От всеки друг приказка за полет на къртица би звучала неестествено, дори претенциозно, но не и от нейните уста, които изричат думите с болезнена вибрация и особен вид щастие. Защото тя е Поли – като полет, полет – като удивление – като удивителност – като живот – като излизащо от нормалността живеене. Като екстаз, когато се самопреобръщаш и започваш да гребеш земята, в която си посаден – за да се измъкнеш от там като цвете, независимо, че си обречен да бъдеш къртица...
„Полетът на къртицата“ е точно този животоспасяващ разказ, изстрел, прозрение и шанс, който всеки от нас си мисли, че дава – когато усеща душата си на ръба, мислите – някъде по пътя, а свитото в орехова черупка сърце – като самоизкълвано.
„Полетът на къртицата“ не е биография, не е дори и автобиография – въпреки авторския текст на актрисата Поли Христова. Това е универсален прочит на една от „версиите“, в които живеем. Експресивен, цветен и до болка откровен наниз от отговори, които винаги търсим. Един, но затова пък много чист и прозрачен в своята кървава същност вариант на полета, който се опитва да направи всеки непилот. Полет на Пипилота, на Алиса и Палечка, на Червената шапчица или Пепеляшка, или просто къртицата, която обожава светлината...
Малки, големи и още по-големи къртичета, всички вие, които сте 12+, сте добре дошли в нейния свят – където е тъмно, но само на пръв поглед, защото, както казва един малък принц, същественото е невидимо за очите. То се вижда със сърцето...
„Полетът на къртицата“ се играе на сцената на Столичния куклен театър, на „Гурко“ 14. Представлението е на театралната компания Puppet`s lab – Веселка Кунчева е режисьор и автор на стиховете, Мариета Голомехова е сценограф и куклограф. Музиката е на Милен Апостолов, а хореографията – на Надежда Дичева.
Актрисата Полина Христова – за автобиографичните моменти в „Полетът на къртицата“, за паник атаките и за страховете, за човешката къртица, за залепването на спомените в история, за естетиката на грозното, за поредния път, в който си играе със странни кукли, за химията в един екип и и за сватбата с... Леонардо ди Каприо.
И още: Какво е за първи път да излезеш абсолютно сам на сцената. Чувства ли се като гоголев герой в живота. Днес по-щастлива ли в сравнение с 2020 година, когато започна пандемията. Имаш ли страх от това, че някой ден няма да може да полети...
Говорихме си за „Полетът на къртицата“ още през 2019 г. Но имаше ли конкретна случка, която подтикна създаването на този спектакъл?
- Не е само една, а цяла поредица от случки. Първо, рано или късно, човек, колкото и добре да живее, се запознава с паник атаките. И това се случва в един период, когато си най-спокоен, най-щастлив, в ръцете на младостта си, нямаш никакви проблеми... Точно тогава това дойде при мен. Започнаха да идват някакви паранои от типа, че скоро ще умра. След това идват и по философските въпроси...
Покрай тези паник атаки започнах да се питам откъде идват те, какво съм направила, какво не съм достигнала и защо не съм доволна от себе си – за да прехвърлям всичко върху страховете си. Започнах да ровичкам самата себе си. Персонажът, който е в „Полетът на къртицата“, притежава много от моите качества, но хиперболизирани, както и много от моите спомени...
А защо къртица? Такава ли виждате себе си?
- Работното заглавие беше „30-годишен старец“, но годините започнаха да си летят и старецът вече не беше 30-годишен. Затова реших да го сменя и така стигнахме до „Полетът на къртицата“. Това е оксиморон, защото, реално погледнато, къртицата не може да лети, има закърнели ръце, очи, крака, живее под земята, но има желание да полети...
Но, да... Можем да кажем, че героинята е някакъв вид човешка къртица, заровила сама себе си в собствените си страхове и в собствената си дупка.
Как изглежда една човешка къртица – не визуално, а като психологически портрет?
- Тя си затваря очите, когато се види в огледалото, защото не се харесва. От страх да не се види, започва да живее в тъмното. Тъй като доброволно е заживяла в тъмното, а не е свикнала, започва да пада, да си удря краката, да е цялата в синини... Надебелява, защото спира да се движи. Започва да забравя как изглежда света отвън. Забравя как изглежда самата тя...
Трудно ли й беше на Вашата къртица да полети?
- Ами... (Замисля се – бел. а.) Тя все още не е полетяла, не знам дали някога ще полети. Може и да полети, може и да не полети. Това тя ще си го реши (Смее се – бел. а.). Но, като цяло, всеки полет е труден. Ще видим... Всеки сам ще прецени. Аз самата не мога да кажа „Къртицата излетя!“.
Успяхте ли с това представление да излезете от зоната си на комфорт като актриса?
- Честно казано, много ме е страх, защото за първи път излизам абсолютно сама на сцената, без никакъв партньор. Дано да не умра от паника преди началото на представлението (Смее се – бел. а.). Шегувам се, разбира се, но това е едно наистина страхотно предизвикателство за мен. Абсолютно е извън зоната ми на комфорт.
Като образ не е нещо тотално непривично за мен, защото все пак текстът е мой и е близо до мен...
Да, но артистът нерядко е мазохист в желанието да причини на себе си и/или на публиката нетипични усещания...
- Наистина, оказа се, че на моменти е доста трудно да правиш собствения си текст. Има някаква съпротива...
