Рисуването е може би най-чистият начин да докоснеш сърцето на хората и техните емоции. Анимацията връща тази връзка с душата на детето в теб. Продуцентът трябва да намери баланс между култура, изкуство и икономическа устойчивост... Думи на Атон Сумаш, печелил наградите BAFTA и „Сезар“ за анимацията „Малкият принц“.
Той е една от онези немного често срещащи се фигури във френското и европейското кино, които съчетават визията на творец с дисциплината на продуцент. Възприема и почти изповядва анимацията не просто като жанр, а като форма на изкуство, равна на живописта, литературата и поезията. За него рисуването е първичен акт на творчество – връзка с душата на детето, което всеки човек носи в себе си.
Филмите му неизменно имат поетичен и философски пласт, независимо дали са насочени към деца или възрастни. Вярва, че добрата анимация може да докосне хората на всяка възраст и че тя е универсален език, способен да пренася емоции отвъд културни и езикови граници. Дори „Тримата глупаци“...
Атон Сумаш е идеалист и мечтател, но и прагматичен визионер – човек, който умее да превръща мечтите в конкретни проекти. Романтик, който гледа на изкуството като на мисия. Вдъхновител, закърмен от дете с таланта на разказвач. И не на последно място – човек с изключително топло отношение към България. Срещата с него – и чрез екрана, и чрез думите му, е шанс да погледнеш към себе с очите на истински европеец, вярващ в принципите на различността, които... обединяват.
Атон Сумаш, в разговор с Даниел Димитров – за поетичния и философски тон във филмите му, за анимацията като мост между детството и зрелостта, за баланса между артистичното и комерсиалното, за най-личния му проект и за специалната лична връзка с България. И още: Кой е големият дебат в света на анимацията днес. Как се пази духа на оригинала, без един филм да изглежда архаичен. Как неговата компания On Entertainment успява да създаде глобални франчайзи, без да жертва авторския стил в епоха, доминирана от акули като Disney и Pixar...
Във филмите Ви често се усеща поетичен и философски тон, особено в „Малкият принц“ и „Мюн“. Какво отличава добрата анимация от детско забавление?
Какво го впечатлява в българската култура и конкретно – в анимацията...
- Аз възприемам анимацията много сериозно – като изкуство. Понякога тя е подценявана. Всички поставят анимацията в „гетото“ на детските филми, като е доста несериозно. Но знаете ли, винаги съм казвал – кое е първото нещо, което прави едно дете? Какво е първото, което имаме в историята на изкуството? Хората, рисуващи по стените на пещерите. Децата, преди още да говорят, преди да пишат или дори да знаят как се пише, започват да рисуват.
Рисуването е може би най-чистият начин да докоснеш сърцето на хората и техните емоции. А хората го подценяват, защото не осъзнават, че анимацията е нещо, което съществува още преди звука, преди живото действие – тя е едно от първите проявления на изкуството. Рисуване, живопис...
Анимацията е просто живопис в движение. Затова я възприемам като истинско творене. Разбира се, има и част от индустрията, както казахте – създадена специално за деца. Лесни телевизионни програми, които децата обичат да гледат. Но когато се прави сериозно, анимацията може да докосне всички. Всички поколения. Тя докосва детето в нас...
Това, което обичам в анимацията, е, че когато е направена както трябва, тя стига до сърцето по поетичен начин. И да, напълно съм съгласен с вас – анимацията е може би най-близкото нещо до поезията в света на изкуството.
В игралното кино можеш да създадеш усещане за поезия, но в анимацията трябва да я направиш. Може би това е връзката, която виждате във филмите ми – поезията, и никога да не забравяш, че си бил дете. Никога да не забравяш душата си като дете. Защото това е твоята истинска душа. Анимацията те връща към тази връзка с душата на детето в теб...
Как се пази духа на оригинала, на класиката, без един филм да изглежда архаичен?
