Франсоа Чаплин: Душата на пианото минава през мен

Той е фин и извисен по свой уникален и ненатрапчив за околните начин. Предразполагащ и открит е, въпреки думите му, че е „доста резервиран в живота“. Хипнотичния ефект, който оказва звукът на пианото изпод пръстите му, е почти толкова силен и в неформална среда. Като един истински подарък за сетивата – Френсоа Чаплин.

Любимата му дума е хармония. Обожава котките и прави интригуващ паралел между тях и пианото. Съвсем по френски. Нарича професионалния си път музикално пътуване, а не кариера, заради многото съгласни в carrière, което „дразни ушите“ – съвсем по френски. Обича Сен Жермен де Пре, гурме и червено вино от Бордо – съвсем по френски. И съвсем „не по френски“, харесва Източна Европа и атмосферата на София, която му напомня за Париж преди да стане стресиращ...

В живота му има силна „българска“ връзка и огромно уважение към гения на таланта и хората, които успяват да променят положително съдбите на други хора. В известна степен, самият той вече променя съдби – не само на учениците си, но и на тези, които го слушат в залата... И разбират, че наистина „душата“ на пианото минава през него...

Благотворителният рецитал на Франсоа Чаплин на 19 май в зала „България“ бе в подкрепа на стипендиантите на фондация „Венцислав Янков“ – на името на неговия ментор и важна за развитието му личност.

Снимка: Даниел Димитров

Франсоа Чаплин – за връзката с България и проф. Венцислав Янков, за любовта му към страните от Източна Европа, за пианата и котките, за Париж, романтиката и любимите места. И още: Защо предпочита свиренето на инструменти, които са „не толкова перфектни“. Има ли мечти в музиката, които все още не се осмелява да реализира. Какво има зад пианото...

Г-н Чаплин, все повече френски артисти идват за гастроли в България. Вас какво Ви доведе в София?

- Дойдох в България по покана на Надя Тодоровска, която е племенница на Венцислав Янков. Той беше мой учител в консерваторията, в Париж, велик пианист и много важен ментор за моята кариера. Миналата година Надя ме покани да бъда член на журито на току-що създадената фондация (Фондация „Венцислав Янков“ – бел. а.), за да мога да чуя младите български студенти.

Ето, че тази година отново съм поканен от Надя, от Френския институт и френското посолство за една серия от майсторски класове в продължение на седмица, и за рецитал в зала „България“.

Като цяло, винаги съм харесвал източните страни на Европа. Първите ми концерти не бяха във Франция, въпреки че съм французин, а в Киев, Украйна. След това доста често свирех в Москва, а после и в Париж, разбира се, и в цяла Франция. Но винаги съм изпитвал едно мило чувство и известна нежност към културата на Източна Европа. Защото, на първо място, това са култури, пропити с музика, с истинска класическа музика, на която се отдава голямо значение.

И така, от много време исках да дойда в България. Още миналата година, когато бях у вас, веднага харесах атмосферата на София. Тук откривам, че има една невероятна сладост на живота. Има нещо особено, което лъха в тази страна. Със сигурност, хората са стресирани и имат проблеми, но аз усещам нещата по друг начин. Сякаш се връщам назад в годините, преди Франция да се превърне в едно много трудна за живеене страна.

Във Франция сега, с оглед на икономическата ситуация и международното положение, е доста трудно да се живее. Затова пребиваването ми тук е голямо удоволствие. София е прекрасен град, със страшно много зелени пространства и добро качество на живота. Може и да се лъжа, защото идвам като турист, но обожавам климата, който усещам тук.

Венцислав Янков – какво означава той за музикалния живот във Франция?

- Той беше много добре приет и много високо оценен във Франция. През 1949 година печели първа награда от международния конкурс на името на Маргарит Лонг, след това прави огромна международна кариера.

Докато учех при него, винаги ми казваше, че един ден непременно трябва да открия България, неговата родина. Ето, че я открих, макар и доста късно... Важното е, че днес съм тук.

