Вече близо 20 години, той води джем сешъните на джаз феста в Банско. Двигател е на академията за млади таланти. Неведнъж е излизал на сцената на музикалния форум, който от 1997 година се организира в града, в подножието на Пирин.

Той е тромпетист, композитор, аранжор и преподавател. В биографията му се преплитат имената на Майк Стърн, Дейв Уекъл, Mezzoforte, Dephazz, Петер Херболцхаймер, Макс Моя, както и най-изявените им български колеги. Свирил е три пъти в Royal Albert Hall, както и в зала Olympia.

Михаил Йосифов е едно от най-разпознаваемите лица на българския джаз, който по думите му става все по-разнолик и „това е хубаво“. До голяма степен, заслугата е и на самия него, и на многобройните проекти, в които участва. Виртуоз, отборен играч-мечта, новатор и човек, лишен от суета и... умора. И към всичко това има един безценен бонус – усмивка.

Снимка: Даниел Димитров

Михаил Йософов, в разговор с Даниел Димитров – за началото и оркестър „Ботева чета“, за периодите с „Уикеда“ и „Хиподил“, за оцеляването на един проект и работата с Pink Martini, за работата с младите музиканти, талантите и джаз феста в Банско, за живота извън музиката...

Какво дете беше Михаил Йосифов на 11, когато започна да свири на тромпет в оркестър „Ботева чета“?

- (Смее се – бел. а.) Със сигурност, безгрижен. Какво точно съм бил, по спомени на нашите – нелошо дете. Нямам някакви залитания към много лошо или към много добро. Middle, среден тип дете (Смее се – бел. а.). Но, определено, моите спомени оттогава са много безгрижни, за един много безметежен живот. За нашето поколение тогава беше голяма работа да се отиде в чужбина и да видиш какво има там, защото ситуацията у нас беше малко по-затворена. А нашият диригент каза, че ще ходим на турнета в България и чужбина, и аз така залетях към музиката.

Когато отидох в оркестъра, ме попитаха на какъв инструмент искам да свиря. Аз вече бях надувал два-три пъти тромпет покрай дядо ми, който беше тромпетист, и казах „Тромпет! Това го знам!“. С идеята да ми е по-лесно, а то се оказа, че е бая по трудно. Но това го осъзнах по-късно (Смее се – бел. а.). 

Днес, съвсем метафорично погледнато, чувствате ли се като част от „Ботева чета“?

- Този оркестър е винаги в сърцето ми. Това е началото. Ние дори, от време на време, се виждаме през годините. Толкова приятно е усещането да си с хора от това време, защото действително беше безметежно. Чиста радост от живота. Нищо повече. 

Съжалявате ли, че навремето не заминахте за САЩ?

- Не, в никакъв случай. Даже направо се радвам.

Казвате, че тогава, в първите години след 1989-а, джазът у нас е неразорана нива, как изглежда днес тази нива?

- Според мен тази нива много добре се обработва в България и започва да дава купища плодове и зеленчуци (Смее се – бел. а.). И все повече се отваря сцената за джаз. Все повече хора харесват тази музика. Факт е, че фестивалът в Банско присъства вече 27 години и винаги е пълно с хора, и винаги има все нови и нови, и нови.

Аз имам удоволствието да водя джем сешъните от 17-18 години и мога да Ви кажа, че има едни и същи хора, които всяка година идват, точно заради тези джемсешъни. Аз ги познавам лично. 

Снимка: Даниел Димитров

„Уикеда“ и „Хиподил“ – периодите липсват ли Ви?

- Беше ми много приятно с тях. Беше голяма забава, но имам чувството, че малко ги понадраснах, или по-скоро поостарях. Защото там ситуацията е „Тежък е лекият живот“ и малко вече не издържам (Смее се – бел. а.). 

Кое е по-трудно за Вас като артист в България – да поддържате форма като музикант или да поддържате усмивката, с която всички Ви познават?

- За усмивката не съм се замислял дали въобще присъства. Тя се получава по някакъв спонтанен начин. А другото е музикална хигиена, която всеки музикант трябва да спазва. Това е стоката, която продаваме – както всеки, който продава нещо, гледа да го държи в най-красивия му вид. Така е и с нашето свирене. Ние, които си изкарваме хляба с музика, се стараем да бъдем постоянно на ниво, така че хората да бъдат впечатлени, да ги радваме, да се вълнуват от музиката ни. Това изисква време и усилия, но това е нашата нива, както казахме, и трябва да я поддържаме. 

