Режисьорът и хореограф Джао Лян е превърнал бойното изкуство в театър – с разчупване на каноните и намигване към историята и към стереотипите, с които се приема традиционната китайска култура. Космополит по дух и патриот по душа, в представлението той вплита дори българска народна песен, а на живо звучи музика в изпълнение на виртуозен виолончелист.
Седем танцьори демонстрират на сцената не просто хармонията в боя, а желязна концентрация, чувство за екипност и дисциплина, които отличават азиатските артисти от всички останали по света. Резултатите изглеждат още по-удивителни, като се има предвид, че всеки от танцьорите упражнява друга професия. Двете жени и петимата мъже в трупата са подлагат на засилен график с репетиции, особено, когато им предстои гастрол.
Спектакълът „Боен танц“ е плод на 9-годишни усилия. Любопитно е, че в китайския език думите за танц и за бойно изкуство имат сходно произношение. „Всяко физическо движение може да се нарече танц“, казва Джао Лян, двигателят на ансамбъла, носещ неговото име. Той е признат за един от водещите специалисти в изкуството на съвременната хореография в родината си. Изследва взаимоотношението между небето, земята и човека, и пресъздава традиционната култура на Изтока като сценично изкуство.
Джао Лян е на 41 години и се приема като въплъщение на политиката, която Китай предприема за отваряне към света. Роден е в Синдзян-уйгурския автономен регион в Западен Китай, известен със своето етническо разнообразие. 13-годишен започва да учи етнолотия в университета. По думите му емоциите превъзхождат културата. Работил е в първата модерна танцова група в Китай. Определя се като независим и свободен дух, обича да пътува.
Когато е в творческа пауза, Джао обикаля света с раница. Известно време живее в Швеция, затова смята, че е добре запознат с културата и на Изтока, и на Запада. Сега избира да живее в родината си, защото там намира истинското вдъхновение за работа.
Външният вид на Джао Лян е впечатляващ – и заради косата му, която не е скъсявал от 15 години. „Няма нищо случайно в това. Косата, както и кожата е част от едно цяло – тялото. Косата е важна за мен и моето здраве както всяка друга част на тялото“, обобщава с усмивка той.
„Да не говорим, че в 50-вековната история на Китай хората винаги са били с дълги коси. Започнахме да ги режем през последния век, допълва с усмивка той. Така че в миналото това е изглеждало напълно нормално“.
По време на престоя си у нас, минути преди да излезе на сцената, Джао Лян даде интервю единственото за bTVnovinite.bg – за най-новия му проект, представен в софийския театър „Азарян“ (в НДК), за избора на българската музика в спектакъла, за влиянието на традиционната китайска култура и за способността й да се променя в крак с времето, за колегите си в ансамбъла и за посланията към публиката.
- В спектакъла звучи тъжна жътварска песен от Родопите. Как стигнахте до нея?
Обичам да слушам музика от цял свят. След като чух тази песен, разбрах, че е българска народна музика.
- С какво Ви грабна песента и как тя влезе в хармония с бойния танц?
Това е една от песните, които слушам почти непрекъснато. Когато правя репетиция, също много често я пускам. Когато започнах да правя спектакъла, а на сцената играеха мъж и жена със саби, осъзнах, че мелодията е най-подходяща за въпросната сцена. И затова реших да я използвам. Музиката отговаря не само на физическите движения, но и на емоцията в тази част от представлението.
- Каква друга музика има в спектакъла?
Има най-различна музика, тъй като емоциите са разнородни. Има както традиционна музика, изпълнена с традиционни инструменти, така и електронна музика. Въобще, разнообразието е голямо колкото е голям и светът. Според мен не трябва да има граници в изкуството, то трябва да е наднационално, надполово. Трябва да отразява истинската природа на човека и неговата същност.
- Това ли е посланието на спектакъла?
Да. Едно от посланията е, че традиционната китайска култура е напълно съвместима със съвременните течения в изкуството, и това може да е много интересно за публиката. Другото е, че традиционното китайско бойно изкуство не е нещо, което може да се наблюдава само по телевизията и на състезания, а е много по-достъпно, отколкото изглежда. Освен това, то има своята философска височина и иска да промени отношението на хората по света към традиционната китайска култура. Защото по своята същност и генетика, тя не се различава от съвременните изкуство.
- На пръв поглед, танцът/изкуството и боя са две коренно различни неща. Какво ги обединява във Вашата лична философия за изкуството?
Тялото е нашата допирна точка с материалния свят и всички наши мисли може да изразим именно чрез тялото си. В този смисъл, всяко физическо движение може да се нарече танц. Затова аз си сътруднича с различни артисти – работя и с инвалиди, и с шампион по бойни изкуства в Китай, и с изпълнители на традиционната китайска опера.
- Колко време продължи подготовката за „Боен танц“? В спектакъла играят петима мъже и две жени, които демонстрират постижения не само в бойното изкуство и в танца, но и като актьори, акробати, импровизатори...
Този спектакъл е плод на многогодишен труд и наблюдения. Отне ми близо девет години, за да го подготвя. И в случая полът няма значение, а това, че всеки от тях има и друга професия, с която се занимава, както и свои навици. Но всичко е въпрос на организация.
- На техниката или на артистичността държите повече?
Повече наблягам на артистичната страна на нещата.
- Трудно ли се работи с екип, в който всеки си има и друга професия?
Да, в екипа има както студенти, така и служители в големи корпорации. Но когато имаме гастрол, всеки е отговорен и намира начин, за да се събираме и да правим усилени репетиции. Тогава кариерата и личният живот остават леко на заден план.
