През 2023 година Федерико Коли е избран от Fortune Italia за един от най-влиятелните „40 под 40“ в италианската култура. Признанието идва след победи в два от най-престижните конкурси за пианисти – в Залцбург и Лийдс, проекти със световни оркестри за най-влиятелните звукозаписни компании и концерти в Европа, Азия и САЩ...
Според The Daily Telegraph „неговото красиво леко докосване и лирична грация карат музиката да блести". На това почти необяснимо и трудно за разказване преживяване стана свидетел и публиката в зала „България“. На 25 февруари бе дебютът на Федерико Коли със Софийската филхармония.
За да стигнеш до неговата вселена – зад реалността, е нужна помощ от философията. Самият той е наричан пианист-философ. Заради начина, по който разсъждава за музиката. Заради контакта му с душата на всеки един от най-големите композитори, до които се докосва. Заради способността му да отваря вселени, бездни, безкрайни светове... Заради интерпретациите, които понякога са на ръба... Но най-вече – заради съкровението на човек, който обича да бъде... разбиран на сцената.
И, ако на някому е трудно да открие новата „атмосфера“ в Шуберт, ако е неспособен да отвори съзнанието си и да даде картбланш – най-вече на себе си, то нека поне се опита да разбере душата му. И това би било „изключително прекрасно“, защото душата на един истински италиански артист е еманация на най-хубавото от световната култура...
Федерико Коли – за философската „врата“ към музиката, за взаимната обич с Бреша и защо иска да бъде артист и мислител, а не само пианист. И още: Има ли музика, която не може да блести. Какво е да бъдеш в контакт с душата на Моцарт, Бетовен, Шуберт. Защо Третият концерт на Рахманинов е един от върховете му като пианист. Какво означава да си наивен в музиката. Защо обича да бъде разбиран...
Какво означава да имаш философски подход към музиката?
- Вярвам, че философията e много свързана с музиката и с изкуството, като цяло – за да можем да разберем истинския смисъл на изкуството. Какво иска да каже една композиция, една картина или една поетична творба – е изпитание за човека и неговата интелигентност, и въпроси, които цялото човечество си задава. За да стигнем до тази вселена – зад реалността, се нуждаем от помощта на философията.
Така че, говорейки за музика, зад всяка нота, зад всяка артикулация, зад всеки знак в партитурата има по-дълбоки значения, идеи и образи. За да ги изследваме и разкрием, трябва да се обърнем към философията. Философският подход означава да имаш емоционален поглед върху музиката. Музиката не е просто хармонично съчетаване на нещата. Не е просто красива мелодия. Зад това има значения и идеи. Затова трябва да има философска „врата“ към музиката...
Още през 2019 година казвате, че не сте само пианист, а артист...
- Да, имам предвид, че се стремя да бъда артист. Публиката ще каже дали е така. Искам да бъда артист и мислител, и като такъв да подхождам към музиката и партитурите. Когато изпълнявам Моцарт, е важно какво означава това за мен, за публиката, за света, за реалността, в която живеем, за нашето ежедневие. Важно е какво е означавал за Моцарт този концерт, когато го е писал.. Аз мисля за музиката, не просто я изпълнявам.
Затова ли Ви наричат пианистът-философ?...
- Да, може би...
Казано е, че никой не е пророк в собствената си страна. Вие сте от Бреша. Чувствате ли се пророк в собствения си град?
- При мен е доста сложно. За щастие или нещастие, съм роден в града на Артуро Бенедети Микеланджели, един от най-великите пианисти на миналия век, ако не и най-великият (Микеланджели е роден в Бреша през 1920 г., умира в Лугано, Швейцария, през 1995 г. – бел. а.). Традицията в моята страна, и особено в моя град, е много изискваща, а очакванията са възможно най-високи.
Винаги съм бил много близо до моя град и съм щастлив, че моят град ми помогна много. И това ми доставя голямо удовлетворение. Преди пет-шест години бях обявен от кмета за гражданин на годината. Имам силна връзка и с международния фестивал за пианисти на името на Микеланджели, който е един от най-значимите фестивали в Италия (Фестивалът е основан през 1964 г. в чест на Артуро Бенедети Микеланджели, провежда се в Бреша и Бергамо – бел. а.). Свиря там редовно. Затова не мисля, че тази библейска фраза се отнася за мен. Обичам моя град и съм горд да кажа, че моят град също ме обича.
