Той е от актьорите, които комбинират интелектуална дълбочина с естествено чувство за хумор и премерена доза самоирония. Излъчва северна сдържаност и топлина, когато говори за работата си. Аналитичен, търпелив, любопитен, за него сякаш на сто процента важи максимата, че е човек-многоточие...
Артист и реалист, Клаес Бенг не се вкопчва в представите за „успех“ или „добър вкус“ — дори смята, че тези понятия трябва да се изтрият от речника. Обича музиката като своя лична територия на пълна свобода, където той е „шефът на всичко“ – като антидот на колективната природа, която е неизменна част на киното и театъра.
Клаес Бенг в разговор с Даниел Димитров – за работата в различни културни контексти и как чувството за хумор помага в това, за „добрия вкус“ в света на киното и отвъд, за ролите като композиция, за Дракула и Мик Джагър. И още: Често ли кара ферари. Какво му дава музиката, което актьорството не може...
Какво е да работиш между различни културни контексти – скандинавски, британски, холивудски. „Мисля, че имам по-добро чувство за хумор на английски, отколкото на датски“, казвате Вие. Чувството за хумор помага ли за работата във всеки един от тези контексти?
- Ако приемем, че изобщо имам чувство за хумор, то сякаш излиза по-естествено на английски. Не знам защо е така, но честно казано, предпочитам да не мисля твърде много за това. Не си казвам: „Сега това е холивудски проект“ или „Това е европейско независимо кино“. Винаги започвам от историята – какво има на страниците на сценария. Това ми дава усещането за света, в който се развива действието, и културата, към която принадлежи. Така че започвам оттам, а не от външната страна на нещата.
Какво означава „добрият вкус“ за Вас днес – в света на киното, пък и отвъд?
- Мисля, че „добрият вкус“ всъщност не е нещо конкретно. Той винаги е различен – за Вас, за мен, за всеки. В този смисъл, не вярвам, че можем да говорим за универсален „добър вкус“.
Да бъдеш в жури на фестивал е добър пример – филмът, който избираме като любим, просто изразява нашия вкус. Но това не означава, че това е добрият вкус. Важно е да не размахваме един на друг това понятие като тояга. „Добрият вкус“ не съществува като абсолют. Може да харесвате филм, който на мен не ми допада, и обратното. Но аз нямам право да Ви кажа, че грешите. Харесваме това, което харесваме, и, за щастие, има толкова много различни филми, че всеки може да намери нещо свое. Тъкмо затова трябва напълно да изхвърлим понятието „добър вкус“...
Може ли да се каже, че след „Квадратът“ (The Square, 2017) сте станал по-ненаситен като актьор? „Беше все едно ми позволиха да карам ферарито на работата си“, разказвате пет години след премиерата на филма. Често ли карате Ферари?
- (Смее се – бел. а.) Не, никога не съм карал истинско Ферари. Но онова сравнение беше за усещането – толкова удовлетворяващо преживяване като актьор. Работата с Рубен Йостлунд беше невероятна, защото той ти дава огромна свобода и отговорност, но също така изисква най-доброто от теб. Не спира, докато не го получи. И това поражда един пълноценен процес – продължаваш да пробваш, да търсиш, да рискуваш...
Да имаш толкова време пред камерата с режисьор, който постоянно те движи напред, е истинско вдъхновение. Именно затова се чувствах така – като че карам ферарито на занаята.
В телевизията, например, няма как да направиш едва една сцена на ден. Там получаваш три дубъла, не четиридесет. А с Рубен можеш да експериментираш, да кривнеш по странни пътеки, защото знаеш, че ако не стане, ще опитаме пак. Тази свобода да изследваш е абсолютен лукс...
Като музикант сте познат с псевдонима This Is Not Americaл. Какво Ви дава музиката, което актьорството не може? В едно интервю от 2024 г. наричате музиката свое убежище и светилище, казвате, че там сте шефът на всичко. Но киното и театърът не са ли също свети места...
