Между душата, която е безсмъртна, и смъртта, която е без власт над душата, има огромно количество светлина. Малко от нас могат да вървят по пътя между тези две вселени – душата и смъртта, защото са заслепени не от светлината, а от собствената си представа за нея, за света, и от доминиращия страх...

А светът ни може да бъде съвършен – когато страдаме, когато плачем, дори, когато умираме... Защото съвършени са не нещата, а усещането за тях, за другия, спомена за него, емпатията, разбирането, умението на проникнеш в съвършено изградения свят на отношения между дете и възрастен...

Разказват, че Ерик-Еманюел Шмит бил в пустинята, когато усетил, че губи посоката. Последвал миг на озарение преобръща живота му... Романът „Оскар и Розовата дама“ прилича на следствие от тази повратна точка, белязан от възможно най-естествената среда – между живота и смъртта...

Текстът, писан през 2002 година, сякаш идва от пътуването на самия автор, от озарение и проясняване на затлачено съзнание, обръгнало на студ и тъмнина. Театралната интерпретация на режисьора Стефан Спасов е река, която отнася с необратимостта си... Не само заради думите, но и заради играта на двете взаимодействащи си актриси, чието присъствие на сцената е като изключване от реалността, полет на възможно най-здравия дух и приземяване в космоса на човещината.

Спасов за втори път събира Мария Стефанова и Радина Боршош заедно – след „Три високи жени“ (Народен театър, 2018). Текстът е поставян в София преди двайсетина години в „Зад канала“ като моноспектакъл на Илка Зафирова (режисьор е Атанас Атанасов). Новата версия, чиято премиера бе по Коледа в „Театър 199“, е среща – на поколенията, на вярата и безумието, на абсурда и вечността, на любовта във всичките й измерения – от зародиш до всепоглъщаща сила.

Най-незабравимата среща обаче е между енергиите на две взаимосвързани и преливащи една в друга жени. Приливът на енергия от Мария Стефанова е като от топлоцентрала, макар и героинята й да се представя за бивша кечистка. Макар и с тъжната усмивка на клоун, но не от тези, които плашат, а те подканят да се гушнеш в тях и да забравяш, да забравяш...

Радина Боршош е дете. Истинско, чисто, вярващо на детските неща и на... клоуните. Дете, за което дядо Коледа, може би, е по-силен от дядо Господ. Дете, което преобръща (съ)знанието си за живота и за 12 дни успява да надживее всичко и всички. Това е детето Оскар, чието състояние се оказва пречка за медицината, но не и за просветлението. Което е повече от изцеление.

„Оскар и Розовата дама“ е най-добрият непоискан урок, разказан като приказка за любовта, която не бива да се страхува да излиза от тялото под формата на вибрации. Любовта, чиято романтична същност е усетена през една от нейните най-романтични форми – писмото. Писма към Господ, който е и любов. Самоузряване, което води до спасение – на тялото от болката и на духа от всичко останало. И това също е по-силно от чисто физическото оздравяване.

В спектакъла розовото не е алюзия към моден тренд или сладникавост. То е цветът, в който светлината се отразява по възможно най-добрия начин. То е рефлексия на любов, женственост, нежност и романтичност, на сладостта от това да живееш със и заради другия.

„Розовата дама“ Мария Стефанова преобръща тази рефлексия в сила – като доказателство, че няма невъзможна истина, невъзможно чудо и невъзможна любов. Тя получава своя Оскар, за да ни върне надеждата, че човек сам създава чудото – не само в театъра и не само по Коледа...