Интересен, характерен, колаборативен, магнетичен и абсолютен пример за това, че с труд всичко се постига, режисьорът Стефан Спасов стои зад едно от най-добрите представления в афиша на Народния театър – „Облог“ (2019). Най-новият му проект „Балдахинът“, в театъра на Армията, е като притча за любовта, която уж няма възраст.
От свежест към прелест, в нетипично, но пълно с живот битие, героите минават през малките експерименти, които всеки от нас прави на ниво семейство. Точно заради жаждата за живот и по пътя – от живот без корсет до живот с много поддръжки... В този живот, който в един момент е „искрящ фонтан на младостта“, мъжът е със силата и самоуважението на бебе. По-късно Той става „Глупако любими“, за да се стигне да „хладнокръвието ѝ“, което го отвращава.
Шизофренна ли е любовта? Танго ли е? Страстна ли е? Защо никога не е праволинейна? И как точно се преживява мига, в който разбираш, че спираш да обичаш... Когато в стаята остава да живее ехото на изминалия живот, разбирааш друго – че има смисъл – и от живота, и от любовта. И това е вкусът, който остава у зрителя след час и половина в компанията на Мишел и Агнес.
Съпреживяване – от първата брачна нощ до залеза на дните, почти воайорски, леко перверзно и съвсем не невинно. „Балдахинът“ сякаш разлиства учебник за живеене по двойки, в който са концентрирани усилията на три поколения актьори, забъркани от режисьорското вдъхновение на Стефан Спасов и музиката на Дони, която е равностоен участник в представлението.
Като послание, но и като изпълнение, „Балдахинът“ е своеобразна игра на поколенията, създадени по възможно най-добрия начин – без излишни сблъсъци, с уважение и толерантност. На сцената излизат Ели Колева и Ясен Атанасов – талантливият син на актьора Атанас Атанасов и очевидно добър ученик в професията. Актьорската игра на Веселин Анчев и Гергана Данданова е каймакът в този спектакъл, който доказва, че идва ново „златно“ поколение в театъра. И това си личи още повече, ако приемем, че десертът е появяването на големите Иван Налбантов и Меглена Караламбова.
Стефан Спасов – за сцената и любовта, за работата едновременно с три поколения актьори, за големите актьори, за дилемата актьор–режисьор, за мъдростта, която все не идва, и за .... „Минута е много“.
Трудна режисьорска задача ли е да покажеш на сцената, че любовта е вечна?
- Ами, да. Сигурно би ме затруднило (Смее се – бел. а.). Много трудна форма може да се намери за това, че любовта е вечна. Винаги драматургичният текст е първоизточник на това, което се опитваме да правим на сцената и да го преведем на театрален език. Ако в този добър драматургичен текст, написан за театър, може да се намери и да се прокара през цялото представление идеята, че любовта е вечна – да, тогава бихме могли да се опитаме да го изведем.
Но един по-гениален, по-талантлив и по-дълбок човек преди нас да е написал една пиеса, в която да е вплел това, че любовта е вечна. Тогава можем да се опитаме да го прочетем по наш начин...
Любовта с каква давност е в „Балдахинът“? И въобще може ли да се говори за давност в любовта...
- Много е странно, защото двойката в пиесата все пак остава заедно, въпреки всички кризи и всички изневери, всички превратности, всички лоши и добри моменти, през които минава. Това, което остава накрая, след 50 години общ живот и хубава любов, е може би нещо, което не се нарича любов, но не е по-малко ценно. Остава приятелството.
Късметлии са, че остава и известно уважение, остава нуждата да си споделят. Остава нуждата да се грижат един за друг и да се подкрепят. И това никак не е малко. Въобще, за любовта се говори много и на много хора им е интересна и важна тема. Но като че ли си оставаме само на ниво говорене. А практикуването на любовта почти при никого не се получава (Смее се – бел. а.).
В спектакъла три поколения актьори представят животите на три двойки герои, които минават през различни възрасти. Това „условие“ помогна или затрудни режисьорската работа в „Балдахинът“?
- Ооо, помогна, защото авторът предлага да бъде една двойка. Избрах три различни двойки актьори, защото всяка възраст носи своето различно отношение към любовта, различна биография. Така може да се видят много повече нюанси на отношенията им, много по-богата палитра на това, което наричаме любов, с много повече обертонове.
За мен е почти невъзможно една двойка да играе първата брачна нощ и напускането на жилището – в края на живота им. Трудно можем да си представим кривата на любовта. Тя преминава през цял един живот...
Нямаше ли да е по-предизвикателно и за Вас и за актьорите, ако на сцената трябваше да излиза само една двойка актьори?
- Мисля, че тук не биха помогнали средства като грим и състаряване, защото този текст не носи това. Този „материал“ иска истина и истинско стоене на сцената, много човешко и професионално вътрешно натрупване. И това няма как да се постигне с външни средства.
Колкото и да са прекрасни едни 40-годишни актьори, те не могат да бъдат толкова свежи, толкова чисти и толкова непринудени, колкото на 20, както и толкова мъдри, толкова изморени и толкова пълноценни както на 70 и кусур години.
Как си обяснявате, че режисьорите в наши дни използват големите актьори само за цвят, но не и като пълноценни участници. Толкова ли е трудно да се работи с тях?
