Свободата е усещане, въобразено и натоварено с очаквания само от Хомо Сапиенс. Никой друг биологичен вид няма това отношение към въпросите, свързани с ценности, морал, живот в общност. И преди да затворите този текст заради встъплението му, извадено от ученическо есе, само си представете какво би станало ако не споделяхме съществуването: хаос, разруха, препратки към Антихриста и видения от „Откровението на Йоан” не биха били достатъчни.

Днес за свободата, скрепена от обществения договор, се мисли като за даденост. Ако попитате обаче някой шестващ по улиците на Париж санкюлот от времето на Френската революция или сливенски абаджия, тръгнал с импровизирана чета, защо се бори за свобода, може и да чуете правдоподобни аргументи.

Няма такива обаче, когато става дума за зачитането на свободата да бъдеш какъвто си в отношенията ни със Северна Македония.

Последният случай с побоя над Христиан Пендиков е пореден отвратителен акт на омраза. Омраза тъкмо към свободата на другия. Столетия на борби, човешки съдби и правов ред рухват тук, на Балканите. Християнска Европа, която има самочувствието да е пазител на традиционни ценности, съчетани с изискванията на общностите ѝ към днешния ден, гледа над очилата комшийските разправии между два народа, с почти еднакви проблеми в самочувствието.

София, изглежда, не иска много – зачитане на българите оттатък границата. Скопие, изглежда, не дава нищо. Или само опаковани в дипломатически найлонки разсъждения. Да се стремиш към клишето за голямото европейско семейство, означава да изпълниш първо друго клише, изказано от Волтер – „моите права свършват там, където започват правата на другите”.

Да се стремиш към кохезионни фондове, магистрали и свързаност, трябва и онези, които привидно не са от „твоите“, да живеят спокойно в макар рехавото състояние на обществения договор. Да се стремиш към одобрение, означава да забравиш, че си самодостатъчен.

Ако Република Северна Македония иска бъдеще, основано на дадености, в които всички останали сме се съгласили за добро или лошо да живеем, ще трябва първо да се разбере със себе си. Защото утре не се постига с воюване за късове чуждо минало.

Не се постига и с немощни крясъци, родени в беззъбо злорадство. Когато отнемането на свободата на другия да бъде друг се изостави като цел, бъдеще всъщност се постига трудно.

Опитай така, Македонийо! Цивилизовано.