Тя е писател, журналист и поетеса, и водеща фигура на полската литературна сцена. Кариерата ѝ започва през 90-те години с текстове за театъра. Сред най-значимите ѝ творби са биографията на Исак Башевис Сингер и изследванията върху еврейската памет в Полша. Интересува се от силни женски фигури като Ирена Кшивицка. Призната е за един от най-добрите изследователи и биограф на свързания и с България френски писател Ромен Гарѝ (1914-1980).

В продължение на четири години, Агата Тушинска живее с живота на Гарѝ. Потъва в неговия свят. Разгадава всяко от лицата му. Горѝ. Пише книги за него... и все още търси обяснение за края на тази изключителна личност, за идеята да останеш невъзможен и изненадващ – от първия до последния ден на своя живот. За корените и призраците от детството, за семейната история на страха, за идентичността, за родителската обсесивонст, за бягството от света и от себе си...

С разгадаването на мистерията около друг, тя сякаш открива себе си. Изживява любовта, слабостите, раните и недостатъците, живее с приятелството, копнежа и увереността, че неподвижността е смърт, с изключение на една единствена „уседналост“ – че винаги ще пише книгите си на полски език – защото „това е моят адрес и моята родина“, казва тя.

Нейният личен живот е не по-малко интересен от героите ѝ. Зад тази интересност се крие една красива по всякакви начини жена – преминаваща през света (и България) с усмивката на абсолютния повелител на думите. Открито, честно, мъдро, без назидание и без да губи фантазията си, каквато и самият Ромен Гарѝ е имал – фантазии за своята съдба, създавайки сам легендата за себе си – странна, многоцветна и... истинска. А подтикът за това е твърде простичък – защото от другата страна на улицата винаги има нещо по-интересно...

Снимка: Даниел Димитров

Агата Тушинска в разговор с Даниел Димитров – за Ромен Гарѝ и за литературните й мечти, за преосмислянето на приятелството, за съмненията в самоличността. И още: Какво не виждаме, когато сме в любовта, и с какво тя свързва любовта днес – осемнадесет години след загубата на любовта на живота й. Има ли част от многоликия образ на Гарѝ, която би искала да запази само за себе си. С какво е най-интересен българският период на писателя. Полша завинаги или Полша засега...

Има ли част от многоликия образ на Ромен Гарѝ, която бихте искала да запазите само за себе си?

- Не (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Защото аз се опитах да разреша тази мистерия около Ромен Гарѝ. Опитах се да го опиша и да разбера кой е този „жонгльор“ (по името на една от книгите й за Гарѝ – бел. а.). Това го правя във всички мои книги. Те са книги-разговор, книги-огледало на една личност. Задавам на моите персонажи въпросите, които ме интересуват, и се опитвам да се вгледам в съдбата им.

В живота на Ромен Гарѝ има много тайни и много маски, които дълбоко ме заинтригуваха. Това е, преди всичко, неговата сложна еврейска идентичност – нещо, което е криел години наред. От друга страна, е тайнството на неговите творби и начин на писане, и различните езиците, на които е писал. Първо е руският – негов майчин език. Говорил е идиш във Вилнюс – с баща си и със своите предци. Знаел е полски, тъй като е бил три години в полско училище, във Варшава, дори започва да пише стихотворение на полски език... След това идва френският – езикът, на който твори, а и защото майка му винаги е искала той да бъде велик френски писател. Писал е и на английски, и това е изключително – как един човек може да бъде всичко това без, да се загуби...

Също така, той доста е пътувал, говорил е много езици и е различен във всеки един от езиците. Затова разбирам защо е разказвал различни истории за себе си на различните езици. Това е също една от неговите идентичности, белязала и мен самата...

Снимка: Даниел Димитров

Има още две важни неща за Ромен Гарѝ. Първото е свързано с отношението между него и майка му, защото аз също съм отгледана от самотна майка. И разбирам как е имало майка, която присъства през цялото време до него и е доста обсебваща, и как това му се отразява. Много е интересно как той се трансформира през детството и юношеството с такъв родител до себе си. Той е имал нужда от аплодисменти и одобрение през целия си живот – защото майка му е правила това за него. Но светът не е създаден за глезен син... Точно поради това смятам, че Гарѝ е бил нещастен...

