Eлйона Eлени Cинйари – над четири октави човечност

Девет луни, една душа... Там, където болката се превръща в песен, а музиката се измерва не с октави, а с човечност. Тя казва, че понякога човек просто има нужда да спре и да си поеме дъх, и цитира Дебюси, който казва, че паузата също е музика. А когато поемаш въздух, това също е музика, защото този дъх е началото на едно ново пътешествие...

Eлйона Eлени Cинйари не е просто певица с изумителен гласов диапазон от над четири октави. За нея музиката не е професия, а начин да разбира света, да преодолява болката, да пази паметта и да създава мостове между хора, емоции, култури, времена...

В биографията ѝ се срещат северната част на Гърция, Албания, Румъния, древните мелодии на Средиземноморието, джазът, фолклорът, фадото, фламенкото... Балканите не са просто география в нейния живот. Те са вътрешен пейзаж и духовна потребност. В нея живеят гръцките полифонии, албанските спомени, румънските студентски години, древните инструменти, джазът, дори българската народна песен и срещите с Милчо Левиев. Неслучайно, когато говори за музика, никога не поставя граници, защото всички традиции разговарят помежду си, защото в основата им стои едно и също човешко чувство...

Пианист, диригент, композитор и изследовател на древни музикални традиции, тя вярва, че корените са отправната точка. Затова съчетава старинни инструменти като древногръцката лира и пандурата със съвременни търсения. Говори за музиката и като за „непрекъсната храна“ за човека. Смята, че най-важното качество на един артист е не само да бъде чут, а да умее да слуша.

В нейните истории има и болка – спомени от трудно детство, чувство за принадлежност към няколко култури едновременно, лични загуби и преодоляването им чрез изкуството. Така се ражда един от най-личните ѝ проекти – „Девет луни“, посветен на майчинството, загубата, надеждата и новия живот...

На джаз феста в Банско (31 юли – 9 август) Eлйона Eлени Cинйари бе специален гост в концерта на Морди Фербер.

Eлйона Eлени Cинйари (Eljona Eleni Sinjari), в разговор с Даниел Димитров – за гласа и (нежеланото) пиано, детството, болката и щастливите години, за границата между традицията и импровизацията, за срещата с нови инструменти, за „менюто“ на нейната душа и силно не само вокално, но и визуално присъствие на сцената.
Публиката в Банско Ви аплодира на крака. Какво почувствахте, как усетихте тази енергия?

– Беше невероятно. Хората тук истински се наслаждават на музиката. И не само това, дори да не са музиканти, те подкрепят всички музиканти. Обичат и умеят да показват любовта и уважението си към изкуството. Това много ми напомня за Румъния, където учих със стипендия. Там има същото уважение към културата и изкуството...

Имаше ли момент, в който самата Вие се изненадвате от това, което се случва на сцената?

– Не, изобщо. Да бъда на сцената с такива велики музиканти беше истинска привилегия. Нямахме почти никакви репетиции. Казахме си: „Започваме оттук, после ти ще изпееш тази част“. Не успяхме да изсвирим цялата програма от начало до край.

На сцената просто се слушахме взаимно. А това е най-важното за един музикант – да умее да слуша. Ние не правим музика само за себе си. Разбира се, обичам това, което правя. Харесвам собствения си звук. Това не е егоизъм, а хармония със самия себе си и с това, което създаваш... Но също толкова важно е да бъдеш в хармония и с останалите. На гръцки монада означава един човек, а омада – група, семейство. Именно това е най-красивото – да обичаш това, което правиш, и да бъдеш едно цяло с хората около теб.

Гласът Ви впечатлява с огромен диапазон и лекота. Това дарба ли е или резултат от години дисциплина и упражнения?

– Мисля, че всичко започва с дарбата. Но без дисциплина тя не може да се развие. Всеки ден трябва да репетираш, да упражняваш гласа си, да бъдеш с отворен ум и най-вече с отворени уши. Да слушаш другите и да се учиш от тях.

Кога разбрахте, че притежавате такъв глас? Кой първо Ви каза, че ще станете голяма певица?