- Да, това е предизвикателство. Наистина голямо предизвикателство. Анимацията е много бавен процес – рисуваш кадър по кадър, особено в такъв филм. Отнема пет години от живота. Затова е важно да използваш архивите, образите, но също и да внесеш свежест и модерност.
Рисуването помага да преодолееш усещането за старомодност. Някои хора твърдят, че анимацията е старомодна, но аз казвам: Не, тя е вечно съвременна. Погледнете първите рисунки в пещерите – това е изкуство, което е безвременно. И дори, когато работим с архиви и стари истории, чрез анимацията можем да им придадем нов живот и свежест.
Анимацията Ви често е мост между детството и зрелостта. Мислите ли, че съвременната публика има нужда именно от такива истории?
- Да, напълно. Абсолютно да! Живеем в мрачно време. Животът е труден, навсякъде. Има войни... Ако хората успеят да се свържат отново с детето в себе си, ако си припомнят това чувство… Животът няма да изглежда толкова тежък. Сент-Екзюпери в „Малкият принц“ казва същото, както и Джеймс Матю Бари в „Питър Пан“ – „Не пораствай прекалено бързо. А дори когато пораснеш, не забравяй, че си бил дете“.
Точно затова правя анимация – защото искам хората да си спомнят, че могат да гледат на нещата положително... Трябва да мечтаем в този свят. Да гледаме към небето. Анимацията ни напомня какво е важно в живота. Това е и смисълът на културата – не само да говорим за сериозни, тъмни неща, а да отваряме съзнанието, да мислим позитивно. Анимацията помага за това.
Говори ли Ви се за баланса между артистичното и комерсиалното в една продукция, или това е твърде предъвквана тема?
- Това е голям въпрос и важи не само за анимацията – това е въпросът как културата намира баланс между изкуство и търговия.
Една книга не струва скъпо – можеш да пишеш свободно. Живописта също. Музиката вече изисква повече средства. Но киното – това е скъпа индустрия. Телевизията също. Затова продуцентът трябва да намери баланс между култура, изкуство и икономическа устойчивост. Това е неговата отговорност – да помогне на артиста да намери своя пазар и икономическо равновесие.
Няма рецепта. Понякога нещо, в което не вярваш напълно, има огромен успех. Друг път е обратното. Но трябва да бъдеш отговорен.
Вашата компания – On Entertainment, успява да създаде глобални франчайзи, без да жертва авторския стил. Как се постига това в епоха, доминирана от Disney и Pixar?
- Много точен и дълбок въпрос. Красотата на анимацията е, че всеки талант – било то в София, Париж или където и да е, може да се състезава с американската анимация. Ако искам да нарисувам най-голямата звезда, или котка с крила – аз мога да го направя. Анимацията е пространство, в което можем да запазим душата си, без да се опитваме да приличаме на американската система. Да правим оригинални неща и пак да бъдем конкурентни на световната сцена.
С „Малкият принц“ и Miraculous Ladybug („Мегачудесата на калинката и черния котарак“ – бел. а.) показах, че може да се направи голям франчайз във Франция, с френски творци, който да обиколи света. Анимацията е универсален език.
Има ли Европа собствен почерк в анимацията, различен от американския и японския модел, особено днес?
- Особено сега – да. Трябва да защитаваме европейската си идентичност. Япония има своя култура, Америка има кратка история – техните корени са плитки, на сто-двеста години. Но Европа има дълбоки културни корени. Имаме истории, богатство, традиции. Не трябва да имитираме нито японците, нито американците. Всички казват: „Трябва да правим аниме“, „Трябва да приличаме на американските комикси“. Не. Трябва да намерим своя път и да защитаваме собствената си идентичност.
През цялата си кариера съм защитавал европейската култура в анимацията – с това се гордея най-много.
В едно интервю от 2017 г. говорите за голям дебат в света на анимацията. Има ли голям дебат в света на анимацията днес?