Също така, изключително съм възхитена от жеста, който прави, когато сменя името си на Емил Ажар, и започва нов живот под този псевдоним. Трябва да имаш много кураж, за да го направиш и да покажеш, че все още си жив като писател, въпреки че всички се казвали, че той вече е приключил. Според мен първата му книга „Животът пред теб“ (La Vie devant soi, 1975 – бел. а.), писана под името Емил Ажар, е един истински шедьовър, който ще остане в историята на френската литература на 20-и век завинаги.

С какво за Вас е най-интересен българският период на Гарѝ?

- Може да се каже, че престоят в България за него е бил важен като за млад писател, с две книги зад гърба си. Той е бил пилот, но е искал да бъде писател. Това е първият му дипломатически пост в чужбина. Получил го е като подарък, защото е бил герой от войната. Дошъл е тук, защото е знаел руски, което е било важно за епохата по това време. Освен това, доста е обичал славянската душа...

 

Ромен Гарѝ идва в България със своята английска съпруга Лесли Бланш, която също е обичала славяните, православната църква, песнопенията, храната... Те двамата са били влюбени във всичко, което се случва тук. Ромен Гарѝ е обичал хората тук, обичал е културата. Въобще, за тях това е едно много щастливо назначение, тъй като са били заедно. Но времената не са добри, по това време настъпва комунизмът. Било е дори опасно за тях, затова остават само две години.

Но Гарѝ много е говорил за България и за София. Аз съм щастлива и възхитена, че той присъства тук, при вас, превеждан е на български език, познат е, което е невероятно. Той е възприемал себе си за поляк, но не знам дали е толкова познат в Полша, колкото в България. В Полша е бил по-полярен през 70-те години на миналия век, когато книгите му се превеждат за първи път там. В Полша няма толкова преводи на Гарѝ, колкото има в България, което означава, че българите са горди с Гарѝ и го обичат.

Снимка: Даниел Димитров

Това, което ме учудва е, че веднъж след като е напуснал родния си град Вилнюс, той никога не се връща там. Странно е, защото е пътувал по целия свят. Бил е доста близо до Вилнюс, но дори не прави опит да се срещне с призраците от своето детство...

Разгадавайки Гарѝ, разгадавате мъжът, писателят, личността или...

- Особено ме заинтригуваха документите, които открих във Вилнюс, и историите, които е разказвал за себе си. Има известно разминаване, тъй като документите говорят едно, а той разказва нещо съвсем друго... Разбирам, че така писателят може да има своите фантазии за своята съдба, но той нарочно и много пъти и създавал легендата за себе си – странна и многоцветна. Всичко, което е разказвал, е фалшиво, затова се опитвам да разбера кое е истина и кое не е истина. В един момент се отказах, защото това не е възможно... Казах си, че, може би, няма само една истина. Може да има една истина сега. Може да е имало друга истина преди десет години. Това, което е важно за хората, са неговите книги.

Другото, което не спирам да се питам, е защо се е самоубил. Защо се случва на човек, който е имал толкова голям успех, написал над 30 книги, имал два брака и майка, която го обожава, имал е признанието на литературния свят, два пъти прави кариера като френски писател, както самият той е искал... Защо... Защо на 66 години решава да се застреля... Питам се често и нямам ясен отговор...

В края на живота си, той е казвал, че всичко е можело да се случи по различен начин, ако майка му е била жива. Знаем, че майката не може да живее до края на живота на своето дете. Това е невъзможно. Имало е нещо в него – една тъга, и, може би, тази копнееща славянска душа. Той се е чувствал добре навсякъде, но никъде – у дома си. Защо е бягал по целия свят? Не знаем... Накрая прахта му е била разпръсната в Средиземно море. Той дори няма гроб. Всичко, което остава от него, са романите му и разказаните истории...

Това е личност, която ме е белязала дълбоко по време на моята четиригодишна работа по него...

Вашият личен живот е не по-малко богат от този на Гарѝ, от една страна, а от друга страна, има доста общи неща във вашите биографии. И следващият ми въпрос е свързан с това – защо не понасяте неподвижността?

- Защото обездвижването е смърт за мен. Аз имам нужда от това да тичам, да се движа, да бъда някъде. От другата страна на улицата винаги има нещо по-интересно, има история, която ме чака. Има човек, който мога да срещна. Истината е, че аз съм гладна и жадна за живот. Винаги.