Пианото ли е това, което най-добре Ви изразява – не само като артист, но и като човек?

- Да, вероятно е така, защото аз съм човек, който е доста резервиран в живота. Но в живота, както и работата, ние трябва да изразяваме себе си. Аз също се изразявам с думи, но е вярно, че силата на нотите и на музиката е огромна, защото можем да предадем всичко, всички чувства – гняв, радост, нежност... И това е прекрасно. Не знам какво щях да бъда, ако не можех да правя музика. Мисля, че музиката ме спаси.

А ако го нямаше пианото?...

- Не знам, но затова все още вярвам, че има съдба. Защото не мога да си представя, че правя друго, и това е най-ужасното (Смее се – бел. а.). Сигурно щях да се занимавам с нещо – това е сигурно, но мисля, че щях да бъда твърде нещастен. Затова съм сигурен, че има съдба.

Казвате, че предпочитате свиренето на пиана, които са „не толкова перфектни“ и където може да оставите „своя музикален отпечатък”. Защо? Обяснете, моля, какво имате предвид.

- Защото понякога свиря на пиана, които не са изключителни. Но за мен това е предизвикателство. Когато ми се наложи да седна пред лошо пиано, си казвам, че то все пак няма нищо общо с това, и, със сигурност, има душа, затова ще се опитам да му дам най-доброто от себе си. Така е и с всяко човешко същество – има и добро, и зло. Затова и пианото понякога може да е лошо. Но аз му говоря като на човек: „Слушай, трябва да си добър“ (Усмихва се – бел. а.). В такива случаи казвам на моите ученици, че трябва да погледнат към инструмента с въображението си и да се опитат да си представят един красив звук, едно красиво пиано, изпълнено с чувство. И само през въображението, всичко това идва в пръстите и... Готово!

Снимка: Даниел Димитров

Наскоро свирих на подобно пиано в Краков. След концерта дойдоха хора и ми казаха, че пианото е било прекрасно (Смее се – бел. а.). Бях много щастлив.

Казахте, че дори едно раздрънкано пиано има душа. Къде е душата на пиано?

- Душата на пианото минава през мен...

Аз съм луд по котките. Обичам ги и ги разбирам. Когато вървя по улицата, например, винаги виждам котки, които се спират и идват при мен. Има нещо особено между нас, нещо се случва. С пианото е същото...

Често казвам на учениците си, че основното е да се слуша, с двете уши – това означава наистина да се вслушваш, най-вече, в себе си. И така визуализираш звука, който искаш да постигнеш. Ето защо трябва да имаш въображението, за което говоря. Останалото е техническа работа с ръката, която трябва да е много отпусната и така нататък... Но отправната точка е въображението...

Как се казва Вашата котка?

- Имал съм много котки. Сега е само една. Момиче е, чисто бяла, и се казва Бианка.

Казвате, че не харесвате думата кариера, а музикално пътуване. На какъв етап е днес Вашето музикално пътуване?

- Винаги мога да кажа кариера, но не звучи добре. Аз продължавам пътуването си, кариерата си, продължавам да свиря. Мога да кажа, че съм голям късметлия, защото започнах през 90-те и оттогава не съм спирал. Редовно свиря в чужбина, в Япония, във Франция. Нямам идея къде ще бъда след няколко години. Никой не знае. Но съм щастлив човек. Щастлив съм и затова, че мога да изкарвам прехраната си от работата си.

Разбира се, след всеки концерт се поставят въпроси. И, може би, колкото повече остаряваме, толкова повече се съмняваме. Но човек трябва да се съмнява, за да върви напред.

Имате ли мечти в музиката, които все още не се осмелявате да реализирате?

- Никога не съм свирил в Австралия. Обичам тази страна, може би, защото обичам животните и това би било едно бягство в съвсем друга посока. Бил съм в Китай, Япония, Канада, САЩ...