- Да, и днес той е още по-голям. През 2017 г. спорехме между CGI (Computer-generated imagery, компютърно генериран образ – бел. а.) и 2D анимацията. Днес темата е изкуственият интелект (ИИ). Това е криза, кръстопът за индустрията. ИИ е един от най-мързеливите инструменти, които човек е създал – защото изкушава хората да не работят. Но какъвто и инструмент да създадем, талантът трябва да остане в центъра. Технологията е средство, не заместител на човека.
Мисля си за ИИ в музиката. Преди 40 години, ако ти кажат, че с клавиатура можеш да свириш цигулка, щеше да е немислимо. Да, това отвори нови възможности, но и създаде много „мързелива“ музика. Същото ще стане и с образите. Всеки ще може да създава, но добрите творби ще идват от хора, които четат, гледат филми, развиват културата си... ИИ няма да заеме мястото на човека – просто трябва да го използваме отговорно. Но ще бъде голяма вълна. И както винаги – или ще я яхнеш, или ще потънеш.
Кой проект е бил най-личен за Вас и защо?
- „Малкият принц“ – и най-успешният, и най-личният. Това е книгата, която баща ми ми четеше като дете. Благодарение на „Малкият принц“ станах продуцент. Така че този филм е най-личният ми...
Има ли филм или книга, които са Ви научили как да разказвате истории?
- Да, отново „Малкият принц“, но и книгите на Марсел Паньол, както и Александър Дюма – „Граф Монте Кристо“, „Тримата мускетари“. Дюма ме накара да чета много.Тези трима автори – Сен-Екзюпери, Дюма и Паньол, са най-голямото ми вдъхновение. И тримата съм ги адаптирал на екран. Затова идеята на „Синелибри“ в България е чудесна – да се създаде мост между книгите и киното. Всички ние разказваме истории, вдъхновени от книги.
Предлагам десерт на нашия разговор да бъде връзката Ви с България, която е много специална...
- Да, имам силна връзка с България. Бил съм тук повече от 35 пъти. Когато кацнах тази сутрин в София, си казах „Добре дошъл у дома“. Сестра ми е омъжена за българин. Баща ми също – за българка. Живеят в Бургас. Прекарвам много ваканции там. Племенникът ми е наполовина французин, наполовина българин.
Обичам България. Малка държава, но с голяма сила. Не говоря български. София е изключително мултикултурна. Хората са позитивни, мили, интелигентни. Имате много предизвикателства, но се развивате. Имам наистина специална връзка с България...
Какво Ви впечатлява най-много в българската култура?
- От чужда гледна точка, ще бъда скромен, но бих казал – вашата силна идентичност. Във Франция често хората имат грешна представа за България и Румъния. Но когато дойдеш тук, разбираш – това са скромни, умни, сърдечни хора с изключително богата култура.
България не прилича на никоя друга държава. И се радвам, че сте част от Европа, защото за мен България е същинска европейска страна. Когато съм тук, се чувствам истински европеец.
А ако говорим конкретно за българската анимация?
- Историята ѝ е дълга и силна. За толкова малка страна имате впечатляващо културно ниво. Българската анимация е част от европейското наследство. Познавам Теодор Ушев – обожавам го! Той е един от първите, които изучаваш, когато влезеш в анимационното училище във Франция. Огромно вдъхновение е за много френски творци. И е впечатляващо колко добре образовани са хората тук, колко от тях говорят френски и познават френската култура.
Знаете ли кой е най-популярният български анимационен филм на всички времена?
- „Тримата глупаци“. Всеки българин го знае (Смее се – бел. а.). Не е толкова известен извън България, но тук е култов. Честно казано, не го познавах, докато моят доведен брат – Желязко, българинът, женен за сестра ми, не ми го показа. Много ми хареса. Както Ви казах – анимацията е универсален език. Трябва да правите български филми, вдъхновени от собствената ви култура. Това е изключително важно.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Дете (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- … който обича хората.
Атон Сумаш бе у нас като част от международното жури на кино-литературния фестивал „Синелибри" (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните".
Още по темата:
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