- Може би, големите актьори трудно могат да бъдат предизвикани. Те са играли какво ли не и са разглезени, в добрия смисъл на думата, от липсата на провокация. Но ако се намери материал и режисьорът, който застане пред тях, знае как да ги провокира, как да ги води, тогава резултатът може да бъде блестящ.
Вие сте пример за това как може да провокираш Налбантов, Караламбова, Мария Стефанова – все имена от малкото останали големи актьори, с които разполага софийската сцена...
- Мога само да се надявам, че е така. Имах, може би, късмета,че влязох в режисурата през актьорското майсторство. За мен във всеки спектакъл е изключително важно работата с актьорите.
Така или иначе, всеки прави театър, който обича да гледа. Това е моят тип театър и аз обичам актьори, които играят добре, които се чувстват добре на сцената, които знаят какво правят, които харесват начина, по който е минало процеса, които всеки път се опитват да гонят резултата, постигнат по време на репетиции и защитават общата ни работа.
Така, най-истинското въздействие може да дойде през истинската игра на актьора. Каквито и концептуални неща да бъдат измислени, с каквито и средства и ефекти да бъде подплатено цялото представление, няма ли качественото човешко истинско присъствие, трудно се минава рампата...
Това ли е Вашето разковниче към работата с големите актьори?
- Театърът е влязъл в скелета и в костния мозък на тези актьори. И когато търсим някаква истина за някаква сцена, много по-бързо, по-лесно усещат какво може да се играе в тази сцена. С младите е по-различно, защото там може да се използва тяхната неистова енергия за работа.
Възможно ли е присъствието на големи актьори да кара режисьорите по време на работния процес да се чувстват безпомощни или комплексирани, или незнаещи?
- Аз, от моя скромен личен опит, мога да кажа, че няма такова нещо. Мога да бъда само благодарен, че сме изминали един път с актьори като Мария Стефанова, Меглена Караламбова, Иван Налбантов.
Още по темата
Ако режисьорът е неподготвен и не знае какво иска, естествено, че няма как да се получи нещо хубаво. Макар че големите актьори са толкова опитни, че може и да спасят режисьора. Но тази работа е обща.
Измамно ли е усещането ми, че се вълнувате от темата за старостта и остаряването?
- Ами, вълнувам се. Да (Замисля се – бел. а.) .Защото годините минават и животът много неусетно изтича между пръстите... И нали трябва да се трупа някакво познание и мъдрост, която все не идва... Не знам. (Замисля се – бел. а.). Гледам с интерес към тези години, защото може би тогава ще са дошли необходимото познание и мъдрост на живота, което ще ни помогне да се чувстваме щастливи...
Режисьорската работа помага ли да научите нещо повече за себе си по тази тема – за старостта, мъдростта...
- Да, помага, защото общувам с много интересни хора, много различен опит, с много богати житейски съдби. Това обогатява, при всички положения.
А защо направихте този завой към режисурата през 2014 г.?
- Това стана много естествено и органично. Не съм си представил, мислил или мечтал за това. Прииска ми се да работя и да се срещам с колеги, които ни занимава едно и също нещо. Исках да направя неща, които нямаше да направя, ако бях актьор. Направих си труда да завърша при професор Красимир Спасов и оттогава не играя. Защото така е по-чистоплътно.
Има колеги, които се справят много добре и от двете страни. Но на мен ми се струва, че когато се качиш на сцената като актьор, но си и режисьор, много неща ти убягват.
Между другото, с актьорското майсторство преди време нещата станаха случайно... Учих философия в университета, но ми беше доста скучно, ходех много на театър. Казах си, че щом ми е толкова интересно да гледам театър, сигурно ще ми е интересно и да го правя... И така влязох актьорско в НАТФИЗ.
Всичко стана много нормално и преходът беше естествен. И, може би, нещата, които стават по този начин – без да ги пресираме и напрягаме, са верните неща.
Толкова ли е зависим българският актьор и това ли Ви накара да се обърнете към режисурата? Един режисьор може ли да бъде изцяло независим на сцената и в това, което прави?
- Не е въпрос на свобода. Освен това, сега има много свободни проекти и всеки може да търси своето място под слънцето.
Не е въпрос на свобода, макар че в щатните театри на много от актьорите невинаги им харесва това, което им се предлага като репертоар, но то е съвсем друга тема.
Не мисля, че актьорите не са свободни. Всеки има право да опитва и да се занимава с каквито текстове иска. Но трябва да има истинско горене, за да може да има успех.
Освен популярност, какво друго Ви носят годините с „Минута е много“?
- (Усмихва се широко – бел. а.) Донесоха ми много приятни и хубави емоции. Спомням си за хубавите срещи, за записите, за смешките по време на снимки, за пътуванията, за шегите със състезателите. Нещата вървяха много леко и приятно. Хубаво беше, хубави години...
Изкушен ли сте от телевизията сега?
- Не. Не мисля, че там ще се чувствам по-добре, отколкото в театъра. Нямам амбиции към телевизията, Освен това, съм завършил театрална режисура...
Накъде гледа днес, сега, режисьорът Стефан Спасов?
- Към интересни, нови текстове, които да бъдат провокация за нови спектакли. Факт е, че трудно се намират хубави текстове...
А в каква посока е отправен погледа на актьора Стефан Спасов?
- Нямам никакви очаквания. Ако се появи нещо интересно – може би, но като че ли другото – режисурата, с която се занимавам вече седем години, ми е по-вкусна.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
