Европейска душа, нюйоркски пулс. Глас отвъд китарата. Между огъня и тишината, след която идва истинската музика – извън стила, отвъд жанра. Когато джазът говори тихо, а честността е... стил. „Музиката беше моят въздух. Тя ме спаси“, казва Морди Фербер.
Той е от музикантите, които впечатляват и с техниката си, и с биографията си, но сякаш най-силно говори характерът. Китарист, композитор и педагог, израснал в Израел, изградил кариерата си в Ню Йорк. Носи рядкото съчетание от вътрешна свобода, европейска, почти меланхолична, чувствителност и нюйоркска енергия.
Музиката му е интелектуална, но не студена. Виртуозна, но лишена от показност. Емоционална, без да изпада в сантименталност. Самият той вярва, че реалната сила не идва от ефектните жестове, а от честността към самия себе си. Разговорът с него разкрива човек, който не се страхува да говори за трудното детство, за спасителната сила на музиката и за необходимостта всеки артист да намери собствения си глас, вместо да живее в сянката на своите идоли.
За Фербер копирането е част от ученето, но не и от зрелостта. Големите музиканти остават в историята, не защото свирят най-бързо или най-сложно, а защото звучат единствено като себе си... Затова той продължава да вярва, че най-важният инструмент на музиканта е неговата личност. Затова след десетилетия на сцена говори по-малко за успеха и повече за благодарността към музиката. Затова тя никога не е била професия, нито сцена, върху която да се доказва, а спасение и пространство, в което е намерил своя път...
Свирил е по целия свят с едни от най-големите имена на съвременния джаз, композирал е за кино и телевизия. Но в думите му няма патос, а умението да сменя динамиката – да бъдеш тих, когато музиката го изисква, и да избухнеш, само когато имаш какво да кажеш. Същото, както и в живота...
Морди Фербер разговаря с Даниел Димитров, минути преди да се качи като хедлайнер на сцената на джаз феста в Банско (31 юли – 9 август). Интервюто започва с въпрос за младостта и свободата, и завършва и с признанието, че най-точната дума, с която би описал себе си, е „добросърдечен“. Между тези две точки се разгръща портретът на един артист, който отдавна е разбрал, че най-голямото майсторство не е да впечатляваш публиката, а да останеш човек... Човек, който няма амбицията да превръща сцената в терапевтичен кабинет, когато емоциите са истински...
Преди няколко години споменавате, че сте бил освободен и доста див в младостта си. Сега как се определяте...
– Знаете ли, с възрастта нещата се променят. Променя се и музиката, която свириш. Спомням си, че веднъж Лари Кориeл (1942-2017, американски джаз китарист, смятан за кръстник на фюжън музиката, наред с Габор Сабо, той е пионер в смесването на джаз, кънтри и рок – бел. а.) беше написал за мен, след като ме чу да свиря, че мога да стигна до много „дива“ енергия. Когато казвам „дива“, нямам предвид, че подскачам по сцената, а начина, по който свиря.
Разбира се, с годините това вече не е същото. Но огънят и електричеството все още са в мен. Днес обаче съм научил нещо много важно – динамиката, както в музиката, така и в живота. Нормално е понякога да бъдеш спокоен, да сменяш динамиката, а след това отново да избухнеш. Просто вече не е както през времето, когато свирех рок.
Говорим за 70-те и началото на 80-те години – тогава свирех рок, естествено, много Хендрикс и подобни неща. Днес силата идва от друго място. Не е нужно да правиш показни неща или да се обличаш екстравагантно. Достатъчно е да бъдеш честен със себе си и да свириш така, както се чувстваш в настоящия момент – на тази възраст, на която съм сега...
Израснал сте в Израел, а кариерата Ви се развива основно в Ню Йорк. Как тези два свята се срещат във Вашата музика?
– Може би не трябва да го казвам така, но винаги съм чувствал, че принадлежа на Европа. Родителите ми бяха европейци, а музиката, която обичах, също беше европейска, дори повече, отколкото американска. Това беше преди да открия джаза, защото започнах с класическата музика, после преминах през блуса и рока.
Много силно влияние върху мен оказа звукът на ECM (Известен германски звукозаписен лейбъл, основан в Мюнхен през 1969 г. от Манфред Айхер – бел. а.) от Германия. Първият ми албум също беше свързан с Германия. Първоначално трябваше да излезе в ECM, но не се разбрахме по някои въпроси и в крайна сметка го издадох в NJ Records, в Мюнхен.
Изобщо, Германия присъства постоянно в живота ми. Моите авторски модели китари се произвеждат в Източна Германия. Кабелите, на които съм рекламно лице, също са германски (Усмихва се – бел. а.). Имам много силна връзка с Европа. Свирил съм многократно в Австрия, а музиката ми носи именно този европейски дух на ECM.
