Не бива да приемаме виртуозността за даденост. Особено, когато тя е поднесена с неговата лекота. Лекотата, която изисква съвършенство. Изкуството на непринуденото съвършенство... На виртуоза с топло сърце, който не се натрапва, а те кара да потъваш в звуците...
Бенямин Херцл печели с присъствието си. В изпълненията му има лекокрилие, но не като бягство от трудното, а като свобода, до която се стига с много работа, чувствителност и безкомпромисно майсторство. Пръстите му сякаш знаят нещо, което разумът няма нужда да обяснява. Музиката тече естествено, без усилие, а виртуозността остава почти незабележима в собственото си съвършенство. И точно тук се крие рискът да я приемем за даденост. Да забравим колко изключителни техника, концентрация и въображение стоят зад тази привидна лекота. Защото виртуозността не е просто впечатляващо умение. Тя е основата, върху която музикантът може да бъде истински свободен.
У Херцл има и друга лекота – човешка. В характера му се усещат доброта, непринуденост и топлина, които не се нуждаят от демонстрация. Той сякаш принадлежи към онези хора, край които светът става малко по-мек, а разговорът – по-естествен. Има нещо много красиво в любовта му към есенните листа, в тяхната крехкост, в багрите им, в начина, по който се носят във въздуха, преди да докоснат земята. Може би това е и част от неговата чувствителност и способността да забелязва красотата не само в големите жестове, а и в мимолетното, тихото, привидно незначителното.
Той напомня, че лекотата не е отсъствие на дълбочина, а понякога нейният най-красив израз. Че виртуозността може да бъде щедра, а съвършенството – топло. И че най-въздействащата музика не просто демонстрира какво може един изпълнител, а ни позволява да усетим кой е той...
Австрийският цигулар гостува на 30 октомври, на Софийската филхармония под палката на Денис Ръсел Дейвис.
Бенямин Херцл (Benjamin Herzl), в разговор с Даниел Димитров: Как миналото продължава да живее в музиката и как виртуозността се превръща в свобода. За чувствителността и артистичната отговорност на един изключителен музикант, но и човека зад съвършенството. Между паметта и настоящето, майсторството и лекотата, сериозността на изкуството и любовта към малките красиви неща. За света, в който музиката е преди всичко начин да бъдеш...
Снимате трамваите в София? Защо?...
- (Смее се – бел. а.) Всъщност съм очарован от старите железници. Съвсем наскоро във Виена замениха трамваите от 1960 г., доколкото си спомням, с нови. Разбира се, изпитвам силна сантиментална привързаност към старите трамваи, защото ги виждах, докато учех там. А тук, в София, все още мога да срещна някои трамваи от 60-те и 70-те години. Намирам ги за изключително красиви от естетическа гледна точка.
Роден сте в Залцбург, в семейство на музиканти, и сте цигулар трето поколение. Въпреки това, музиката ли беше първо езикът, чрез който общувате със света, или нещо, от което трябваше да се освободите, за да откриете собствения си „глас“?
- Израснах заобиколен от музика. Още от най-ранна възраст тя винаги присъстваше в живота ми, така че да взема цигулката беше нещо съвсем естествено за мен.
Много по-късно започнах съзнателно да се питам защо свиря на цигулка. Разбира се, това е повлияно от начина, по който съм израснал с родителите си, а и баба ми и дядо ми също бяха музиканти. Затова се питах – наистина ли съм взел това решение съзнателно? Не съвсем... Но сега съм много щастлив, че решението е било несъзнателно, и продължавам да обичам професията си.
Кой урок от Ваш учител няма нищо общо с техниката на цигулката, но е променил начина, по който разбирате музиката, пък и живота?
- Мисля, че имах само около десет урока с г-н Юлиан Рахлин. Това бяха най-ценните уроци, които съм получавал, защото той ми помогна да осъзная, че в живота има много повече от музика. Че животът е много повече от това просто да се занимаваш с музика.
Юлиан Рахлин е човек, който се увлича по тениса, по кафето, по изкуството, по толкова много неща... Когато бях около него, винаги изпитвах едно особено чувство, което трудно мога да опиша, но за мен беше усещане за спокойствие и свобода.
