Наемаме с приятели къща в Гърция. Плащаме висока цена, без възможност да се пазарим, защото искаме първа линия – морска гледка, шум на вълни и спокойствие. Всички тези екстри си имат цена. И докато се радваме на първото си морско съприкосновение, забравили вече с колко сме се изръсили за екстрите, пред нас се настаняват няколко кемпера. Ей така, изпълзяват от нищото, промъкват се на плажа и опъват тентите. Всички с български номера.

Номерът с кемперите не е нов, не ни е за първи път и ние тутакси се вкисваме, защото ситуацията има два изхода: а) да се примирим, прецакани и с провалени очаквания; б) да развалим настроението си с разправии, забележки и всички последици от неприятните разговори с къмпингуващите.

Замълчаваме, но темата за българското нахалство, тарикатщина, несъобразителност, незачитане на другите не спира. Изводите за българския манталитет, изведени от стандартната морска ситуация, се множат прогресивно.

От агенцията за недвижими имоти ни бяха казали, че ако има такава ситуация, просто да им се обадим. „Наглите караванаджии“ тук често си импровизирали къмпинг, но полицията веднага ще ги изгони, а и солени глоби щяла да наложи.

Докато се чудим с приятелите ни какво да правим при нас идва познат мъж. Собственик на един от кемперите се оказва мой съученик, който безумно се радва да ни срещне там. Нашето негодувание веднага се трансформира в объркване – все пак е близък човек, как да му викнеш полиция, как да го накараш да се мести. Абе, най-лесно да се примириш. Ще ги изкараме тези 4 почивни дни, по нататък ще търсим други места за отсядане. Междувременно разбираме, че това явление, с българските кемпери, го има на много места, полицията се справя, но трябва да се обадиш, да им обясниш – проблем, място, адрес – на гръцки.

Питаме ние съученика ми защо не отиват на по-диви места, където няма хора. Ами, казват те със съпругата му, не се чувствали съвсем в безопасност. Така хем били сред хора, в населено място, хем на плажа, с всичките блаженства, които предлага морето.

Да, да, това, което и ние искаме. И за което си плащаме.

Нашите приятели обаче, на които съученикът не е съученик, продължават да са намръщени и искат справедливост. Остават сърдити на нашето отстъпление. Освен това, казват те, съученикът е един, ама кемперите пет, к’во правим. А тези с кемперите, неподозиращи гнева ни, или по-скоро тотално игнориращи присъствието ни, опъват тенти, вадят маси, скари и шезлонги. Храстите пред нас се превръщат в тоалетна. Кой е глупак да ползва химическата в караваната.

Дебатът за културната ос, за позволеното, приемливото, допустимото, за отреагирането в подобни ситуации, се превръща в тема на деня. Почивката се трансформира в работна среща с битов дискурс.

И тъкмо да се примирим със ситуацията, отвратени от тази толкова българска черта – без свян и капка съвест да працакваш другарчето си, както и където можеш, към къмпингарите бавно пропълзява още един кемпер. След него вбесен българин размахва юмруци.

„Казах им на тия, никаква полиция няма да викам вече, ако още веднъж застанат на плажа пред къщата ми, ще им срежа гумите. И те се преместиха тук. Вие що си мълчите. Тук всички са бесни, а си мълчат. Аз съм дал стотици хиляди да си купя къща на първа линия. За първа линия даваш още сто хиляди отгоре. И идват тия и ми се тропват отпред. Утре няма да имат гуми, казвам ви, направо ме вбесиха. Ей тия, последните, възрастни хора, даже ми стана неудобно да им правя забележка“, казва българинът Филип. „Изглеждат свестни, викат ми „айде, до утре само ще остана“. И сега се преместиха пред вас. Ми вие, що бе, що мълчите. Те нахални тарикати, вие мухльовци. Не разбирате ли, българинът си е българин навсякъде по света. Ганьо. С възпитание и мълчание не може да се справите с дебелоочието българско.“

И така, занарежда сънародникът ни, който въпреки различието в стила и подхода си към натрапниците, беше прав във всички изводи, направени от ситуацията.

Проблемите в България са причинени от българите. А ние не сме много по-различни от хората по света. Уверявам ви, няма европеец, който да не пренебрегва правилата поне с един фас или пък с няколко километра в час над допустимата скорост. Всеки намира смелост в себе си, поне още малко да си „щипне“ от непозволеното. Проблемът е в допустимостта. В нивата на позволени и непозволени неща. И тук някъде, някога, дали по турско, социализъм или пък посткомунизъм сме загубили, по криволиците на пътя си, мярката. Мярката за уважение и себеуважение. Добрият маниер, добрият тон, деликатността не издържаха тежестите, поднесени от съвременността и се огънаха. Смачкани, под селското самочувствие и парвенюшки претенции, те се превърнаха в безлична пихтиеста маса, и зрънцата им могат да бъдат различени само от посветени в материята на доброто възпитание. За останалото, арогантно мнозинство, те са само незабележими досадни късчета материя.

Казват, че сигурността на обществото вече е минало, анахронизъм. Идвало рисковото общество. И се замислих, че в такъв случай, най-адекватен е българинът с юмруците.

Обществото на къмпингарите не е просташко, в най-общия смисъл на думата. Там са хора с претенции за статус. Те дори протести направиха, присвоиха си частното право над природата.

Ако ще се правим на уникални и неповторими тарикати, тогава да се правим всички. Всички го можем. С по една каравана на плажа. Всички. Където си искаме. Уверявам ви, тогава просто чарът на това преживяване ще се загуби.

Българският тарикатлък е бедствието на нацията ни. Той вирее на гърба на все още търпеливите и възпитани сънародници. Но тяхната група все по-бързо се стопява.

И ще се случи, случващото се днес. Утре пред техните кемпери, с още по-големи и луксозни купета, ще застанат нови недосетливи непукисти, незачитащи и неуважаващи ближния. Защото е позволено, защото е търпимо.

Приятелите ни започват да се колебаят дали да купят къщата, в която се настанихме. Поводът да сме в нея е и този. Всички предимства си има имотът, ама и българи пред него е тотал щета.

Ние се прибираме в София различни. Добротата, търпението са се стопили. Дали пък следващия път и ние да не режем гуми? Май това работи най-сигурно. Пред къщата на мъжагата вече няма нито една каравана. Всички други опити отнемат толкова много време и сили? Да ги научим тия… ненаучени цял живот…

Дебатът за съученици, приятели, роднини, тъстове и тъщи, баджанаци и всякакъв вид познанства, пред които се правят компромиси, остава отворен.

Морето остава зад караваните. Плажът под обелките. Ние се прибираме уморени. Много уморени. От взаимоотношения.

Катрин Бинбашиева е дългогодишен телевизионен журналист. Тя е и създател на сайта Мedia-partner.info. Публикуваме коментара ѝ с нейното разрешение.