Но след почти четиридесет години в Съединените щати, Ню Йорк ми даде съвсем различна енергия и различна вибрация. Това е едно от най-хубавите неща в Америка. Там има невероятни музиканти и имах шанса да свиря с най-добрите. По-добро от това просто няма. Атмосферата е различна... Ню Йорк е мощен град, изпълнен с огромна енергия.
Свиря често и в Лос Анджелис, но там усещането е друго. Лос Анджелис е като „Ла Ла ленд“ – всичко е приятно – времето, хората, богатството. Но европейската музика винаги е била по-близо до сърцето ми – класическата музика и модерният джаз. Това е моят път.
Композициите Ви звучат едновременно интелектуално, деликатно, почти нежно, и много емоционално. Това търсен ефект ли е или е само лично мое усещане?
– Най-напред трябва да кажа, че не пиша музика, за да се хареса на публиката. Пиша преди всичко за себе си... Ако съм тъжен и напиша балада, значи съм преживял нещо. Понякога това е трагедия, случила се някъде по света. Виждам нещо, което ме докосва, натъжавам се и се ражда балада. Ако пък се чувствам по-жизнен и зареден, музиката става по-грууви. Но независимо дали е балада, фънк или бърз суинг, всичко идва отвътре. От сърцето ми. То е истинско и честно...
Да, аз съм много емоционален човек. Просто не превръщам сцената в терапевтичен кабинет. Но емоциите ми са истински и това се усеща в начина, по който свиря.
Днес джазът все повече взаимодейства с рок, електроника и световна музика. Къде според Вас са най-интересните нови територии?
– Нещата много се промениха. Когато започнах да свиря джаз, сякаш имаше три отделни свята – класическите музиканти, рок музикантите и джаз музикантите. Постепенно, тези светове започнаха да се сближават и всичко се промени.
Днес има страхотни музиканти и нови музикални посоки. Разбира се, има и стилове, без които спокойно бих могъл. Дори не искам да ги назовавам, защото не мисля, че носят нещо стойностно и не вярвам да останат задълго. Както във всичко останало, има добри неща и не толкова добри. Хората понякога се объркват...
Спомням си интервю с Пат Матини, в което казваше, че му се иска да удуши Кени Джи, защото това, което свири, не е джаз. Но всеки има право да изразява себе си. Погледнете Майлс Дейвис през последните години от живота му. Това, което правеше тогава, нямаше почти нищо общо с музиката му от 60-те, но пак беше джаз. Свиреше песни на Майкъл Джексън, на Синди Лопър... Не знам какво повече да кажа.
Приветствам всичко, защото обичам различни видове музика. Хърби Хенкок е прекрасен пример за човек, който прави всичко. Той е велик пианист и един от хората, поставили началото на хип-хопа. Така че приемам всички тези взаимодействия. Просто някои ми допадат повече, други – по-малко.
В Банско свирите с музиканти от няколко държави. Плюс е, когато различни музикални култури се срещнат на една сцена, но има ли и минуси в цялата работа?
– Току-що се върнах след месец и половина турне в САЩ и Канада. Навсякъде свирих с различни музиканти. Това често зависи и от бюджета. Преди организаторите разполагаха с повече средства за самолетни билети, хотели и всичко останало. Днес в повечето случаи работиш с местни музиканти. Вече познавам много от тях, защото всяка година свиря на едни и същи места. Така мога да отида практически навсякъде и да свиря с музиканти от съответната държава...
Ако, например, отида във Франция, работя с френски музиканти. Тук, в България, не познавам много местни изпълнители, въпреки че вероятно трябваше да се запозная с някои. Вместо това, реших да поканим музиканти от съвсем различни страни – Италия, Гърция и Франция.
Свързана новина
Джазът обединява хората. Разбира се, когато става дума само за един концерт, не можеш да достигнеш нивото на ансамбъл, който свири заедно постоянно. Например Били Кобъм работи с едни и същи музиканти от години и това ясно се чува. Но и музиката им е различна – тя е изградена основно върху груув.
Моята музика е по-отворена и именно затова е истинско предизвикателство да свириш с хора от различни държави. Освен това, научаваш много за различните характери и манталитети. На мен това много ми харесва.
Ако се привържеш към определен музикант, ще си останеш имитатор до края на живота си, казвате в интервю от 2020 г. Никога ли не сте привързвал към музикант или музика?
– Разбира се, че съм бил. Аз съм самоук музикант и съм се учил, като съм копирал много, много изпълнители – Хърби Хенкок, Кийт Джарет, Маккой Тайнър... И не само китаристи. Напълно нормално е, когато си ученик – на 15, 18 или 22 години. Но когато пораснеш, трябва да си зададеш въпроса коя е моята собствена идентичност...
