е като в спектакъла на Диана Добрева с Жорета Николова и Александра Василева. Годината е 2016-а, а сцената е на Народния театър. Седем години по-късно „Слугините“ вилнеят в едно доста по-адекватно за историята пространство – подземията на Yalta Art Room, а прототипи на Клер и Соланж са две млади, все още не много известни млади актриси – Аделина Желязкова и Ели Кирил Колева.
Жана Рашева е възможно най-добрата Мадам – при нея характерност, ексцентричност, талант и харзима за разхвърляни в очарователно многоединство. Общото между трите актриси е, че са минали през школата на Маргарита Младенова, но без болезнените отпечатъци, които би получил всеки артист без лице.
Аделина, Ели и Жана играят заедно в завидна химия, почти като в любовен триъгълник, който обаче няма страни, а лъчове... Всяка от тях е лъч, с който започва и завършва всичко. Лъч, самотен, но достатъчно експресивен, за да е част от зловещата зараза на злото и омразата, но в същото време – бягство от истината на мизерията и път към „дълбоко потъналата красота“, за която говори авторът на „Слугините“.
Килер. Слугински стаи. Воня. Мансарда. Имитация на махагон. Молитва към гипс (ова) (света девица). Благородни сълзи... Не може да е по-дяволски перверзно. И по-предразполгащо – да продължиш живота си като фантазия, да си в играта, да поемаш вината, да си съперник на светлината, да имаш сили „за каквото трябва“, да се докоснеш до съня на господаря, да вършиш нощни бели посред бял ден...
...докато не се появи мъчението...И истината като криво огледало. Защото е мъчително да бъдеш повод за нечии други преструвки. Омраза и презрение. Тежко парфюмирани въздишки. Безполезни признания... Престъпници и светци се гонят в безкраен бяг. За да стане ясно, че блестящо остроумие е единственият оригинален елемент в живота на слугините...
В крайна сметка, този потънал в червено живот – от плюш, вино и власт, е само игра. И страх, и егоизъм, и саморазрушение, и смърт... Защото „това, от което се нуждаем, е омраза – от нея се раждат идеите“ – отново думи на Жан Жьоне.
„Слугините“, под този ъгъл и с абсолютния аромат на Жьоне, е заслуга основно на Кристина Беломорска – режисьор. Сценограф и костюмограф е Никол Трендафилова, композитор е Давид Кокончев. Преводът е на Валентин Маринов-Пело.
