„Извинете за всичкото това медийно неудобство“, казва с характерния си саркастичен тон Михаил Миков на влизане в избирателната секция. Действително, комисията е видимо притисната от сигурно 20-ина оператори и фоторепортери, но ако лидерът на БСП и бивш председател на парламента не беше закъснял аристократично с 15 минути, дискомфортът навярно щеше да е доста по-малък.
Силният човек в Столетницата (и някогашен силов министър) не е сам. На една пряка от 41 ОУ в центъра на София, той е започнал краткото си кросче от колата с личния шофьор до секцията заедно с жена си и двете си деца. Тъкмо се е извинил от името на дошлите заради него журналисти и едното хлапе, момиченце, се стрелва към най-близката лелка от комисията и й връчва видимо доста хубав (и скъп) букет. „Дадоха ни го долу и й казах да го подари на когото реши“, с бащинска гордост казва социалист №1 на републиката. Връчват му бюлетината, която театрално разглежда, преди да влезе в стаичката.
Часът е прекалено ранен, за да е наясно с мащаба на изборната катастрофа, която ще застигне БСП, но все пак изглежда най-малкото нелепо.
Единственото, което липсва в горния напълно реален сюжет, е разплакана баба, която да се хвърли върху лидера и с треперещ глас да промълви: „Ти... си като Левски!“. Не е като да не се е случвало – с Жан Виденов, известно време преди млади и стари да се редят по 3-4-5 часа за хляб и левовете да станат годни само за подпалки.
За съжаление, не-промените в БСП за тези около 20 години са много повече от това партията да си провежда публичните мероприятия като зле реализиран агитационен филм от преди Десети. Всъщност, ако се върнем на самия извиняващ се Михаил Миков, един от многото епитети, с които беше окачествяван след като оглави левицата, беше „перестройчик“. В кампанията си Българската социалистическа партия сякаш също се върна към ранните си дни под това име – с едни създали се през друго време политици, които така и не могат да разберат промените в света... или може би по-скоро неспособни да ги пригодят надеждно към своя дневен ред.
Но при всяко положение – насочени не към модерната лява политика, а към носталгиците. Тези сред електората, за които ексклузивно е предназначена цялата реторика с нейните празни обещания за социална справедливост. И тази вътре в партийните редици, която дума не дава за разбутване на наследената от Член Първи йерархия.
Лесно и напълно погрешно е да кажем, че само БСП продължава да живее в Прехода. Тъй нареченият десен лидер е по-скоро публично заявил се като архивраг на левия такъв (и също обича да закъснява с гласуването, само че в Банкя). Подобно на левите и десните политици на 90-те, тези двамата (и много от подчинените им) идват от една и съща партия и така модернизационните мераци на единия изглеждат толкова съмнителни, колкото и катарзиса на другия.
Всъщност, за анализ на политическата ситуация през 2014 г. доста работа може да ни свършат наблюденията върху Прехода на някои иначе обвинявани и за глобалното затопляне социолози и политолози. Ето – в единия край на спектъра и днес имаме социалисти-перестройчици, които с пълно гърло крещят пред микрофоните, че са съвременна партия, но всичко в организацията и действията им води към други заключения.
Какво имаме днес в другия край? Непримиримост до болшевизъм пред камерите, тежки думи и тупане в гърдите кой е лидер на десните партии. ГЕРБ, подобно на старото СДС, всъщност не може да се оплаче от модела на легитимация чрез противопоставяне. Политическият антагонизъм генерира непрекъснат протестен вот т.е. ако паднеш от власт, не е нужно да представиш на обществото алтернатива на новата власт и реален проект за бъдещето на държавата. Просто плюеш по опонентите и търпеливо чакаш да стане време за избори, за да си отново начело.
И друг класически елемент на Прехода е жив и здрав – сделката „власт срещу време“. Въпреки гръмките обещания за премахването на партийните кадри на шефски постове и в дебели обществени поръчки, всеки първо дава на чуждите да се донакрадат и след това постепенно слага своите на тяхно място. Така в момента се отглежда едно ново поколение назначени капиталисти, което е било в детската градина, когато са се раздавали прословутите куфарчета.
Единствената мащабна разлика по този параграф е наличието на политически гарант на този бартер „власт срещу време“, провеждан без значение от обстоятелствата. При все високия му наратив, обаче, той е по-скоро в спектъра на икономическото, отколкото на политическото.
Разбира се, ако някъде между лявото и дясното се появи разум с политическо проявление, схемата става от сложна до невъзможна. Тук обаче отново имаме deja vu – по-умерените и надарени с рядкото качество „нормалност“ партии понасят удари отляво и отдясно; от двата мастодонта и от техните производни.
На всичкото отгоре, разправиите на чисто лична основа пречат за обединение и светлите петна в синьо-червения спектър остават само бележки под линията на историята - като всички "тирета", "умерени" и останалите названия от старите вестници.
25 години след Десети, хората, от чиито решения зависи развитието на цялата държава, са се сменили няколко пъти (даже и днес президентът Плевнелиев обяви Прехода за приключил!), но сякаш не са излезли с двата крака от едно уж изминало време.
Когато костюмираните дами и господа от телевизора се замерват с компромати и се разправят на общо основание, вместо да спорят за пътя, по който трябва да вървим, това се отразява на цялото общество.
Годините на официалния Преход за мен са детски спомен, преживян отново през анализи и стари вестници. Навярно е напълно субективно, но най-силно регистрирам една липса днес в сравнение с това „вчера“ - на надеждата за едно по-добро „утре“.
Тя може да се появи и тук, но и най-красивата дъщеричка на политически лидер с най-големия букет на света няма да е достатъчна.