Помислете за няколко велики музиканти. Хърби Хенкок звучи като Хърби Хенкок. Кийт Джарет – като Кийт Джарет. Майлс Дейвис – като Майлс Дейвис. Джон Колтрейн – като Колтрейн. Боб Дилън – като Боб Дилън. Независимо дали го харесваш или не, няма човек, който да звучи като него.
Ако и след тридесетата си година продължаваш да говориш чрез музикалния език на някой друг, никога няма да останеш в историята. Пат Матини е в историята, защото има собствен звук и собствена музика. Затова аз съм за копирането, но само докато се учиш. След това трябва да кажеш нещо ново...
Вие свирите ли на инструмент?
– Преди много години ходех на уроци по китара. Ето, Джулиан Брийм е един от любимите ми класически китаристи. Никой не звучи като него. Сравнете го с Джон Уилямс – много по-светъл като звучене. Или със Сеговия (Има предвид Андрес Сеговия – бел. а.) – напълно различен свят. Има хора като тях, а след това има хора, които само ги имитират.
Джанго Райнхард е моят герой. Истинският ми герой. Знаете ли колко музиканти във Франция свирят почти като него? Не съвсем, но изключително близо. Само че това е всичко, което правят... И след години кого ще помним? Джанго Райнхард или тези музиканти? Разбира се, Джанго.
Да се обърнем към една много интересна част от биографията Ви. Продължавате ли да пишете музика за телевизия и кино, и защо?
– Това стана съвсем случайно. Не беше нещо, към което съм се стремял. Бях в Лос Анджелис за майсторски класове по време на изложението NAMM – огромно събитие за музикални инструменти и техника. Там срещнах мой стар приятел, който някога беше мой студент в Berklee. Той вече имаше компания за т.нар. library music – музика за телевизия, кино и филмови трейлъри. Каза ми: „Морди, защо не напишеш нещо за нас?“. Отговорих му: „Това не е моето“. Но оттам нататък музиката ми започна да се появява в The Sopranos, Baywatch, The Fresh Prince of Bel-Air, церемониите на наградите „Грами“ и още много продукции...
Това никога не е било основното ми занимание, беше случайност, и честно казано, радвам се, че стана така. Финансово е несравнимо по-добре, отколкото да бъдеш джаз музикант... Не го търся активно. Ако дойде при мен – чудесно.
Обожавам киното и за мен е удоволствие да чуя собствената си музика в някой филм или телевизионна сцена. Освен това е ценен опит, защото пишеш различна музика, а не само джаз. За тези компании съм писал произведения за класическа китара със струнен квартет, имам три такива албума, блус албум и още много различни проекти. Смятам, че всичко това ме е направило по-богат като композитор.
„Музиката ме спаси. Ако не беше в живота ми, можеше да се озова на лоши места. Винаги казвам, че ако музиката е като въздуха, който дишаш, това вече е 50 процента от успеха“, казвате Вие. Озовавал ли сте се на лоши места през годините? Какъв въздух дишате днес...
– Когато казвам „50 процента“, имам предвид следното. Когато някой започне да учи музика или каквото и да било друго, ако това не е част от самия него, ако не го „диша“, всичко ще бъде много трудно. Ако музиката е като въздуха, който дишаш, вече си извървял половината път. После идват дисциплината, любовта към работата и постоянството.
Виждам това при студентите си. Няма проблем да не си велик музикант. Но ако истински обичаш това, което правиш, вече си много по-напред от останалите.
А що се отнася до „лошите места“... По-скоро, имах предвид детството си. Родителите ми са преживели много тежки неща и животът ни не беше лесен. За мен музиката беше дар. Чрез нея избягах и стигнах дотам, където съм днес. Не защото съм живял сред насилие или нещо подобно, а защото в живота винаги има два пътя. Аз избрах този.
Музиката беше моят въздух. Моята вода. Тя ме спаси. Наистина вярвам, че е спасила много хора. И съм безкрайно благодарен на музиката, на Вселената и на Бог.
Синът Ви пътува ли с Вас по света?
– Не особено. Забавното е, че изобщо не проявява интерес към музиката. Запален е по спорта и, честно казано, се радвам за него, защото вероятно така ще бъде по-щастлив.
Да бъдеш музикант никак не е лесно, дори когато си добър. Особено, ако свириш джаз. Може никога да не станеш богат, но всеки ден създаваш нещо различно. А това е истинска благословия. Чувствам се благодарен и благословен.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
– Добросърдечен. Или щедър.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
– ...да яде тако. (Смее се – бел. а.)
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
