„ВЛАДИМИР ВЛАДИМИРОВИЧ, война ли идва?”. С този въпрос започва „Миропорядък” (Световен ред) – документален филм в стил манифест, излъчен по руската държавна телевизия в последните дни на декември. И през следващите два часа президентът Владимир В. Путин, подпомаган от дипломати, политически анализатори, конспиративни теоретици и пенсионирани чуждестранни държавници, се опитва да даде отговор.

Въпреки че руският лидер не създава паника, публиката е убедена, че ако нищо не се промени в близките месеци, Голямата война ще бъде неизбежна. А Кремъл не прави много, за да ги разубеди – дни след излъчването на филма, той разкри новата си стратегия за национална сигурност, която обявява НАТО и САЩ за основни заплахи за Русия.

„Миропорядък” е ярък израз на сегашният начин на мислене в Кремъл. Той показва света като място на ръба на колапса, хаотично и опасно, в което международните институции са неефективни и са заложници на амбициите и заблудите на Запада. Ядрените оръжия са единствената гаранция за суверенитета на една страна, който пък се демонстрира чрез готовност и способност за съпротива срещу хегемонистичните амбиции на Вашингтон.

На няколко пъти филмът се фокусира върху бомбардировките на НАТО над Югославия, войната на Джордж Буш-син в Ирак и настоятелната намеса на Запада в местните политики на постсъветските държави. Всичко това се прави с цел да се докаже основната идея на – че проповядваните от Запада ценности и принципи маскират пресметлива политика (реалполитик), насочена към световна хегемония.

Някои от обвиненията имат известни основания – САЩ несъмнено носят значителна отговорност за катастрофата, настъпила в Близкия изток. Други от тях обаче, явно са фалшиви – не всяко масово въстание в света е резултат от тайна операция на ЦРУ. Всички тези обвинения са доста преувеличени. Америка, в крайна сметка, нито е толкова мощна, нито толкова зла, както я представя Кремъл.

Основното противоречие в руския възглед за американската външна политика е, че, от една страна, Москва твърди, че Америка е залязваща сила, а от друга, се опитва да обяснява всичко, което става в света, като резултат от външнополитическите действия на САЩ.

Провалят ли се усилията на Вашингтон да наложи стабилност в Близкия изток? Или пък стратегията на Белия дом е умишлено да поддържа нестабилност в региона? Невероятно, Москва вярва и в двете.

Още по-важно е, че филмът оспорва широко приетото мнение за Путин като за хладнокръвен реалист, циник, който не вярва в нищо друго, освен в силата, и прекарва дните си замислен над карти и проверявайки банковите си извлечения.

В „Миропорядък” виждаме Путин като гневен моралист, който, подобно на европейските популисти и радикалистите от третия свят, вижда света през призмата на унижението и изключването.

Както написа веднъж близкият съветник на Путин, Владислав Сурков: „Все още изглеждаме като онези момчета от работническите квартали на града, внезапно озовали се в бизнес кварталите. И със сигурност ще ни изиграят, ако продължаваме да се спъваме и да зяпаме”.

Такова изключване подклажда недоверие и тенденция на света да се гледа като на семейна драма, изградена около любов, омраза и измяна. По-скоро такава чувствителност, вместо реалполитик от XIX в., обяснява политиката на Москва в последните години.

Пример за това са руско-турските отношения. Вместо да се придържа към реализма на външната политика, Кремъл изглежда възприема сантиментално политиката на велика сила. До преди два месеца Анкара беше стратегически съюзник на Русия в борбата за многополюсен свят. Турция беше единственият член на НАТО, който отказа да се присъедини към санкциите срещу Русия след анексирането на Крим. Анкара имаше и основно място в енергийната дипломация на Москва.

Достатъчно беше турска ракета да удари руски самолет на сирийската граница и внезапно турският президент Реджеп Тайип Ердоган вече не е приятел, а предател, който „помага на терористи”, както го нарече Путин, звучейки лично обиден.

В сърцето на руския външнополитически сантиментализъм е склонността да се разглеждат отношенията между държавите като отношения между техните лидери. Именно този силно персонализиран възглед за света обяснява защо Путин – човекът, който се опитва да съкруши Америка, е толкова ентусиазиран поддръжник на Доналд Тръмп, „брилянтния и талантлив лидер”, който обещава да върне величието на Америка.

Симпатиите на Путин към Тръмп нямат нищо общо с традиционните предпочитания на Кремъл към републиканците. Не могат да се обяснят и с факта, че ако беше американец, здравият, застаряващ, обичащ оръжията антигей консерватор Путин, щеше да е идеалният поддръжник на Тръмп.

Не са резултат и на тактическо осмисляне, че налудничавият милиардер ще разедини Америка и ще я накара да изглежда смешна.

Озадачаващият ентусиазъм на Путин за Тръмп по-скоро се корени във факта, че и двамата живеят в сапунена опера, в която властват не интересите, а емоциите.

Може би Путин вярва на Тръмп, защото американският бизнесмен му напомня за единствения истински приятел на руския президент сред световните лидери – бившия италиански премиер Силвио Берлускони.

В „Миропорядък” има много дискусии за нови правила и институции, за Ялата и Обединените нации. Но посланието е ясно – в свят, в който властва лицемерието, може да се вярва само на сърдити аутсайдери.

Коментарът е публикуван във в. "Ню Йорк таймс". btvnovinite.bg има съгласието на Иван Кръстев да публикува негови текстове.