Човек не бива да бяга от времето, а да го превръща в част от себе си. Това е усещането, което остава след разговор с Били Кобъм. И това не означава да забравиш, че срещу теб стои един от най-влиятелните барабанисти в историята на джаза. Човекът, чието име е редом до Майлс Дейвис, Джон Маклафлин, Джордж Дюк, Джак Брус и десетки други светила, променили езика на съвременната музика, не говори за легендите. Говори за настоящето...
На 82 години Били Кобъм не се съревновава със собственото си минало. Не се опитва да повтори Spectrum, нито да докаже, че все още може да свири така, както преди половин век. Напротив, приема възрастта, ограниченията и времето като нови партньори в музиката. Вместо да преследва съвършенството, той търси смисъла. Вместо хиляди ноти, предпочита една-единствена, ако тя казва всичко.
Няма носталгия. Има спокойствието на човек, който знае, че всяка среща, всяка сцена, всяка грешка и всяка победа са го изградили. Затова и не би променил нищо – нито Spectrum, нито десетилетията зад гърба си. „Продължавам да нося всичко, което съм преживял“, казва той. И в тези няколко думи сякаш се събира цялата му философия – не само като музикант, а и като човек.
Кобъм е една от фигурите, разширили представите за ролята на барабаните в джаза. От времето на джаз-рок революцията до днес неговият инструмент никога не е бил просто ритъм. Той е композиция, цвят, драматургия, разговор... Но най-голямото впечатление като че ли оставя не виртуозът, а човекът, който продължава да търси, да се съмнява и да открива нови посоки. Защото истинските големи музиканти никога не спират да бъдат ученици на музиката. И защото Били Кобъм не свири срещу времето, той свири заедно с него...
Били Кобъм, минути преди да открие джаз феста в Банско (31 юли – 9 август), в разговор с Даниел Димитров – за водача му в музиката, за периодите от живота, към които се връща с най-голямо удоволствие, за ритъма, който все още не е изучил, и дали родната Панама днес за него е ритъм, за скоростта и съвършенството и дали все още среща ангели сред хората, с които излиза на сцената...
Спомням си, че когато за първи път чух Вашата музика, първото нещо, което си помислих, бе, че това е музика, която ме отвежда... Нанякъде. Сега се питам кой ли е Вашият водач в музиката?
- Ех, иска ми се да можех да отговоря на този въпрос. В момента съм изцяло погълнат от това, което правя тук, с тази група музиканти, така че, колкото и егоистично да звучи, трябва да кажа – аз самият.
Търся, опитвам се да остана на правилния път, опитвам се да разбера как човек функционира на 82 години с медицинските проблеми, които повечето хора на тази възраст имат – слаби стави, слабо сърце... и душа... Но най-вече как да намеря начин да продължа, въпреки всичко това, как да свиря на барабани и да бъда полезен...
Като композитор това е истинско предизвикателство. Мисля как да заобиколя фигури, които някога свирех, но вече не мога да изпълнявам по същия начин, и въпреки това да остана музикално убедителен. Как да пиша за музиканти, на които трябва да давам насока чрез барабаните по начин, който е най-ефективен за мен днес, а не така, както бих го направил, когато бях млад. Затова сега съм съсредоточен единствено върху себе си.
Когато казвате Time Machine, към кой период от живота си се връщате с най-голямо удоволствие – и има ли такъв, към който никога не бихте се върнали?
- Първо ще отговоря на последния въпрос. Не, няма такъв период. Защото аз продължавам да нося всичко, което съм преживял.
Не се срамувам от нищо, нито изпитвам неудобство, заради което и да било от тези времена. Ако има нещо, то е, че се опитвам да включвам повече от периодите, в които не съм свирил толкова много. Например, записите ми за GRP (Американски джаз лейбъл, основан през 1978 г. – бел. а.) през 80-те години. Затова понякога се връщам към неща като Tinseltown (Песен на Били Кобъм от 1986 г. – бел. а.) и други композиции, но по различен начин – с друго темпо, с друго усещане.
Сега съм по-възрастен. Няма да свиря, нито ще се опитвам да свиря така, както свирех преди 40 или 50 години. Не. Това не ми помага. Защо да го правя? Трябва да свиря такъв, какъвто съм днес.
Има ли ритъм или музикална традиция, която все още искате да изучите?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Не.
Може ли да се каже, че Панама днес за Вас е ритъм?
- Е, това е мястото, където съм роден. Това е моят физически произход. Но след това – не... Не мисля така...
Как се промени отношението Ви към скоростта през годините?
- Станах много по-умерен в представите си какво трябва да се свири и кога. Не колко бързо да се свири и колко удара да се поберат в един такт. Това няма никакво значение за мен, ако няма музикален смисъл.
Предпочитам да изсвиря една-единствена нота в продължение на осем такта, отколкото 150 хиляди ноти. Ако тази една нота казва всичко необходимо, това е целта.
Можете да го чуете при толкова много музиканти. Вземете Майлс. Когато свири балада, понякога през всички акорди преминава само една единствена нота и той свири само нея. Оставя всички останали да си представят останалото. Това съм аз...
Ако трябваше да запишете албума Spectrum днес, какво бихте направили различно?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Нищо. Той е там. Той е история. Именно той ме доведе до мястото, на което съм днес. Защо да го променям?
Казахте, че джазът не е въпрос на съвършенство. Какво или кой е съвършенството за Вас днес?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Никой. Не. Хората не са съвършени. Достатъчно е да погледнете политиката – всичко е една голяма грешка. Каквото и да правят хората, никога не става точно така, както са искали, или не издържа толкова дълго, колкото са се надявали. Защото времето непрекъснато променя всичко. Земята се върти все по-бавно.
Цялата среда на живота, цялата Вселена, непрекъснато се изменя. Такъв е животът...
През 2018 казвате за Джордж Дюк, че бил „абсолютен ангел“. Срещате ли и днес ангели сред хората, с които Ви събира професията?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Не.
Джордж притежаваше нещо наистина специално. На сцената – там блестеше. Там му поникваха крилата. Извън сцената беше като всички останали. Вървеше стъпка по стъпка, препъваше се непрекъснато, точно като всички нас. Опитваше едно, после друго. Само така човек се учи.
От хората, които сте срещал, искам да Ви върна към само още един – Джеф Бек. Той ли е най-голямата загадка, с която сте свирил?
- Никога не съм свирил с Джеф Бек.
В едно интервю казвате, че сте свирили заедно през 1978 година и след това той е стигнал до върха...
- Лъжа е. Никога не съм свирил с Джеф Бек. Свирил съм с Джак Брус. Има огромна разлика, повярвайте ми.
Джеф беше мой голям почитател. Постоянно говорехме, че трябва да свирим заедно. Но всеки път именно той се отказваше. Истината ми я каза самият Джеф. Не с тези думи, но останах с впечатлението, че предпочиташе да свири с хора, които гледат нагоре към него, хора, към които той самият може да гледа отвисоко... С мен трябваше да се гледа право в очите. Ако не друго, поне да ме гледа с уважение... Това беше една от причините да не иска да излезе с мен на една сцена.
Ако можехте да прекарате един час в репетиция с 25-годишния Били Кобъм, кой от двамата според Вас би научил повече от другия?
- Не знам. Наистина не знам...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Не (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Не знам... Докато не го направя.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