Казвате „Ставам по-дъбор човек, когато свиря“. Това ли е единственият стимул към доброто?

- Аз лично нямам повод да бъда лош към някого. Старая се да поддържам добри отношения с всички хора, с които живея. По-скоро, когато музиката стане добре, това е повод за някакво много голямо щастие. От тази гледна точка е добро.

Отказахте ли се от проекта „БГ винтидж“?

- Той някак си прерасна в „Новините в джаза“. Даже някои от парчетата от репертоара използваме. Такава беше идеята – да мога да направя повече от проектите ми с една група. Затова търсех млади хора, с които да тръгнем заедно...

От какво зависи оцеляването на един проект?

- Зависи от проекта. Например, в „Йо-Йо бенд“ се събираме стари кучета музиканти, които искат да си направят кефа. Имайки предвид кои хора сме, лесно намираме участия и той върви. Иначе, за проект като „Новините в джаза“, е важно да има живот и сценични изяви – за да може хората да изкарват и пари с него, и да не се налага да правят други неща. Защото като млад съм имал доста случки – правим нещо, идеалисти сме, много искаме да бъде страхотен джаз, обаче в един момент той не се продава добре...

Ние много си харесваме музиката, но, в крайна сметка, всеки, гонен от битовизма, почва да прави разни други неща и в един момент се оказва, че просто нямаме време да се занимаваме с това нещо. Затова е хубаво един проект да акумулира средства за хората в него и те да се припознават артистично и музикално в тази случка. 

Да приемем, че работата Ви с младите музиканти от биг бенда на Националната музикална академия е вид проект. Налага ли се някакво опитомяване, или всичко се случва по естествен начин? 

- Ами това, по-скоро, не е музикален проект, а е част от обучителния период на тези хора... 

Имах предвид, когато излизате на сцена и свирите, както беше на откриването на джаз феста в Банско...

- Ние, в подготовката, доста работим, доста се култивираме. Те са дошли с тази цел в музикалната академия – да научат този занаят. И аз, и всичките преподаватели там, се стараем да им предадем всичките знания, които имаме – да направим пътя по-кратък, да станат професионални музиканти. Повечето от тях доста добре се развиват. И мисля, че доста хора доста харесаха биг бенда, който предложихме на откриването. Мисля, че това е ясен признак, че тези млади хора схващат за какво става дума, припознават го, страшно мотивирани са сами по себе си. Не се налага много да ги бутам и да ги карам да правят нещо. Когато усетят, че нещо става, сами започват да се развиват. 

Разпознавате ли таланта от раз?

- Мисля, че това не е ултимативно. Понякога виждаш, че някой е страшно талантлив, други по-късно се отварят. Винаги е процес. Понякога тези, които в началото са страхотни, през годините има възможност кривата на развитие да падне надолу, после пак се вдига нагоре. Никога не е отведнъж цялата работа... 

Има ли лице българският джаз? Как изглежда?

- Хубавото на българския джаз в момента е, че има много лица. Има хора, които отиваха в чужбина, учиха, върнаха се. Други останаха да живеят там. Все повече хора са забъркани в тая работа и все по-разнолик е българският джаз, което е хубаво. За мен сцената е интересна с това, че има различни експерименти, в различни посоки, и хората сериозно са се заели с това нещо. Припознават го като свой начин на живот и това прави българския джаз интересен според мен. 

Между другото, трябва малко да поработим за това българските джаз музиканти да тръгнат малко повече по света. Защото, примерно, страни като Полша и въобще западният свят в Европа, имат така наречените export services, които държавата дотира това тяхната култура да се появява по света, докато ние все още нямаме такава случка.

Иначе, Теодосий Спасов е едно от лицата на българската култура – генерално, защото той е джаз, но и не само джаз. Той е доста crossover музикант. Милчо Левиев беше едно от много ярките лица – благодарение на него, световният джаз е добил някои от своите шедьоври. „Акустична версия“ – Христо Йоцов и Антони Дончев, вече колко десетилетия са част от лицето на европейския джаз, въобще. За мен те съвсем не се ограничават с рамките на България, както и Теодосий, и Милчо. Владо Кърпаров също е на световно ниво, Асен Дойкин, Ангел Заберски също е много сериозен творец в джаза. И така нататък...