Разбира се, когато свиреше на цигулка – присъствал съм на много негови концерти – и когато имах възможност да работя толкова отблизо с него, се чувствах много по-уверен и на сцената. Той ми вдъхна именно тази увереност.
Преди няколко месеца разговарях с г-н Рахлин. Той каза: „Музиката е моята религия. Не ми е нужна религия извън музиката, защото всяка концертна зала е моята църква, синагога или джамия, моят храм“. Коя е Вашата религия?
- Често съм чувал музиканти да казват, че музиката е тяхната религия. И естествено, разбирам защо... Понякога те могат да преживеят музиката по невероятно дълбок начин, например, когато става дума за произведенията на Йохан Себастиан Бах.
В момента свиря Шакона от Йохан Себастиан Бах. Това е музика с толкова много пластове, че имаш чувството, че можеш да преживееш нещо изключително дълбоко — нещо, което не можеш истински да изразиш с думи. Мисля, че именно това има предвид Юлиан. Това е и моето усещане, когато свиря музика.
Що се отнася до религията сама по себе си, нямам лесен отговор на този въпрос.
Когато свирите Моцарт, примерно, търсите ли човека зад нотите, с неговите противоречия и емоции?
- Мисля, че това е задължително. Трябва да се вгледаш в Моцарт и да се опиташ да разбереш кой всъщност е бил той. През годините около него са се натрупали толкова много стереотипи, че сякаш никой не е успял истински да го опознае.
Според мен най-лесният начин да се доближиш до него е да прочетеш писмата му, за да разбереш неговото остроумие, неговия чар, както и любовта, която е носел в себе си. Например, той е изпитвал огромна любов към съпругата си. Писал ѝ е безброй любовни писма чак до края на живота си. И мисля, че всичко това присъства в музиката му. Имам чувството, че е композирал почти на един много специфичен, типично залцбургски музикален диалект.
Разбира се, за мен лично, тъй като съм израснал в Залцбург, тази музика идва съвсем естествено. Вероятно, по същия начин, по който за някого от Чехия е естествено да свири Дворжак.
Детството Ви е преминало в Залцбург. В коя част на града живеехте?
- Имах много свободно детство, защото живеех извън града, сред природата. До града се стигаше за около 15 минути с кола. Израствах сред крави, овце и заобиколен от природа. Бях в една много защитена среда.
Ако можехте да заведете един композитор от миналото на концерт на съвременен артист, кого бихте избрали и какво бихте искали да видите в реакцията му?
- Мисля си за композитори, които са починали преди много години. Например, Моцарт или Шуберт. Как биха реагирали на киното, на записаната музика, на фотографията? Всичко това не е съществувало по тяхно време. Затова вероятно бих завел Моцарт на прожекция на филм. Бих искал да му покажа новите технологии и да видя как би реагирал на тях. Това би било изключително интересно за мен.
Имате ли любим съвременен изпълнител на Моцарт, например?
- Да, но предпочитанията ми непрекъснато се променят. Не вярвам, че съществува само един правилен начин да се изпълнява музиката на даден композитор. Мога да дам за пример Давид Ойстрах или Джошуа Бел. Възхищавам им се на всички, но черпя вдъхновение от много различни артисти.
Когато става дума за Моцарт, мисля, че има петима или шестима цигулари, пианисти или други изпълнители, на които се възхищавам и за които бих казал, че имат истинска връзка с композитора.
А какво Ви привлича в музиката, написана от композитори, с които можете да разговаряте лично за намеренията им?
- Това означава много за мен, защото именно в това се състои всичко – да поддържаме класическата музика жива. Когато композиторът вече не е сред нас, можем само да си представяме какво е искал да каже, да проучваме всички източници, писма и сведения, с които разполагаме.
Но когато работиш с композитор, който все още е жив – например, Филип Глас, чиято музика изпълняваме сега, или с маестро Денис Ръсел Дейвис, който познава Филип Глас и се е срещал с него многократно, включително като негов приятел, това е изключително вълнуващо. Имаш чувството, че си много близо до самия източник и че правиш нещо значимо.
Съгласен ли сте с твърдението, че класическата музика продължава да гледа предимно към миналото? Какво губи от това?