Не за първи път си „играете“ със странни кукли на сцената. Не Ви ли се иска да поемете в ръцете си нещо красиво – поне колкото Вас самата...
- (Смее се – бел. а.) Много сте мил. Много е красива тази естетика, създадена от Мариета – естетика на грозното (Мариета Голомехова – сценограф и автор на куклите в пиесата – бел. а.). И трите кукли са голи, безформени... Лично на мен напоследък грозните неща са ми по-красиви... Тези, които са извън шаблона.
Бихте ли могла да направите този спектакъл с големи професионалисти, които обаче не харесвате като хора?
- Честно казано – не.
Сигурен бях в този отговор...
- Да, защото... (Замисля се – бел. а.). Нищо, че спектакълът не е сто процента биографичен, а дори обратното – той е художествена измислица... Но всичко е много лично...
За мен, генерално, в театъра, в изкуството, когато работиш с много хора – ако между тях няма химия и онази магия, ако не се харесате, ако сте лоши човеци – няма как да си добър професионалист! Просто, няма как да разграничиш тези крайности в себе си...
Няколко пъти казвате биографичен. Но нека да уточним още веднъж – биографично или автобиографично е това представление...
- Да, може би вярното е да се каже, че е автобиографично. Защото провокацията тръгна от един мой спомен, после се залепи още един и още един... И в един момент вече започна да се изкривява, започна да се получава друг персонаж, различен от мен. Но началната точка съм аз. Това са моите спомени и моите болки...
Лесно ли се залепват спомените така, че да се създаде една хубава история?
- (Замисля се – бел. а.) По-късно стана по-трудно. Когато започнеш да пишеш, всичко се излива... Но когато трябва да се оформи добре драматургично, се налага да се лишиш от някакви неща, които са ти били много любими. Трябва да се върви по-наедро.
„Полетът на къртицата“ е пети проект с Веселка Кунчева. Когато един творчески механизъм е толкова добре смазан, няма ли опасност да се разпадне от само себе си?
- Надявам се, че не. Учудващо е, че ние, вместо да си писваме, изграждаме помежду си все по-добра симбиоза. Още по-интересно е, че успяваме да се провокираме взаимно. Защото всеки път е различно. Всеки път Веси (Веселка Кунчева – бел. а.) вади нови неща от мен като актриса...
Тя, например, не обича да работи по чужди текстове, затова за нея беше голямо предизвикателство да работи по моя текст. Тоест, ние успяхме да си дадем един различен процес на работа една на друга. Мариета също не беше правила отдавна толкова детайлни кукли, за нея също беше интересно. Мисля, че когато има химия, нещата се получават...
Ако излезем от театъра, чувствате ли се като гоголев герой в живота?
- Доста често. България си е гоголевска страна – с всичките абсурди, които ни се случват в живота, и с целия този хаос, който е против човека... От друга страна, не е лошо да живееш в абсурд. Лесно е да живееш в подреден роман или пиеса, друго си е в гоголева история...
По-щастлива ли сте днес, в сравнение с 2020 година, когато започна пандемията?
- Човек винаги е щастлив по някакъв негов си начин. В момента съм щастлива заради представлението. Последния път, когато се видяхме през 2019 г. и говорихме за него, си мислех, че ще мине не повече от година, а те минаха три...
Със сигурност, сега съм по-зряла, по-уравновесена. След премиерата ще бъда още по-щастлива (Смее се – бел. а.).
Кои страхове потискат същността на съвременния човек – такъв, какъвто го виждате около себе си?
- (Замисля се – бел. а.) Може би, страха от самотата. Пандемията сякаш изостри тази самота във всеки от нас. Съдя го и по моите познати, по роднините. Аз, например, не съм виждала някои от моите близки, от много време...
Материалните страхове също са огромни. И страхът за оцеляване го има... Ако преди се страхувахме и притеснявахме за елементарни неща – като например дали ще си намериш готина половинка в живота – сега нещата са по генерални – какво ще се случи със света, с обществото. Времената са доста странни.
Кой е Вашият най-голям страх?
- (Замисля се – бел. а.) Може би, от себе си... (Усмихва се – бел. а.). Защото всъщност ти самият си първоизточника на най-големите си ужаси. И можеш да народиш десет пъти повече страхове, отколкото най-големият ти страх, ако го срещнеш в очите...
А имаш ли страх от това, че някой ден няма да можеш да полетиш?
- Имам. Но абсолютно съм се примирила, че нищо не е на живот и смърт. И че трябва да правиш това, което искаш, и което трябва. Аз ще се засиля да скоча, а дали ще полетя или ще падна, ще стане ясно по време на полета (Смее се – бел. а.).
Често ли забравяме кои сме?
- Забравяме... Аз също забравям... Сещам се, после пак се обърквам... Дори сега съм леко объркана... (Смее се – бел. а.).
Съмненията – кой съм, какво правя, ще се справя ли и дали въобще трябваше да го правя – сега са в разгара си тези въпроси (Смее се – бел. а.).
И накрая – тъй като се срещаме на три години, как бихте искала да Ви видя след три години?
- Ооо, супер. Много хубав въпрос. Първо, пожелавам си да се видим, да сме здрави, да няма вече ковиди, да няма ограничения. Да сме някъде в Кан, примерно. И аз да съм те поканила на моята сватба с Леонардо ди Каприо (Смее се – бел. а.).