Имате ли литературни мечти?

- Имам чувството, че винаги пиша една и съща книга – за паметта и за миналото, защото това са двете най-важни неща за всеки от нас. Предците ни и всичко, което е било преди нас, е това, което ни конструира. В моя случай, става дума за два свята света – на полските евреи, това е светът на майка ми, и светът на поляците – светът на баща ми.

Снимка: Даниел Димитров

Пиша тази, може би, най-важна за мен книга като семейна история на страха – книга за семейната тайна, тайните около юдаизма на майка ми и нейното семейство, тайните, които тя разкри пред мен, когато станах на 19 години. Преди това не знаех, че съм еврейка. А тя е загубила цялото си семейство в гетото на Варшава...

Написах книга, която се казва „Черният сак“. Става въпрос за баба ми, еврейка, убита в лагер. Това е чантата, връчена на дядо ми, когато се е върнал от лагер, след смъртта на неговата съпруга... Опитвам се да пресъздам образа на баба ми чрез документите в този сак. Майка ми е жива, тя е на 93 години, но е загубила напълно паметта си. Опитвам се да пиша за това, тъй като не мога да разбера как това малко момиче не си спомня, че дори е била в гетото... Връщам се отново и отново към тези теми, за да разбера какво е паметта и как ние играем с тази памет, и как паметта играе с нас. Аз съм обсебена от това. Не знам дали е литературна мечта, но работя по нея в момента...

Някога преосмисляла сте разбирането си за приятел и приятелство?

- Да. Аз съм вдовица. Загубих съпруга си преди осемнадесет години. Така че приятелството е най-важното чувство. Защото аз нямам семейство. Да, мама е жива, но от много време тя не е тук... Нямам братя и сестри. Нямам деца. Нямам братовчеди. Нямам баби и дядовци. Сама съм, но имам много приятели и те са моето семейство. Това е избраното от мен семейство. Това са най-важните хора в моя живот – те са в Ню Йорк, Париж, Тел Авив, Любляна, Варшава – навсякъде по света. Но ние всеки ден сме в контакт. А сега е особено лесно, заради интернет. Държим се за ръце, въпреки че сме разпръснати из целия свят. Аз чувствам, че тези хора са с мен през цялото време.

Когато човек е в любовта, какво не вижда? Какво разбира по-късно?

- Ние губим време в дискусии, които са абсолютно незначителни, и не си даваме сметка, че да бъдем заедно е най-важното нещо. Разрушава ни ровенето в детайлите и в малките неща. Трябва да се впускаш в нещата! Трябва да бъдеш заедно с някого, защото това може да ти бъде отнето във всеки един момент...

Снимка: Даниел Димитров

Спомням си, че един път не бяхме прекарали заедно лятото, защото за мен най-важното беше тогава да си завърша книгата... Днес никога не бих направила подобно нещо. Никога не съм предполагала, че ще имаме само тези години... Ако имаме шанс да срещнем някого, който е изключително важен за нас, трябва да бъдем заедно. Сега съм мъдра, но тогава не бях толкова мъдра... Но съм била щастлива...

С какво свързвате любовта днес?

- С какво свързвам любовта... (Замисля се – бел. а.). Разбирам въпроса, просто не знам отговора...

Любовта за мен е миналото. Това са приятелите. Това е обичта към живота, както и самия живот. Всеки един пейзаж, който виждаме. Виното, което пием с приятелите си. Керамиката, която правя... За много хора не е очевидно, че когато сме живи, сме тук... Много приятели си отидоха... Ето, сега има войни, не знаем какво ще се случи... Затова трябва да оценяваме живота. Опитвам се да го правя.

Успяхте ли да превърнете слабостите, раните и недостатъците в сила? Как стана това?

- Трябваше да го направя. Това е необходимост. Иначе, и аз може да се самоубия като Ромен Гарѝ (Усмихва се – бел. а.). Аз обичам хората и искам да им дам нещо. Единственото, което мога да им дам, са думите. Смятам, че, от време на време, това ми се получава...

Днес имате ли съмнение за своята самоличност? Трябва ли да имаме резерви за идентичността си, по презумпция?

Продължи да четеш