Снимка: Даниел Димитров

А ако говорим за музика, аз винаги правя няколко неща едновременно. Всяка година се опитвам да добавям по едно произведение в моя репертоар. Но невинаги се получава, въпреки че правя много записи и издавам много дискове – горе-долу, на всеки две години.

Със сигурност, един живот няма да стигне, за да реализирам всичко, което искам. Опитвам се да не свиря това, което всички познават. Аз съм първият, изсвирил сонатите на Карл Филип Емануел Бах (1714-1788, германски композитор и музикант, вторият от петте сина на Йохан Себастиан Бах и Мария Барбара Бах – бел. а.), както и всички мазурки на Скрябин.

Грешно ли е впечатлението ми, че приемате като мисия представянето на френска музика по света?

- Не, не е мисия, а по-скоро е убеждение. Просто, тази музика е близо до мен. Например, аз съм записал всичките произведения за пиано на Дебюси. Това е една много чувствена музика...

Във Франция много обичат да слагат етикети на артистите. Когато записах всички творби за пиано на Шопен, ме нарекоха шопенианец (Смее се – бел. а.), когато записах Дебюси, ме нарекоха „Новият голям пианист, който свири само Дебюси“, и така нататък...

Като говорим за етикети, наричат Ви също пианист, който води диалози. Възможно ли е музиката да не е диалог? Когато се случва това?

- Винаги има диалог в музиката. Това е изключително важно и за мен това е една мисия. Артистът е на сцената, за да направи света по-красив. И това, може би, звучи претенциозно, но не е така. Изкуството трябва да извиси нашата духовност и нас самите. Без изкуство умираме...

Когато съм с публиката, аз имам усещането за причастие. Нещо като молитва, по време на която се опитваме да се извисим – всички заедно. Затова мълчанието е показателно. Когато е тихо, е много емоционално. Тогава усещам публиката. Усещам, че тя чувства, заедно с мен. Понякога ме побиват тръпки...

Метафорично погледнато, какво има зад пианото? Кое е това, което не се вижда?

- Това, което не виждаме, е душата... Трудно и почти невъзможно е да се отговори на този въпрос...

А как изглежда животът и времето Ви, когато не сте пред пианото?

- Природа, със сигурност. Тенис. Но спрях да го играя, защото е опасно – заради пианото. Трябва да си пазя китките.

Извън света на пианото, разбира се, остава музиката. Фен съм на гурмето. Обичам да се храня. Обичам хубаво червено вино – от Бордо. Смятам, че трябва да се наслаждаваме на хубавите моменти с приятелите. Не обичам да живея затворено.

Също така, въобще не обичам хора, които се взимат насериозно. Изпитвам ужас от това. Всички велики артисти, които съм срещал, остават верни на себе си и близо до хората.

Париж романтичен ли е в очите и сърцето на един парижанин?

- Да, аз съм роден в Париж, но живия в покрайнините, на 20 километра, защото самият град стана много стресиращ. Иначе, да, Париж остава романтичен, благодарение на своята изключителна архитектура. Но заради начина на живот на французите и глобализацията, е трудно се види и усети този чар... Ние загубихме малко от своята идентичност.

Снимка: Даниел Димитров

Когато идвам тук, в България, усещам, че сте запазили своята идентичност. И това е много приятно.

Коя е любимата Ви точка в Париж?

- Обичам Сен Жермен де Пре. Страхотен квартал. Невероятно е. Има много приятни кафенета и киносалони, а киното е друго нещо, което обожавам. Родителите ми много обичаха филмите отпреди Втората световна война. И въпреки че не съм живял по това време, имам чувството, че познавам Париж от онова време. Обичам шансоните от онази епоха. Това е душата на Париж.

Коя е любимата дума на родния Ви език?

- Harmonie (Хармония – бел. а.). Това е една нежна дума, която звучи добре, за разлика от кариера (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- ... живота. Който обича котките. Който обича... хората. Обичам много неща. Природата. Трудно е да избера...