Този спектакъл е Мария. Мария Стефанова. Цялата. В цялата й озарена от зреещи плодове красота. Бляскава и смирена едновременно. Тиха и опасна. Жадна, жадуваща и утоляваща. Истинска. Кралицата майка...

В най-огромния свят на света – майчиния – една несамодостатъчна самотна душа поема цялата вина на света, заедно с цялата любов, която е способна да даде. Заедно с цялата болка, която само една майка може да скрие от собствените си деца.

Реджина и Алфредо са герои на Манлио Сантанели – съвременен неаполитански писател, роден през 1938 г. Завършил е философия на правото, и това сякаш се е отразява на духа – специално на тази пиеса, и я спасява от излишен мелодраматизъм, леко я софистицира, без да е неразбираема, и носи едно леко, фино и почти хвърковато чувство за хумор, което я прави „гледаема“, а не унасяща... През 2011 година италианският драматург бе в София по повод първата интерпретация на пиесата с Невена Мандаджиева и Владимир Пенев (реж. Валентин Ганев).

Снимка: театър „Българска армия“ / Борис Урумов

Сплав от нежност е онова, което обединява „новата“ двойка майка и син – Мария Стефанова и Георги Къркеланов в „Кралицата майка“. Тяхното представяне в театър „Българска армия“, от самото начало, изглежда като представление, играно поне три сезона. Толкова естествен и изгарящ е диалогът между двамата. Толкова потискаща е любовта на „орлицата“ и безизходната привързаност на нейното „пиле“ към гнездото. И това се случва в камерно пространство, което създава усещането за ефир, небе и небесност - като тази, към която върви всеки човешки живот.

„Кралицата майка“ в Армията е пример и за още нещо – за приемствеността между генерациите, за умението да имаш търпение – да уважаваш и направляваш малкото останали светила в театъра. И заслугата за това, за пореден път, е на Стефан Спасов.

Не, Мария Стефанова не е на щат при Стефан Спасов – след „Три високи жени“ и „Облог“ – в Народния театър. Тя е на щат в сърцето му – сърце, което отваря друго сърце, за да отвори третото и най-голямо сърце – това на публиката. Факт е, че публиката съвсем спонтанно отговаря на репликите й, аплодира емоциите й, съпреживява я, окуражава я, приема я за истинска майка на своя син (Георги Къркеланов), за истинска актриса, за истинска кралица...

Преводът на текста е на Аве Иванова. Сценографията и костюмите са на Нина Пашова, музиката е на Добрин Векилов-Дони.

Още по темата