- Определено съм съгласен. Мисля, че много хора се опитват да се противопоставят на тази тенденция и настояват, че не бива постоянно да гледаме назад. Но миналото е изключително интересно и важно място, към което трябва да се връщаме. Какво сме без миналото? Не сме много.
Винаги е важно да си припомняме миналото – както хубавите, така и лошите събития, които са се случили. Що се отнася до музиката, няма нищо срамно в това да се обръщаме назад. Но наша отговорност е да направим миналото отново живо.
Как разбирате, че сте срещнали музикален партньор, с когото можете да създадете нещо действително специално?
- За мен това е много просто усещане. Когато срещна човек, който например притежава същата чувствителност като моята.
Аз съм музикант, който много обича тихите ноти. Или, казано по друг начин, обичам да стигам до крайности. Ако си сътруднича с артист, който не се интересува особено от подобни крайности и не търси различни цветове и възможности да създаде нещо необикновено – нещо, което в този конкретен момент изглежда толкова важно, сякаш нищо друго на света няма значение, тогава трудно бихме се разбрали. Но когато срещна човек, който споделя същите ценности, веднага усещам силна връзка с него.
Често ли срещате такива хора?
- На различни нива, но да, определено.
Може ли несъгласието между двама музиканти да бъде по-плодотворно от пълното им съгласие?
- Бих искал да кажа, че несъгласието може да бъде много плодотворно, но в действителност мисля, че постоянните разногласия не помагат особено. Всъщност, те не допринасят много за крайния резултат. Според мен е много по-важно да се опиташ да намериш общ път с другия човек.
Как изглежда един хубав ден за Вас, когато нямате репетиция или концерт?
- (Смее се – бел. а.) Никога не знам дали трябва да Ви отговоря напълно откровено, или не.
Моля, бъдете откровен.
- (Смеем се – бел. а.) За мен, знаете ли, това е dolce vita – сладкият живот, в италианския смисъл на думата. Приятелката ми е от Италия. Тя е философ.
За мен това означава да живееш изцяло в настоящия момент и да се радваш на най-малките неща. Например, живея предимно във Виена, в един парк – Пратера. Излизаш навън и сега, например, е есен, листата падат, а аз съм направо обсебен от тях и от всичките им различни цветове.
Идеалният ми ден изглежда така – събуждам се, приготвям си кафе, излизам сред природата и напълно се откъсвам от света. Разбира се, ако има и друг човек с мен, е още по-хубаво, когато мога да споделя това преживяване с него или с нея. Но мисля, че идеалният начин на живот е именно такъв – без бързане, без усещане за време. Разбирате ли какво имам предвид?...
Да, напълно. А какво се случва, когато музиката и философията се срещнат в живота?...
- (Смее се – бел. а.) С приятелката ми сме заедно вече три години и понякога трябва да призная, че сме доста различни. Музиката има много общо с философията, но в същото време няма почти нищо общо с нея. Философията е толкова интелектуална дейност, каквато е и музиката. Но музиката не е само интелектуално занимание, същото важи и за философията...
И в двете има много чувства и емоции. Така че понякога се срещаме на чисто интелектуално ниво, а понякога изобщо не се срещаме там. Понякога единият подхожда интелектуално, а другият – изцяло емоционално. Истинско влакче на ужасите!
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Бих казал, неорганизиран. Много замечтан. И късметлия.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
-...да се опитва да бъде щастлив.
Бенямин Херцл е роден през 1994 г. в Залцбург. Той е сред изявените австрийски цигулари от своето поколение. Отличава се с виртуозна техника, музикална чувствителност и разнообразен репертоар. Учи в университетите „Моцартеум“ в Залцбург и за музика и сценични изкуства във Виена, както и при световноизвестни цигулари като Кристиан Тецлаф, Юлиан Рахлин и Пиер Амоял. Лауреат е на Международния конкурс „Йоханес Брамс“ и носител на наградата „Моцарт“, учредена от Вадим Репин. Сред записите му се откроява Концертът за цигулка на Курт Вайл със Шведския камерен оркестър под диригентството на Х. К. Грубер, издаден от BIS Records през 2025 г. Основател и артистичен директор е на фестивала „Concerti Corti“ в Залцбург.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