- Да, абсолютно. Но разликата е огромна. Киното е колективно изкуство – някой е написал сценария, друг ме режисира, трети ме облича, осветява, снима. Аз съм просто проводник на нечия история. Докато с музиката… Там аз съм шефът. Не е напълно самостоятелно, защото не умея сам да смесвам записите, имам продуценти, с които работя. Но самият творчески процес – песента, текстът, музиката – това е изцяло мое. Това е антидотът на огромното сътрудничество в киното и театъра.
И още нещо – музиката може да пътува през култури и граници по начин, по който малко други изкуства могат. Мога да обичам българска песен, без да разбирам думите – тя пак ще ми говори. Може после да проверя какво означават, но не е задължително. Това е силата на музиката – тя говори универсален език.
Случва ли се да влизате в ролите си като в композиция – чрез ритъм и тон?
- Никога не съм мислил по този начин... Винаги се опитвам да намеря нещо, което резонира в мен, с което мога да се свържа, да го почувствам, да внеса някаква истина. Може би, това не е необходимо, но чувствам, че е начин, по който по-добре ще комуникира с хората, които после гледат филма. Ако просто го изиграя, вероятно няма да мога да намеря нещо в героя, което да резонира с това, което съм аз…
Но това също е вид ритъм…
- Да... Всяко нещо има свой ритъм. Всяка сцена има свой ритъм, както и нашият разговор сега. Просто аз не започвам оттам... Първо чета текста, опитвам се да се свържа с него емоционално, а ритъмът идва после, естествено... В този смисъл, чувствам, че това не е изцяло моят подход, но напълно разбирам какво имате предвид...
За ролята си на Дракула, която съчета класика и съвременен хумор, през 2020 г. казвате: „Бях ужасно нервен, защото се занимава с нещо толкова емблематично, а всеки има собствено мнение за това какъв трябва да бъде Дракула“. Как се подхожда към мит, който всички мислим, че познаваме?
- Особено тук, в Румъния, Унгария, на Балканите, връзката с този герой е изключително силна. Но сценарият беше великолепен – Марк Гатис и Стивън Мофат написаха нещо страхотно. Идеята да направят Ван Хелсинг жена и монахиня постави Дракула в съвсем различен контекст, създаде нова динамика.
Освен това, той имаше чувство за хумор. В един момент казва: „Като всички останали, обичам хубав разговор и добра храна“, само че при него разговорът и яденето са едно и също (Смее се – бел. а.) Той просто се хранеше с хората, с които общуваше. Не беше зъл в класическия смисъл, просто не се замисляше за последиците. Смъртта на жертвите беше по-скоро досаден страничен ефект, а не цел.
По повод работата си с Мик Джагър в The Burnt Orange Heresy („Ерес в изгоряло оранжево“, 2019), казвате: „Джагър е най-близкото, което можеш да доближиш до жива легенда“. С намигване, ако трябва да кажете за себе си: Клаес Банг е най-близкото, което можеш да доближиш до...
- О, Боже… Нямам идея. Клаес Банг е най-близкото до Клаес Банг (Смее се – бел. а.).
„Ако външният ми вид е бил като на спортна кола, тогава никога не съм успявал да използвам този потенциал“, казвате през 2017 г. Днес използвате ли потенциала си на сто процента?
- Не. Отговорът е същият. Никога не съм мислел така – не подхождам към работата си през външността. Започвам от съдържанието, от това, което стои вътре в персонажа. Винаги съм вярвал, че потенциалът ми е в нещо друго, не във външния вид. Ако започна отвън – ако нарисувам образа, той няма да се движи, ще е като застинала маска. Но ако започна отвътре, от това, което се движи в мен, тогава мога да тръгна заедно с него.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Надявам се, че не (Усмихва се – бел. а.). Надявам се, че не мога да бъда сведен до една дума...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Не бих го довършил (Усмихва се – бел. а.). Бих казал простичко – аз съм човек, който обича.
Клаес Бенг бе у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните".
Още по темата
