Алюн Уейд: Цветът е любов, а любовта няма цвят

Джо Завинул открива и прави световноизвестен таланта му, като го кани да стане част от Zawinul Syndicate. След това си партнира с Боби Макферин, Юсу Н’Дур, Грегъри Портър. Лично от Маркъс Милър е избран през 2015 г. да участва в създаването на албума му Afrodeezia.

Алюн Уейд е от онези безценни личности, които искаш да слушаш, да гледаш, преживяваш и да попиваш с цялото си същество. Заради непринудената красота и пламъка, с която облича всяка дума, нота и жест. Заради магията, с която пренася музиката и собствената си родна култура – от корените към... небето.

Неговият концерт на джаз феста в Банско бе не просто финал на програмата, а кулминация на целия 8-дневен маратон от 3 до 10 август. Ритъм и душа, страст и послания, цвят и любов – е шестстепенен коктейл, който малцина артисти могат да предложат на своята публиката, да го изпият заедно с тях и накрая всички да бъдат в един и същи свят. Алюн Уейд го може, защото е прозрял тайната на най-големите в гилдията – те чувстват и виждат повече от музиката. Виждат образа и картината. Виждат цвета. И цветът е любов, независимо че любовта няма цвят...

Снимка: Даниел Димитров

Алюн Уейд в разговор с Даниел Димитров – за музиката като дневник, за цветовете на дневника и на музиката, за първата репетиция с Джо Завинул, за посоката, вратата и ключовете. И още: Защо не стана лекар или политик, както е искала майка му. В Африка има над 1000 инструмента – колко от тях познава. Какво би искал да бъде първото изречение в енциклопедия на музиката срещу името Алюн Уейд...

Как се озовахте в България?

- България обича моята музика, защото е отворена към новото и интересното, към случващото се на другия край на света, например, в Африка и нейната джаз сцена. Когато от фестивала в Банско се свързаха с моя мениджър, ние нямахме никакво колебания дали да дойдем или не. Може и да Ви прозвучи странно или смешно, но аз се чувствам свързан с източната част на Европа – Унгария, България, Сърбия... И това е нещо невероятно...Когато живееш в Африка или в Париж, ти не знаеш какво става от другата страна на планетата. Хората тук искат да открият нова музика, нов звук, а това, което ние правим, е много свежо и ново... Затова аз имам голям късмет да бъда обичан в Източна Европа и България.

Защо кръстихте албума си Sultan? Казвате, че това е Вашият дневник...

- Да, този албум е моят дневник за последните десет години. Той започва от времето, когато композирам. Когато създавах този проект с моя приятел – мароканският певец Азиз Сахмауи (Марокански вокалист и перкусионист, роден през 1962 г. в Маракеш – бел. а.) и университета на Гнава, това беше първият път, в който се свързвах с музиката на Африка, и още по-конкретно – Етиопия. В момента създавам следващия дневник с други музиканти, с друго преживяване и всички красиви хора, които срещам от шест години насам.

Когато композирам или свиря музика, никога не си казвам предварително: Сега ще направя това или това. Просто правя нещата, които чувствам в момента. Не се опитвам да го направя по-научно или по-интелектуално. Когато записвам нещо, го оставям да отлежи поне седмица, след това се връщам към него, слушам и променям, ако има нужда.

Какъв е цветът на този дневник?

- Цветът на този дневник е любовта, музиката. Но няма само един цвят, който да е жълт, кафяв, златист или черно-бял. Не, това е цветът на любовта. Любовта няма цвят.

„Знам посоката и вратата. Но все още търся ключовете“, казвате преди време. Намерихте ли вече някой от тези ключове?

- Мисля, че не трябва да намирам ключовете точно сега (Усмихва се – бел. а.). Защото, може би, ако ги намеря, ще си кажа: „ОК, не трябва да уча повече“. Но, ако все още търся ключа, това ме кара да научавам все повече и повече от това, което става по света.

Какво си спомняте от първия ден на репетициите с Джо Завинул?

- Беше невероятно. Това е един много добър въпрос. Тогава репетирахме, за да свирим на откриването на джаз фестивал във Виена, и аз се опитвах да му покажа най-доброто, на което съм способен. Тогава свирех много, бях млад, на 26-27 години. Когато свършихме репетицията, той ми каза: „Хей, приятелю, не е нужно да свириш така. Не се опитвай да подражаваш на другите хора. Свири твоята история“. Мисля, че това беше повратна точка в моята кариера и опит като музикант. Това е начинът да разпознаем велики музиканти като Майлс Дейвис или Джо Завинул. Защото, когато композират, те чувстват и виждат повече от музиката. Виждат образа и картината.

