Катя Козлевчар от Словения напуска успешната си кариера и живота в големия град, за да преоткрие себе си в българските планински села. В родопското село Полковник Серафимово тя намира общност, смисъл и може би своя нов дом.
„Миналата година взех смелото решение да напусна работата си и сигурността на редовната заплата, за да последвам интуицията си и да потърся живот с повече спокойствие, свобода и радост. Това ново приключение ме доведе в България“, разказа Катя.
„Аз съм Катя Козлевчар от Словения. Почти на 41 години съм и живея в България през последната година“, сподели тя.
Близо 20 години Катя работи в медийния бизнес, голяма част от тях като главен редактор на модно списание. Интензивното темпо и работата без почивка я довеждат до прегаряне.
„В Словения разходите за живот стават все по-непосилни за младите хора. Е, аз вече не съм толкова млада, но въпреки това и за мен е трудно. Затова започнах да търся къде в Европа бих могла да намеря място, на което да изградя по-здравословен и по-устойчив начин на живот“, сподели Катя.
В старите родопски къщи в село Полковник Серафимово днес живеят семейства от Великобритания, Италия, Ирландия, Германия и дори от Америка.
„Живея в последната къща на селото. До дома вървя през малка горичка и пресичам три ручея. Да стигнеш до къщата е приключение, но в това е красотата. Забелязах, че в България има много села, които са изолирани. Между тях има буфер от природа – нещо, което в Централна и Западна Европа го няма“, разказа Катя.
Петър Доневски не е единственият пастир в Полковник Серафимово – отвсякъде звънят чанове. Животновъдството е основен поминък, а Петър вече е научил и британеца Хенри Дейвис да стриже руното.
„Съпругата му вече не може да му помага с работата, а Петър е на 84 години и някак не е честно да го оставим сам“, обясни Хенри Дейвис.
Вълната е един от символите на Родопите – някога всяка дреха е тъкана от нея, а родопското одеяло е прочуто със своята топлина и шарки. Днес обаче занаятът има все по-малко наследници.
„В Райково я изкупуваха, ама сега вече не го правят. А килограмът струва по 1 лв. - нищо не е“, разказа Петър.
„Така съм израснала. Сега родителите ми живеят в село, което също е заобиколено от природа. След прегарянето много силно копнеех да се върна към този начин на живот, за който знаех, че съществува. Просто трябваше да сменя средата“, сподели Катя.
„Има толкова много аспекти на това какво е здраве – не е само физическо, а и психично. Вярвам, че този начин на живот е подходящ и за двете и е много подпомагащ, защото поставя грижата за тялото и за себе си на първо място“, коментира тя.
В България 201 села са обезлюдени, а близо 600 – с никакви или единични жители. В откъснатите родопски села животът е суров – малко работа, студени зими и лоши пътища, но хората са сплотени.
„Моята най-близка съседка, баба Роса, е един от най-жилавите хора, които съм срещала. Следващия месец навършва 86 години, а всяка сутрин я виждам как плеви градината“, разказа Катя.
„Всеки път, когато отида при нея, не ме пуска да си тръгна с празни ръце – истинска, класическа балканска баба. Надявам се, че когато съм на нейната възраст, ще мога да правя поне част от всичко, което прави тя“, допълни тя.
Катя споделя, че животът на баба Роса е бил много труден.
„Често ми разказва истории как са строили тази къща. Сега като че ли е по-лесно – не мога да си представя как са се справяли с това преди 50 години. От нея научих, че това да си активен, наистина влияе на дълголетието и удължава живота“, казва Катя.
„Впечатлява ме и начинът, по който живее в хармония с мястото – почти не напуска селото. Целият ѝ свят е този имот. Тя сама отглежда всичко, приготвя зимнини и какво ли не в буркани, и така има всичко необходимо за зимата. Тя е напълно самостоятелна“, каза още Катя.
„Умението да се справяш сам е много важно в такава среда. И да останеш активен, защото с годините, ако не използваш тялото си и не стимулираш ума си, малко по малко започваш да залиняваш“, обясни Катя.
„Тук съм се оженила на 17 години. На 5 години съм останала сираче. По-късно станах майка на 4 деца и се омъжих. Имах труден живот. И 4 деца съм родила, и много работа. Работих в цеховете, ходех на нощни смени“, разказа Росица Кехайова.
Домът на баба Роса е като от картина – чист, подреден, с красиви портрети на цели поколения.
„България е най-добрата, честна и работлива страна, а хората тук са много добри“, смята баба Роса.
Баба Роса изпраща Катя като родна внучка. Родопското одеяло, което ѝ подарява, е изтъкано от вълнени нишки, минали лично през пръстите ѝ.
„От моето детство помня, че бяхме много близки със съседите и всички роднини. Имаше повече общуване и сякаш бяхме по-свързани. С идването на капитализма това постепенно се изгуби, защото хората започнаха да поставят на първо място работата и други занимания, но тук, особено в отдалечените села, това все още е живо“, каза Катя.
„Трябва да си помагаме и да действаме заедно, защото до много неща няма лесен достъп“, допълни тя.
„Най-нещастна и най-депресирана се чувствах, когато живеех в град. Заобиколена от хора, блок до блок, прозорец срещу прозорец, а се чувствах най-самотна. Тук всички ме питат дали не ми е самотно или скучно, но когато изляза на разходка и срещна съсед, винаги се спираме да си говорим, понякога по цял час“, разказа Катя.
„Така че, макар да си по-изолиран, е странно, но тук си по-свързан с хората, отколкото в урбанизирана среда“, смята тя.
Днес основният доход на Катя идва от творчески проекти на свободна практика и от нейния YouTube канал, в който разказва за живота си в българските села.
„Сега споделям тези истории в моя YouTube канал и искам да покажа, че е възможно да преминеш от един живот към друг – възможно е да го направиш сам, да смениш държавата, дори в 40-те си, а някои хора го правят и още по-късно. Това, което искам, е просто да вдъхновя хората и да им покажа, че има и други възможности“, обясни Катя.
След Родопите Катя открива красотата и на най-дългата българска планина – Стара планина. Но пътят ѝ из България продължава, докато не открие своя истински дом и ново аз.
По репортажа работиха Радиана Божикова и Александр Осиченко
