Той има прекрасно чувство за хумор, излъчва човечност и сякаш има ненатрапчиво социално съзнание. „Аз съм човек, който обича свободата, но знае, че тя не е лесно постижима“, казва Марио Мартоне.
Сдържан, наблюдателен, южняшки топъл и аналитично-лаконичен, по неаполитански. Един от най-големите съвременни италиански режисьори, със сигурност, не обича да е
център на вниманието. И това има неслучайна връзка с историята – една от постоянните теми в неговото творчество, в киното и театъра. Той не търси ефектното, а истината, не се интересува от блясъка на седмото изкуството, а от вътрешния живот на героите – ясен, почти влудяващо лиричен, но и приземен.
Неслайно го наричат режисьор на съвестта, който превръща мисленето в изкуство и изкуството в морален жест. Разрязва материята с невидима на пръв поглед болка, присъща само на калените в живота и професията личности. Затова констатацията, че днешна Италия е растение, родено с болни корени, следва да бъде знак за тревожна симптоматичност, която се отнася не само за родината му...
Марио Мартоне в разговор с Даниел Димитров – за филмите му като метафора на Италия днес, за чувството да си чужденец в собствената си държава, за разликата в естетиката на певците и актьорите, за Тони Сервило, който нарича свой брат, за енигмата Валерия Голино, за попадението Джойс Дидонато, за „владетеля“ Клаудо Абадо и за прекрасния Йонас Кауфман. И още: Промени ли се погледът му към историята на Италия след толкова години работа с нея за големия екран. Лесно ли се намира език, с който миналото да говори на днешния зрител.
Може ли да се каже, че „Навън“ (Fuori), пък и други Ваши филми, са като метафора за Италия днес? И какво е значението на политическия пласт във филмите Ви?
- Не мога да ги нарека метафори. По-скоро, това са едни много италиански филми, които показват италианското съзнание, италианският начин на мислене и италианската история. Разбира се, политическият хоризонт е част от тези филми. Но това е просто един хоризонт, не е фокусът на филма.
Голяма част от филма е заснета в пространства, свързани с Вашия театрален опит. Има ли момент, в който пространството започва да разказва история само по себе си?
- Да кажем, че местата, където снимам, са много важни за мен. Градовете във филмите ми определено са герои. Неапол и Рим са такива, със сигурност, когато снимам там. И определено не са просто фон. Градовете имат значение, местата имат значение – огромно значение за мен.
А има ли момент, в който Вие самият сте се чувствали „навън“ от света, за който разказвате? През 2022 г., по повод филма „Носталгия“, казвате: „И аз често се чувствам като чужденец в собствената си земя“.
- Чувствам се сякаш съм в Неапол, но не съм неаполитанец... Мога да кажа, че с единия крак съм отвън. Но кракът, който е вътре в Неапол, е много навътре. А кракът, който стои отвън, ме държи доста заземен.
Аки приемем, че напрежението между история и съвременност е даденост, лесно ли се намира език, с който миналото да говори на днешния зрител? В едно интервю отпреди десетина години казвате, че правенето на филми за миналото е като правенето на научна фантастика...
- Когато правя филми, например за 80-те години, моята идея не е да актуализирам миналото. Моята идея е просто да го разкажа, да го покажа, но не и да го поставям в дневния ред на сегашното време.
Не искам да актуализирам миналото, а то да се съживи, човек да може да се потопи в този език, атмосфера и образи.
И понеже стана дума за пространство и място, кажете, моля, какво Ви държи свързан с родния Ви Неапол, който е и мой любим град? Осъзнавам, че този въпрос може да Ви го зададе само човек, който не е бил там, а аз съм бил. В едно интервю от 2023 г. казвате, че да бъдеш неаполитанец е специален начин да бъдеш италианец...
- Да си италианец е наистина нещо важно и уникално само по себе си. Както знаем, Италия е доста млада държава, а италианците от различните градове са уникални по свой начин. В крайна сметка, важното е да си италианец. Ето, например, вие, българите, винаги сте били българи. Въпреки че държавата е била под османско владичество, сте си останали такива, каквито сте. А ние не. Не не сме италианци от векове. Ние сме италианци отскоро, защото Италия е млада...