– Знаете ли, аз всъщност съм пианистка. Преди около десет години бях корепетитор на студенти по оперно пеене в Солун. Присъствах на безброй уроци, наблюдавах как деца учат пеене, как преподавателите работят с тях и тогава си казвах: Колко много ми се иска и аз да пея. Защото от шестгодишна мечтаех да стана певица. Но родителите ми никога не ми позволиха...

Те музиканти ли са?

– Не. Но настояваха: „Имаш пиано – ще бъдеш пианистка“. А за мен пианото никога не беше инструментът, чрез който можех напълно да изразя себе си. Един мой прекрасен преподавател започна да ме насърчава и да ми преподава пеене. Аз обаче не можех да повярвам, че имам глас. Казвах му: „Не, аз не мога да пея“. Той буквално ме караше да опитвам отново и отново. Дотогава бях диригент на хор, композирах, свирех като пианистка с цигулари, валдхорнисти, пишех музика за балет...

Днес вокалният ми диапазон е около четири октави и два тона (Смее се – бел. а.).

Съчетавате джаз, гръцки фолклор и съвременни влияния. Къде според Вас е границата между традицията и импровизацията?

– О, това е много труден въпрос. Истинско предизвикателство е. Според мен народната музика е коренът на всичко. Като музикант не мога да си кажа: „Ще правя само джаз“ или „Само фолклор“. Не. Правя това, което ме кара да се чувствам щастлива и цялостна.

И още нещо – във всяка песен, във всяка нота, която изпявам, се опитвам да вложа себе си, да пречупя музиката през собствения си свят и собствената си музикална вселена, така че да стане моя. Вярвам, че когато познаваме корените си, можем да дадем живот на нещо ново – модерно, различно, изпълнено с импровизация и свобода.

Казвате, че музиката е „непрекъсната храна“ на душата. Как изглежда менюто на Вашата душа?

– (Смее се – бел. а.) Както споменах, обожавам традиционната музика. Обичам и българската народна музика, защото в нея има толкова много болка. Балканската музика като цяло носи една и съща емоция, макар и с различни ритми.

Моето музикално меню започва от Северна Гърция и Северна Албания, но също така много обичам фламенкото...

Пеете ли фламенко?

– Опитвам се. Все още се уча. Същото важи и за фадото...

Преди време бяхме на фестивал в Португалия с групата Pausis. Фестивалът се казваше Braga Romana и беше посветен на римската история. Атмосферата беше невероятна, много ми напомни на Банско. Всеки път, когато сме там, отиваме и до Порто. Посещаваме едно и също фадо заведение и вече ни познават. Посрещат ни с усмивка: „Ето ги гърците! Добре дошли!“.

Първия път, когато чух фадо на живо, плаках от първата до последната песен. Не можех да разбера какво ми се случва. Разбирах по нещо от езика, защото има латински корени, но музиката, начинът, по който пееха, инструментите... Всичко ме разтърси. Плаках през цялото време... Певицата се притесни, дойде при мен и ме попита: „Добре ли сте?“, а аз ѝ казах: „Аз съм най-щастливата жена тук“. Това не бяха сълзи от болка. Просто преживявах нещо, което не мога да обясня с думи... Не знам... Може би, защото нашето ДНК е смесица от толкова много култури...

Мога да се разплача, когато чуя циганска песен. Мога да се разплача и когато слушам трио „Българка“. Те са невероятни. Начинът, по който пеят... (Запява „Карай, майчо“ – бел. а.) ...Боже мой, това направо разтапя сърцето ми. Не мога да кажа, че обичам само един стил музика. Всичко ми говори...

Излиза, че менюто Ви е доста богато...

– Да! (Смее се.).

Свирите на традиционна гръцка лира. Как открихте този инструмент и защо решихте да го превърнете в част от своята музикална идентичност?

– Всъщност, това не е моята лира. Моята все още се изработва. Тази има девет струни, докато традиционните обикновено са със седем или пет. Рогата, които виждате, са от мъжки козел – женските са много по-малки...

По време на пандемията, когато всички останахме сами със себе си, търсех нещо ново. Мисля, че тази самота, колкото и трудна да беше, ни помогна да опознаем себе си. Не казвам, че вирусите са ни нужни, разбира се, но понякога човек трябва да остане насаме със себе си. Точно това се опитвам да науча и сина си...

