Въпрос: Къде отива обичта, която човек не успява да даде на другите? Отговор: Тя не се губи. Това е енергия, която се трансформира. От точно тази любов човек може да се възползва, за да стане по-добър.
Деян Лилич е любов – приета, дадена, споделена, обговорена, изживяна, претворена, мултиплицирана... Същият този актьор, на сцената на Народния театър в Ниш, вае един нетипичен (анти) Дон Жуан, който всъщност... не иска да бъде Дон Жуан. Архетип, разигран с болезнен реализъм между няколко съществуващи и несъществуващи светове – сред трагизъм, силно овкусен с ирония, човешки провокации, лицемерие, отчужденост и недоверие.
Много е важно в кой период от моя живот се появява Дон Жуан, защото не е все едно дали ще го изиграя на 30 или на 50 години, на 50 носиш много по-голямо изкуство в себе си, казва Лилич. Когато го наблюдаваш на сцената, оставаш с усещането, че той играе ролята на живота си, че изкуството, в случая – театърът, е преизпълнил цялото му същество, до една почти непробиваема сглобка без възможности за евакуация.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Е, оказва се, че един от най-добрите балкански артисти не просто плува, а се гмурка еднакво добре и в електроинженерството, парашутизма, аудио редактирането, IT-сферата, фотографията, правото на интелектуалната собственост, комуникацията в мениджмънта... И всичко това се случва на фона на бащинството, споделено с любовта на живота му, на територията на няколко държави едновременно...
Деян Лилич, в разговор с Даниел Димитров – за „Дон Жуан“, работата с българския режисьор Васил Василев и естетиката на спектакъла в Ниш, за разбирането на театъра отвъд езика, за усещането на бъдеш гост актьор. И още: Случвало ли се е животът да се разкрие чрез реплика, произнесена от сцената. Как успява да пази нормалността си извън театъра. Къде се намира в момента в собствената си житейска синусуида...
Дон Жуан от Ниш... Какво Ви привлича в един образ, текст, герой?
- Различно е при всеки текст, характер и образ. Много е важно в кой период от моя живот се появява. Защото не е все едно дали играеш Дон Жуан на 30 или на 50 години. На 50 носиш много по-голямо изкуство в себе си – за всичко, което е около теб и те засята. Когато правя образ, много искам да оставям част от със себе си в него. Защото аз съм преживял три войни. Много мои приятели загубих в тези войни, много неща ми минаха през главата, толкова много, че понякога си питам дали съм останал нормален... И явно, докато си задавам този въпрос, все още всичко е наред, нещата ще отидат на зле, ако спра да се съмнявам в себе си...
Затова в работата си искам да дам много от себе си, но да остана верен и на драматургията на текста. Искам между двете неща да има баланс, да не е само театрална игра, но да има и малко документалистика. Така публиката ще си даде сметка, че се случва нещо истинско и ще поиска да се припознае. Затова не се срамувам, когато давам от себе си, независимо дали става дума за сълзи или смях. Сцената ми е оправдание за всичко (Усмихва се – бел. а.).
С режисьора си говорихме много за Дон Жуан, който не иска да бъде Дон Жуан. И сега ще се опитам да обясня защо... Ето, например, Вие се казвате Даниел. Хората не познават Даниел, но имат мнение за него, че е такъв, такъв и такъв, защото са чули от някого, че е такъв. Същото е и с Дон Жуан – всички знаят кой е той, но никой не познава душата му. Ние искахме да влезем много дълбоко в душата на Дон Жуан. На мен много ми допада този прочит, иначе би било като всичките Донжуановци, които сме виждали.
Моят Дон Жуан не е убит физически в края на представлението. Ние го убиваме в мислите си. Аз лично не съм виждал Дон Жуан, който се предава на Бог и казва „Отче наш“...
Какво според Вас прави един спектакъл „жив“ – актьорът, текстът, режисурата, публиката...
- От всичко по малко, но най-много актьорът и публиката. Защото това не е снимка, не е филм. Театърът е тук и сега. Ако ти имаш живи актьори, които не просто си казват репликите, публиката това ще го усети. Няма какво да се лъжем. Тя не само усеща, но и помни.
Как бихте описал естетиката на спектакъла „Дон Жуан“?
- Интересно питане... (Замисля се – бел. а.). Въздушна... Няма определено време или място на действие. Може да е навсякъде... Може да е през 13-и, 14-и, 15-и век, или през 20-и, 21-и век, а може да го отнесеш и към 30-и век. Не е важно какви костюми или прически имат героите, важно е какво усещат... Ето защо, неща, писани преди 200-300 години, все още са актуални. И това не е заради думите, а заради хората. Така е и с Дон Жуан, който ще си е същият и през 30-и век.
Как усетихте българската публика?
- Играл съм в София седем или осем пъти, и много уважавам българската публика и българския театър. Това е образована, начетена, театрална публика, която знае какво гледа.