Снимка: Даниел Димитров

Тогава ние свирехме Orient Express. Когато свършихме, той ми каза: „Това е Orient Express. Трябва да свириш като влак“. Казах си: Леле! Този човек композира картина, композира по цвят, а не само по звук.

И аз наистина започнах да свиря като влак. И той беше изключително щастлив. И това беше едно фантастично изживяване за мен. Тези две минути комуникация с него промениха целия ми живот.

Представяте ли си да се бяхте посветил на теорията на музиката и научните изследвания, както е настоявала майка Ви?

- Да, да... (Смее се – бел. а.) Тя искаше да стана лекар или политик. Но аз от малък знам, че ще бъда музикант, а тя настоя ваше да си избия тази мисли от главата (Смее се – бел. а.).

След това обаче, родителите ми бяха много горди с мен, защото най-накрая разбраха какво искам да правя. Аз станах професионален музикант твърде рано. Бях на 18 години, когато направих световно турне с един от най-големите африкански певци Исмаел Ло (Сенегалски музикант, певец и актьор, роден през 1956 г. в Нигер – бел. а.) Направихме около 200 концерта за осем-девет години по целия свят. Това беше първото ми училище и бях толкова щастлив да го имам като свой шеф, защото той беше много дисциплиниран и голям професионалист, той ме научи да свиря на бас на сцената и да бъда певец.

Има ли музика за сърцето и музика за ума?

- Различна музика... Не... Мисля, че, ако музиката е от сърцето, тя минава и през ума, и умът също я харесва. Ако се опитате да мислите музиката с ума, може да я направите по-интелектуална. Но началото на всичко идва от земята, и ако го носите у себе си и го харесвате, то автоматично ще бъде „намерено“ и от ума.

Снимка: Даниел Димитров

Имаме нужда от ума, за да слушаме и за да обърнем внимание на музиката, но за да я харесаме, имаме нужда от сърцето си. Нещата са свързани...

Какво бихте искал да бъде първото изречение в енциклопедия на музиката срещу името Алюн Уейд?

- Леле, какъв въпрос! (Замисля се – бел. а.). Вие какво бихте ме посъветвали?

Предпочитам да чуя Вашия отговор...

- Знаете ли, преди всичко, когато изпълнявам музика, то не е за да накарам хората да я харесат. Свиря, за да се харесам първо на себе си. И, обикновено, ако на мен ми хареса, хората също го харесат. Затова всеки трябва да е свободен да избира или припознава музиката като своя. След това аз просто трябва да дам моята музиката и всеки сам да я оценява, определя или да й дава някакво име...

Вие сте басист, вокалист, композитор, какво има извън музиката?

- Спането (Смее се – бел. а.). И, може би, пътуването. Защото, когато не свиря музика, аз я слушам, а когато не слушам – свиря. Когато не свиря и не слушам, мисля за музика или я създавам. Аз винаги съм заобиколен от музика...

Когато композирам, първият инструмент, който използвам, винаги е моят глас. След това го изсвирвам на баса и правя ритъма на пианото.

В Африка има над 1000 инструмента. Колко от тях познавате?

- Все още продължаваме да откриваме много неща в Африка, дори аз като африканец. Понякога, когато чуя ганайски или нигерийски, не разбирам абсолютно нищо. Все още откривам и се уча... Уча се от Конго, от Мозамбик. Те имат свои собствени инструменти, както и всеки етнос или племе. И това е свързано с тяхната психология, начин на живот и духовност. Ето защо, не мога да имам претенцията да кажа, че познавам всички инструменти. Сигурен съм, че когато чуя музиката, аз мога да взема нещо от нея и то да излезе от мен. Като музикант. Като певец. Като сенегалец, какъвто съм...

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Най-добре е другите да кажат това за мен. Защото аз не искам да им казвам, че съм такъв или онакъв. Аз съм това, което съм, и това, което виждате...

Снимка: Даниел Димитров

Това е като цифрите 6 и 9. Те изглеждат различно, в зависимост от позицията, от която ги виждаме. Това, което е 6 за мен, ще бъде 9 за Вас. Това, което е 9 за Вас, ще бъде 6 за мен. Това е като с чашата, която е наполовина празна или наполовина пълна... Затова предпочитам някой друг да ме определи какъв съм. Аз просто се опитвам да бъда верен на себе си.

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича да споделя. Аз съм човек, който обича да открива, може би, защото съм зодия Близнаци. Аз съм човек, който обича да учи. Аз съм човек, който обича любовта. Аз съм човек, който обича човешката страна на света. И имам късмета да срещна Вас и всички хора по пътя си...