А неаполитанците са си неаполитанци, защото винаги са били такива, и това е препратка към историята. Защото, както знаете, Италия е била разбита на различни кралства и царства, а Неапол е била самостоятелен. Нашата идентичност е много особена – италианска е, но е доста специфична и несигурна.
Променя ли се погледът Ви към историята на Италия след толкова години работа с нея за големия екран?
- Не, всеки филм е напълно различен, с различна перспектива, и винаги променям нещо. Но визията ми за историята на Италия не се променя. Както знаете, аз съм създал Noi credevamo (We Believed е английското заглавие на филма от 2010 г. – бел. а.), което значи „Ние вярвахме“. Това е един от най-дългите ми филми – три часа и двайсет минути, и там разказвам как е създадена Италия. Разказвам обаче от тъмната страна на тази история. И от нея стават ясни много неща за днешна Италия. Тя е като растение, родено с болни корени...
За съжаление, не познавам работата Ви в театъра и операта, затова имам само един въпрос – може ли да се каже, че естетиката на певците се различава генерално от тази на актьорите?
- Да, има голяма разлика между певци и между актьори, и работата с тях. Доста трудно е да накараш част от певците да играят добре, да говорят добре, защото не всеки притежава това качество и може да се държи като актьор. Но днес вече има ново поколение певци, които са много по-свързани с театъра и доста по-навътре в него.
Съвсем скоро във Флоренция поставихме „Макбет“ с фантастични певци, а главната героиня е истинска актриса (Има предвид роденото през 1980 г. в САЩ сопрано Ванеса Гойкоетчеа – бел. а.).
„Бях момче през 80-те, когато започнах да режисирам пиеси, а театърът ми е пълен с кино“, разказвате неотдавна. При много Ваши колеги обикновено е обратно – киното е пълно с театър...
- (Смее се – бел. а.) Аз започнах с авангарден театър, а не с прозаичен. Да, сега вече мога да правя и прозаичен театър, но като цяло моят театър е по-див.
Казвате, че във Вашите филми има „една повтаряща се тема – някой върви, а аз го следвам почти безразборно“. Лесно ли обаче Вие да бъдете следван като режисьор?
- По-добре – не (Смее се с глас – бел. а.)
Към края на нашия разговор подбрах моя топ 5 на артисти, с които сте работил, и които са популярни у нас. Бихте ли са съгласил да кажете по една дума за всеки от тях?
- Разбира се.
Тони Сервило?
- Двамата сме като братя. Започнахме да работим заедно, когато бях на 27 години. Тогава снимахме филма Qui rido io (The King of Laughter е английското заглавие на лентата от 2021 г. – бел. а.), посветен на неаполитанския театър от началото на 20-и век.
И когато ме питат колко време ми е отнело да направя този филм, отговарям – 40 години (Смее се – бел. а.)
Валерия Голино?
- Валерия Голино е магична. Тя е жена със завидна интелигентност. Загадка. Толкова е интелигентна, че човек би си помислил, че интелигентността може да се превърне в пречка за магията на актьорството, но вместо това тя разтваря всичко, като през някаква призма. Все още не мога да разгадая нейната личност. Валерия е наистина един от най-магичните хора, които съм срещал...
Джойс Дидонато?
- Тя е една от певиците, с които мога да правя театър. За мен това е една чудесна и голяма среща. И голямо попадение.
Клаудо Абадо?
- Ако трябва да правя филм, в който има един крал, определено щях да се вдъхновя от него, защото той наистина беше такъв и имаше излъчването на владетел.
Йонас Кауфман?
- С него поставих „Отело“ на Верди. Последният път исках да направя огромни промени от режисьорска гледна точка и Йонас първоначално беше доста притеснен и разстроен. Защото не знам как е тук, в България, но в Италия има много сериозен проблем с мъжете, които убиват жени. След това обаче той разбра причините, прие ги и направи запомнящо се изпълнение. Получи се грандиозен спектакъл, от който всъщност бях много доволен.
Диалогът между режисьора и актьора – като интерпретатор на произведението, винаги е необходим.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- (Смее се – бел..а.) Аз самият съм най-трудният аргумент и въпрос за себе си...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича свободата, но знае, че тя не е лесно постижима.
Марио Мартоне бе у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните".
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