Българските музиканти и певци все повече може да се каже, че са на световно ниво. Това мога да го кажа и от първа ръка. Аз работя с Pink Martini от десет години. Те са страхотни музиканти, но нашите не падат много по долу. 

Има ли новини около тази Pink Martini и Вас? 

- Те непрестанно пътуват. Сега се върнахме от турне. Почти цял месец обикаляхме из Европа, стигнахме до Бейрут. Имахме концерт там в един амфитеатър на открито. Малко бяхме притеснени (Смее се – бел. а.). 

Снимка: Даниел Димитров

Започнахме от Мюнхен, бяхме в Истанбул, в Атина – на страхотна сцена, на хълма Ликабетус. Бяхме в Кипър, както и на два от най големите френски джаз фестивали – Festival Jazz in Marciac и Jazz à Juan. Доста голямо турне беше – 12-13 концерта, за двайсетина дена имахме 20 полета. Навсякъде пълни зали...

Свирил сте в най-прочутите зали, с не по-малко прочути Ваши колеги. Гледа съм Ви много и винаги имам усещането, че нищо не може да Ви уплаши на сцената. Някога треперил ли сте по време на концерт? Или преди концерт? 

- О, има такива моменти, дето направо лошо ти става от притеснение, но това е част от професията (Смее се – бел. а.). Който музикант твърди, че никога не е имал сценична треска, лъже. 

Оказва се, че психологически това е един от най-олемите стресове. За мен, примерно, беше голямо голям стрес, когато бяхме с Pink Martini в Хюстън и свирихме с тяхната филхармония. Това е една от, може би, петте най добри филхармонии в Щатите, което значи – една от десетте най-добри в света. В програмата на Pink Martini има и силно класически произведения като „Болеро“ на Равел, с което трябваше да открием въпросните три концерта с Хюстънската филхармония. Беше ми доста притеснено как ще изляза пред тия лъвове, които седят отзад в оркестъра, защото знам, че, ако Хюстънската филхармония обяви конкурс за тромпет, ще се явят хиляда души от целия свят. И ситото е такова, че тези, които вече са там, са силно впечатляващи музиканти. За мен беше доста стресиращо да свиря пред тях „Болеро“. 

Докато свирите, мислите ли за нещо друго, освен за музиката? 

- Най-хубаво ми е, когато успея да си изключа главата напълно, че даже и за музиката да не мисля, само да се возя на нея... Възможно е, когато си знаеш добре материала. Оставяш нещата на мускулната памет и започваш просто да се кефиш на музиката. Малко си между слушател и изпълнител. 

Това често ли се случва като състояние на духа? 

- За съжаление, не толкова много често, но се е случвало и ето тогава имам голямото усещане за празник.

Снимка: Даниел Димитров

Когато свириш с големи имена, всичко става малко набързо и трудно се достига такова нещо. Имам един много интересен пример с Mezzoforte. Те ни бяха извикали за концерта им в София – аз и Вили Стоянов, да допълним брас секцията. Преди това ни изпратиха нотите, но за мен беше предизвикателно. Нямаше репетиции. Те дойдоха в деня на концерта и ние – със саксофониста и другият тромпетист, се събрахме просто да изрепетираме брас секцията. Нещата кликнаха от първата секунда и затова си мисля, че с добри музиканти се работи лесно – такива, които имат много свирене зад себе си, много ясна концепция за това, което правят. С тях щракваш и тръгва. 

Какво представлява живота Ви извън музиката? 

- Има ли такъв? (Смее се – бел. а.). Не съм чувал за такъв живот. Аз съм доста зает с музиката. Знам ли... Обичам да си почивам, да ходя планини, да ходя на море – стандартните неща. Имам семейство, с което обичам да прекарвам време. Това семейство страда естествено заради музиката, но, слава Богу, търпят ме още.

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Нямам представа. Другите хора ще ме определят. Аз сам не се наемам да се определям. Изпадам в толкова различни състояния, в различни ситуации, така че не могат да се обобщя (Смее се – бел. а.). 

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Да свири на тромпет.

Джазменът Емет Коен: Шахът е като пиано – черни и бели клавиши, и безкрайни комбинации...
Анна Арко и нейният аутлет за емоции