Бих искал да поговорим за още едно усещане – това да бъдеш разбран отвъд езика – чрез присъствие, харизма, енергия, жест...
- Това е много, много важно. Аз съм гледал японски, корейски, ирански, унгарски представления по класически творби, в които знам за какво иде реч и затова не чета субтитри. В такива случаи слушам фразата, опитвам се да усетя енергията, топлината на говора, бързината, очите на актьорите, емоцията – всичко това е равнопоставено и еднакво важно.
Аз, например, не съм голям фен на британския театър, в който актьорите имат феноменално говорене, но все пак това е техният роден език. Нормално е да го говорят много по-добре от мен. Българските актьори, например, имат друга емоция. Няма хлад. Те могат да играят и без думи, и това ще се усети...
И за едно последно усещане – това да бъдеш гост актьор. Чувствате ли се като чужд сред свои, когато сте гост актьор някъде? Или пък, независимо от сцената и трупата, винаги се чувствате пилот, както казвате в едно интервю...
- (Смее се – бел. а.) Аз много ясно си давам сметка, че съм гост актьор... Много е интересно... Аз бях зад кулисите, до сами сцената, 20-25 минути преди да започне представлението, наблюдавах публиката, докато се настаняваше по местата си, и си мислех: Ок, Народен театър „Иван Вазов“, важна сцена – няма какво да се лъжем. Аз съм Дон Жуан. Не съм го играл от четири месеца. Имаме двама нови актьори. Но все пак това е една сцена. Тези дъски ще ме усетят и аз тях ще ги усетя. Да, аз се чувствам като чужденец, но когато изляза на сцената, вече съм у дома си.
А това чувство – на чужденеца, има ли го, ако става дума за самата трупа, с която играете? Вие доста често сте гост актьор...
- Аха, сега разбирам, че въпросът има и друга страна, но то май пак е същото – отначало това чувство изглежда непреодолимо – до момента, в който стъпя на сцената...
По-добре е да крещиш, изнасилваш, разрушаваш на сцената, отколкото на улицата и в живота, казвате през 2019 г. Не е ли малко опасно това, като се има предвид, че днешната аудитория, не само театралната, попива всичко едно към едно?
- Все още мисля така, че е по-добре да убиваш и изнасилваш на сцената, и въобще да правиш всякакви злини там, но да бъдеш добър, когато излезеш на улицата.
Всички знаем, че през годините театърът е правил революции, и е носил промяната в себе си. Затова все си мисля, че хората могат да отсяват и да възпитават у себе си кое е добро и кое не е добро.
Случвало ли Ви се е животът да Ви се разкрие чрез реплика, произнесена от сцената?
- Да, постоянно се случва, въпреки че в момента не мога да се сетя. От „Хамлет“, например, изскачат много такива думи, както и от „Майстора и Маргарита“, и от „Иванов“, и от „Едип цар“. Факт е, че модерната драматургия черпи много думи от живота... Театърът е жив и е нормално да е обвързан с живота. Аз обичам думите, които са с по-философска насоченост, и са свързани с качеството ни на живот...
Къде отива обичта, която човек не успява да даде?
- Тя не се губи. Това е енергия, която се трансформира. От точно тази любов човек може да се възползва, за да стане по-добър. Ако я пазиш и отглеждаш, тя може да се мултиплицира и да отваря врати, които до този момент са били здраво заключени.
Как успявате да пазите нормалността си извън театъра?
- Аз имам много приятели извън театъра, които нямат нищо общо с моята професия. Между другото, моята първа професия е електроинженер, после станах актьор. И понякога се питам защо не си останах жичкаджия (Смее се – бел. а.). Освен това съм и парашутист, но откакто ми се родиха двете деца, внимавам малко повече с парашутизма (Смее се, Деян Лилич има деца на 11 и на 9 години – бел. а.). Истината е, че през последните аз и съпругата ми, която е моята голяма любов, решихме да инвестираме най-много в децата ни. Иначе, аз се занимавам също с аудио редактиране. В момента уча архитектура на базата данни. Обожавам и фотографията. Имам и магистратура по право на интелектуалната собственост, което е много важно за хората на изкуството. От 20 години преподавам комуникация в мениджмънта, което е много интересна професия.
Както виждате, има доста неща около мен, освен актьорството, за които по принцип не говоря, но Вие ме провокирахте (Усмихва се – бел. .а). Един приятел се шегува, че в моето CV актьорската част заема най-малко място.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Няма една дума. Защото аз самият не вярвам на само една дума. Животът е като синусуида – един път си горе, после долу, после пак горе и така нататък. Затова, когато си горе, трябва да оставаш човек, тъй като един ден ще паднеш, и това е съвсем нормално. А когато си долу, не трябва да се разочароваш, защото един ден пак ще си горе...
Сега къде сте в тази синусуида?
- Ха! Чудесен въпрос! В момента се качвам нагоре...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Отговаря без да се замисля – бел. а.) Хората. Толкова е просто...
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
