Идеята я има. Символът го има. Има го и духът. Без фанфари. Но фантастично. Има го и Сервантес. Има я и магията. И страстта. И мелниците, макар че мелници няма...
Кой съм аз? Мога ли да бъда Дон Кихот днес? Мога ли наистина да се чувствам свободен? Адекватен ли съм на времето? Режисьорката Веселка Кунчева прави заразяващ с вдъхновеността си прочит на „Дон Кихот“. Вдъхновени и вдъхновяващи са и актьорите, и декорите, и музиката, и цялостното усещане за празник на човешкото – като нещо, от чието съществуване винаги ще има смисъл.
Кунчева казва, че работи на експериментален принцип. И не изневерява на този свой принцип. „Дон Кихот“ изглежда, звучи и се усеща като резултат от брилянтно разработени режисьорски техники и машина, смазвана в продължение на години. В този „Дон Кихот“ е силно усещането не само за театър, но и за мюзикъл, и за кабаре, и за интимност. Въпреки общото усещане за нещо мащабно и твърде зрелищно – като за история от 17-и век.
В това представление опасност от дерейлиране няма. Защото няма изкривени представи, няма преиначени идеали. Всичко е едно към едно с „истината“ на самия роман, части от която стигат да нас като клишета – под формата на образи, случки и фрази. И въпреки това, има плачещи зрители... И пречистване, което гарантира полет и те кара да се усмихваш, и да преживяваш щастието – чрез това, което се случва на сцената.
Александър Хаджиангелов влиза в кожата на Дон Кихот като негов истински съвременен наследник, ренесансов като излъчване, консервативен в отстояването на себе си, харизматичен, магнетичен и провокиращ. В този порядък от рефлексии е и участието на Светослав Добрев – като Санчо Панса.
Изграждането на класически образи е нещо, с което режисьорката се справя за пореден път – за пореден път с размаха на фантазното, фантазията си и фантастичния резултат. След Исус – в два спектакъла, Мария, гоголевия чиновник, Сизиф, това е пореден режисьорски триумф. Триумф, без фанфари. Но фантастично.
Интерпретацията на Кунчева е поредният силен прочит на „Дон Кихот“ през последните години. Пред 2020 г., в разгара на пандемията, Маргарита Младенова постави романа на Сервантес в пазарджишкия театър „Константин Величков“. Маргарита Младенова чете Сервантес като Достоевски. Иван Бърнев прави поредната си силна, впечатляваща, експресивна и богато нюансирана роля – в образа на лудия идалго. Ролята на Санчо Панса – слаб, измъчен и много замечтан, бе в ръцете на 25-годишния тогава Александър Тонев.