Известно е, че италианците са привързани към родното си място? Само тази година имате ангажименти в България, Германия, Словения, Дубай, Великобритания, Дания, Полша, Канада, САЩ... Докато сте навън, изпитвате ли носталгия към родината си?
- Щастлив съм, че пътувам по целия свят, но този сезон свирих в Болоня, в Милано, предстоят ми концерти в Бреша и Бергамо. Следващата година имам ангажименти във Флоренция, Милано и Рим.
Италия е много близо до сърцето ми. Когато пътувам, винаги изпитвам някаква носталгия – заради хубавото време, заради храната, заради хората... Всичките ми приятели са там, семейството... Аз имам късмета да живея в моята страна – в Бреша, и да свиря редовно пред моите сънародници.
Има ли музика, която не може да блести?
- Мисля, че всяка музика може да блести, ако е поверена на правилните ръце и на правилните пръсти. За себе си мога да кажа, че съм по-близо до определени композитори – като Моцарт, Бетовен, Рахманинов, Шуберт... По-лесно ми е да бъда в контакт с душата на тези творци и да оставя музиката да блести изпод пръстите ми.
Но всяка музика, оцеляла във времето, е шедьовър. Целта и предизвикателството пред пианиста е да накара всички тези шедьоври да блеснат, когато ги изпълнява...
А ако излезем от полето на класическата музика?...
- Това е труден въпрос. Мисля, че класическата музика е основата на всичко. Аз обичам джаз и блус, италианската и световната поп музика. Но всички бисери в тази музика идват от класическата музика.
Класическата музика носи наслада, когато я слушаш, но може да те провокира – да си задаваш въпроси, и както казах, някои от тях може да са доста философски. След изпълнение на Петата симфония на Малер или 11-ата симфония на Шостакович, това не е просто приятен концерт. Разбира се, има наслада от всичко, което се случва на сцената. Но след концерта ти излизаш с много драматизъм в себе си, с много въпроси, може би, без отговор. Тази музика е в състояние да отвори вселена, бездна, безкрайни светове...
И това не е ли възможно с друг вид музика...
- Може би... Но не съм сигурен, тъй като аз съм израснал с класическа музика и лично съм го изпитал. Може би е напълно възможно...
Това, което създава уникалността на класическата музика, е комплексността. Благодарение на нея, тази музика се представя с голяма простота, но сложността и съдържанието й са много високо, непоносимо високо. И съм почти сигурен, че това е нещо уникално...
Третият концерт на Рахманинов ли е един от върховете Ви като пианист?
- Да, влюбен съм в Третия концерт на Рахманинов – много предизвикващо и изискващо произведение. Имал съм късмета да го свиря много пъти, по целия свят – от Мексико Сити до Лондон, през Санкт Петербург и Варшава. Това е страхотно парче. Учих го, когато бях на 16, а го изсвирих за първи път на 17. Така че то е много близо до мен. Израснах като човек и като музикант с него, самото произведение се развива заедно с мен.
Продължавате ли да свирите по цял ден на пианото, както казвате преди десет години?
- О, да, това ми е работата (Смее се – бел. а.) – да седя пред пианото, да уча ноти и да практикувам. Когато пътувам и когато свиря на сцената, това ми носи огромна радост, заедно със стреса и грижите. Но е преди всичко радост. Но моята работа е да свиря и да се упражнявам. Например, днес имах репетиция от 10:00 до 11:30 ч. Направих малко прекъсване до 12:00, после отново свирих и ще свърша в 8:00 вечерта. Имам много неща за свирене – Втори концерт на Рахманинов, солов репертоар с Равел, Прокофиев, Моцарт… Ако искам да поддържам форма, просто трябва да свиря. Почти по цял ден. Това е. Това ми е работата (Смее се – бел. а.).
Определяте себе си като добър и дори наивен човек. Това пречи или помага в професията?
