Коментар на водещия: Короната и казанът

Тленните останки на цар Самуил бяха пренесени в България.

Докато гледах тържествената церемония от центъра на София вчера, за пореден път си дадох сметка за абсолютното разминаване на това, което усещаме, когато сме навън сред другите в реалния живот, и онова, което алгоритмите подреждат поотделно във виртуалния ни свят, който краде все повече време от енергията и мислите ни.

И колко лесно потъваме в океан от думи, смисли и крайни емоции, които толкова лесно палят страстите дори и около събития, които не би трябвало да ни разделят.

Пристигането на тленните останки на цар Самуил в България безспорно е важно събитие за общата ни памет. То най-вече показва, че когато има приемственост отвъд партийните цветове, тогава България може да постигне своите малки и по-големи цели.

Защото това е цел, която следват различни правителства и президенти, които през годините са били от различни страни на идеологическия спектър, както и много дипломати и учени.

Тук не става дума за изграждане на политика чрез експлоатирането на националната памет, защото това би било грешка. Националната памет е по-голяма от всяка партия. И става по-малка всеки път, когато някой се опита да я превърне в партийна собственост.

Защото, както пише Димитър Талев в „Самуил“: „Човек трябва да знае какво да върже и какво да развърже в себе си“. Тоест, какво да изкорени от себе си. Преди да учи другите.

Самуил и паметта са знак за общност, но през седмицата получихме и друг пример.

Управляващите влязоха в капана на собственото си подценяване на народопсихологията, поглеждайки към един от символите на българския бит и душевност – казана.

Знаете онази стара приказка за българския казан, който никой не го пази. Този обаче, с ракията, го пазят и от ляво, и от дясно.

„Защо ми е тукашният рахат, кога няма капка ракия!“, възкликнал дядо Матейко в разказа „На оня свят“. В този разказ на Елин Пелин човекът издъхнал с усмивка.

Или както казва авторът – дали че в рая му е тогава душата влязла, или че ракийка видял, това никой не може да каже.

Елин Пелин, също като Талев, разбирал българската душа. В друг негов разказ дядо Божил директно превърнал дявола в свой роб.

Цяла година рогатият трябвало да оре, да сее, да коси ливадите, да бере гроздето. Как се отървал дяволът? Научил дядо Божил да вари ракия и избягал.

Де да можехме да хванем дявола сега, малко да свали цените в магазина, на бензиностанцията, сметките, кредита. Но имам една лоша новина. „Дявол се хваща само веднъж“, както пише Елин Пелин.

Изпуснеш ли го – това си е. Подобно е и с цените. И българският казан на инфлацията няма нужда никой да го пази. Ние сами си се грижим за него.

Защо завръщането на тленните останки на цар Самуил достигна до толкова хора?

Защото, отвъд историческата памет като източник на национална гордост, днешният свят изглежда все по-сложен и трудно разбираем.

Единствената ясна перспектива, колкото и странно да звучи, е погледът назад – към миналото. Това е нещо като пристан за много хора.

Може би миналото не може да ни каже накъде да тръгнем, но понякога много ясно ни напомня какво сме изгубили по пътя. И какво първо трябва да изкореним от себе си, преди да започнем да поправяме другите.

Дано стигнем до там да се гордеем и с нашето бъдеще.

Защото България ще я има и след нас. Ще я има и църквата „Света София“, и столицата ни София, и всичко, което толкова лесно днес приемаме за даденост.

Нищо от това не е даденост. И нищо от това не е само наше. За да си мислим, че вечно може да поучаваме другите, опиянени от собственото си усещане за непогрешимост.

В думата общество има „общо“, а не „аз“. Понякога го забравяме. И все по-трудно виждаме бъдещето си заедно.