По време на пандемията вече не издържах само с пиано и уроци по пиано. Тогава се запознах с Теодорис. Той и семейството му изработват тези инструменти. Баща му е лютиер, а в Солун имат и музей – Seikilo Museum. Отидох при тях просто от любопитство. Попитах дали е възможно да се науча да свиря. Теодорис ми предложи да изсвирим нещо заедно. Казах му, че съм съм пианистка и не мога да свиря на това. Той отвърна: „Тогава просто изпей нещо“...

Така изпяхме първата си песен – тя е на гръцката общност в Южна Италия. Това са потомци на гърци, преселили се там още по османско време. Песента разказва за удавник, който никога няма да прекоси морето. Той разговаря с една чайка и я моли: „Ще видиш ли майка ми на отсрещния бряг? Кажи ѝ да не плаче. Разкажи ѝ за красотата на света, която аз вече никога няма да видя“... Тази песен носи толкова много болка... Тогава за първи път чух тази древна лира. Заплаках. Пяхме заедно с Теодорис и той каза: „Хайде да направим нещо заедно“. После към нас се присъединиха още двама музиканти – единият свири на арменски дудук, а другият – на пандура.

Пандурата е древен гръцки инструмент. Някои казват, че е прародител на бузукито. Историците спорят по този въпрос, защото самата дума „бузуки“ вероятно идва от османски произход. Истината може би никога няма да узнаем. Но най-важното е, че тези инструменти са оцелели и днес можем да правим музика с тях.

Разкажете за проекта със записи на песни от Вашите корени, аранжирани и оркестрирани от Вас...

– Създадох книга с QR кодове, чрез които хората могат да слушат музиката.

След раждането на първото ми дете, много исках да имам второ. За съжаление, загубих бебето си. Това беше изключително тежък и болезнен период. Затворих се в себе си, а това не съм аз. Знаех, че трябва да намеря начин да изляза от тази тъга. Музиката винаги е била моята терапия...

По време на пандемията, когато започнах да свиря на този древен инструмент, в главата ми непрекъснато звучаха различни гласове: „Направи това… не прави онова…“. Предполагам, че всеки човек води подобни вътрешни разговори със себе си. Аз просто исках да ги освободя. Най-добрият начин това да се случи е чрез музиката. Защото музиката е самият живот.

Обичам детето си. Обичам семейството си. Обичам съпруга си. Но обичам и музиката. Не бих могла да живея нито без тях, нито без музиката. Смятам се за истинска щастливка, че професията ми е именно това, което обожавам най-много. Така, по време на пандемията, започнах с една много стара песен проекта, наречен „Девет луни“.

Идеята ми беше да посветя по една песен на всеки месец от бременността – на всяка луна. Първоначално всичко трябваше да бъде изпълнено само с многогласни вокали. Започнах с деветата луна. По това време синът ми беше непрекъснато до мен. Аз пеех отново и отново една и съща песен – първи път, втори път, трети път... Когато я изпях за четвърти път, той изведнъж започна да пее заедно с мен. Останах без думи.

Звукоинженерът ми прошепна: „Не казвай нищо. Нека запишем гласа му“. Така записах сина си, когато беше едва на четири години. Той произнасяше ясно всяка дума. Това беше един от най-вълнуващите моменти в живота ми. Тогава реших, че този проект всъщност трябва да разказва не само за изгубеното ми дете, но и за раждането на първото ми дете, за неговата поява на света и за моите спомени от собствената ми бременност. Спомнях си първата луна, втората луна, третата... За мен всяка луна ни разказва нещо различно. Всеки месец носи собствено послание.

В началото нямах средства за студио и записите бяха много скъпи. Само за първата песен трябваше да запиша дванадесет вокални партии. А дванадесет гласа не могат да бъдат записани за един час. Това означаваше много студийно време и много разходи. Не съм богат човек. Нямам голяма звукозаписна компания, която да финансира проектите ми. Затова реших първите три „луни“ да бъдат само с човешки гласове. В първата песен звучат дванадесет гласа, във втората – осем. Едва при третата добавих ударни инструменти, защото тогава вече започва да бие сърцето на бебето. Исках перкусиите да напомнят именно този сърдечен ритъм. Добавих и контрабас, защото съпругът ми е контрабасист. Така постепенно се родиха девет песни – девет луни.