- Ако говорим за музика – да, такъв съм. Имам предвид, че, когато се изправя пред Моцарт, Шуберт или Бах, трябва да имам наивен поглед към тази музика. Наивен, в смисъл, близък до начина, по който едно дете се учудва за първи път на нещата от живота. Този поглед към света помага да откриеш чудото всеки път, когато изпълняваш музиката. Така че наивността е от полза...
А в живота Ви как е?
- В реалния живот, ежедневието или бизнеса – човек следва да е малко по-практичен. Аз се уча как да бъда практичен по правилния начин. Ето, например, току-що завърших ремонта на къщата си в Италия. Отне ми две години. Наложи се да общувам с водопроводчици, електротехници, строители, архитекти и така нататък. Там няма как да си наивен, защото всичко е свързано с пари, с много усилия и време за работа.
В бизнеса трябва да си много силен, много практичен, много директен. Ние, италианците, сме много страстни и много директни и, по някакъв начин, много честни и много искрени. Така че това беше нещо, на което трябваше да се науча...
Клиповете, които правехте в YouTube по време на пандемията, бяха много симпатични. Защо спряхте?
- Беше много красиво приключение, за което ми помагаха приятели и моята половинка, с която снимах. Имах намерение да продължа, но всичко опира до времето. А тези видеа изискват много време – първо за проучване, второ – за снимане и намиране на локацията, и накрая – за постпродукция. Правя почти всичко сам, с моята приятелка. Аз съм продуцент, режисьор, актьор, редактор – всичко... Но бих искал да продължа... Вашата приятелка също е музикант...
- Тя е челистка. Сега живеем заедно в Бреша. Тя свири в оркестър, в Италия. Сгодени сме от много години. Тя е прекрасна и май това е всичко... (Усмихва се – бел. а.).
Свирите ли заедно?
- Само за забавление. Решихме да не обвързваме работата с любовта. Затова разделяме бизнеса от нашите лични отношения. Но, разбира се, когато сме у дома или с приятели, е удоволствие да свирим заедно.
Понеже знам, че сте четящ човек, бих искал да попитам какво четете в момента?
- В момента чета I promessi sposi на Манцони – една от най-важните италиански книги, написани през романтичния период (I promessi sposi – „Годениците“, е италиански исторически роман от Алесандро Манцони, познат у нас и като Мандзони. Книгата излиза за първи път през 1827 г. Обявена е за най-известния и четен роман на италиански език – бел. а.).
Как бихте завършил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- (Замисля се – бел. а.). Аз съм човек, който обича... Аз съм човек, който обича да бъде разбиран за нещата, които иска да покаже. Това е! Всеки път, когато свиря на сцена, се радвам нещо да се случва. И се надявам това нещо да е значимо. Понякога искам да кажа нещо ново. Понякога искам да открия нова атмосфера в музиката. Така че бих се радвал публиката да дойде на моя концерт с отворено съзнание и с необходимата свобода в съзнанието – просто, за да разбере какво искам да й кажа и покажа. След това можем да обсъдим – кой е съгласен, кой не е несъгласен, кой преувеличава... Искам просто да разберат душата ми, и това би било изключително прекрасно.
Имал ли сте проблем с това разбиране, за което говорите?
- Не, не, абсолютно не. Но открих, че понякога моите интерпретации са малко парадоксални, почти на ръба... Понякога, някои музикални критици, журналисти или хора от публиката, или абсолютно харесват моето изпълнение, или абсолютно не го харесват.
Много пъти чувам следното изречение: „В ушите ми се е загнездила интерпретацията на Алексис Вайсенберг, Рихтер, Емил Гилелс или друг голям пианист. Твоята интерпретация е толкова различна и затова не можах да те разбера“. Мисля, че това е жалко... Всеки път, когато отиваш на концерт, трябва да имаш картбланш в съзнанието си и да имаш свободата да разбереш, че, може би, артистът, който стои отпред, е в състояние да ти каже нещо ново. След това може да изразяваш съгласите или несъгласие...
От опит мога да кажа, че при мен няма средно положение – или ме харесват, или не ме харесват. Най-важното е да се опиташ да разбереш... Затова казах, че аз съм човек, който обича да бъде разбиран...