Звучи гласът на моя син, моят глас, инструментът на бащата... Този проект се превърна в истински семеен разказ... Исках да разкажа своята история. Затова реших да напиша и книга. За първи път в живота си започнах да пиша за всичко, което съм преживяла през тези девет месеца – кога съм плакала, кога съм се страхувала, кога не съм могла да бъда сама със себе си...

Като говорим за корени, родният Ви град Корча минало или настояще е за Вас?

– Ох... За малкото момиче в мен Корча е всичко. Но за възрастната Елени това вече е минало. И така трябва да бъде.

Разбира се, това е моят корен. Моето начало. Но не мога да кажа, че всичко, което нося в себе си, идва само оттам. Днес аз вземам по нещо от всяко място, през което преминавам. Трудно е да се обясни. Живях десет години в Румъния. Това бяха най-хубавите години от живота ми – студентските години. Годините, в които изпитваш глад за знания и за живот. Затова чувствам, че имам много корени от Корча. Имам много корени и от Румъния. А от Гърция съм получила толкова много други неща, които също са ме изградили.

Житието Ви се разпростира на половината Балкани...

– Точно така (Смеем се – бел. а.)

Разбира се, концертираме често в Албания. Миналата година с нашия фолк-джаз квартет Apopsis участвахме на джаз фестивал там. Това беше магическо преживяване. Свирихме в Корча, а след това и в Тирана.

Разбира се, връщам се там. Но всеки път се чувствам като чужденец. Хората разговарят с мен така, сякаш не съм оттам. Но това вече не ме боли. Спомените ми от Корча са смесени... Нямам хубави спомени от учителите си. Бях дете чудо и непрекъснато ме изпращаха по конкурси. Беше ужасно. Постоянно изпитвах страх. По онова време образованието в Албания беше много строго – всичко беше дисциплина, правила, задължения. Никой не се интересуваше какво чувстваш. Принуждаваха ме всеки ден да стоя по два часа заключена и да упражнявам пианото. Само упражнения. Само работа. И ме биеха... Беше ужасно. Затова чувствата ми към Албания са много противоречиви.

Но пазя прекрасни спомени от дядо ми. Той беше влах, а и аз съм с влашки корени. Вкъщи се говореше на влашки, но никога пред нас, децата. По време на комунистическия режим това не беше позволено. Ако си бил влах или грък, често са те карали да се чувстваш човек втора категория. Израснах с това усещане. И мисля, че именно тези преживявания ме направиха жената и музикантът, който съм днес. Днес съм благодарна, дори за тази болка. Защото и тя е част от живота...

Бихте ли искали да работите с български музиканти? Ако да, в какъв проект си представяте подобно сътрудничество?

– Разбира се! Очаквам с нетърпение такава възможност. Съпругът ми е свирил с едни от най-големите български музиканти, сред които и Милчо Левиев. Аз също имах щастието да свиря с Милчо в нашия дом. Всеки път, когато репетираше със съпруга ми Лакис, идваше у нас. След като си купих пиано за вкъщи, един ден седнахме заедно да посвирим. Той започна да изпълнява една българска песен. За съжаление, вече не помня коя беше... Попита ме дали я познавам, аз отговорих: „Не, Милчо, но е невероятна!“...

Той беше толкова забавен човек, толкова талантлив, толкова светъл... Мисля, че светът е по-беден без него. Наистина мечтая да свиря с такива големи музиканти.

Изглеждате и звучите прекрасно не само вокално, но и но и със сценичното си присъствие. Имате ли любим свой стил?

– Не мисля... Ох, аз имам проблем с килограмите (Смее се – бел. а.). Затова не мога да кажа, че имам любим външен вид. Харесвам модата на 30-те години на миналия век. Обожавам и облеклата от XV век – всички тези рокли, материи, силуети... Всъщност, мисля, че когато науча повече за дадена епоха, започвам да я обичам. Така че нямам един-единствен любим стил...

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

– Работа (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

– (Замисля се – бел. а.) ...който обича любовта.