Изборите обикновено са само първата крачка.
Но ако не я направим, как после да очакваме, че нещо ще се промени?
Ако не участваме, как да имаме претенции – особено в среда на ниско доверие и нарастваща нужда от отговорност за това, което се случва в България?
Ако не гласуваме, как искаме да няма корупция, клиентелизъм, нова номенклатура?
Как искаме европейските средства да се усвояват правилно и бързо, а бюджетните – да се управляват по прозрачен и ефективен начин?
През 1920 година Александър Стамболийски печели изборите в България в момент на дълбока криза след войната. Тогава се появява фигурата на „народния трибун“ – човек, който твърди, че говори от името на всички. Днес никой не може да говори от името на всички.
Особено в свят на разделение, в който виждаме България по различен начин и често имаме противоположни представи за пътя напред. Но има и теми, които ни обединяват – например нуждата от успокояване на обществото чрез истински мерки за борба с корупцията, за да заживеем най-после с усещането за справедливост. Много от нас са притеснени от войните около нас, икономическите и социалните последици, както и от проблемите в здравеопазването.
Докато тук предизборната кампания се разгръща, около нас светът ври и кипи. Ако войната в Персийския залив продължи да ескалира по този начин, ще имаме драстично по-скъпи горива, което ще повиши цените на всичко – от транспорта до храната. Това ще засегне икономиката, работните места и очакванията ни за първата година в еврозоната. Да, това вече идва към нас.
Изборите обикновено са само първата крачка.
И често ги наричаме „най-демократичният инструмент“. Но защо тогава има избори и в най-недемократичните държави? Избори в Северна Корея. Избори за светска власт в Иран. Избори в Русия. Избори в Туркменистан, Мианмар, Афганистан и Беларус. И винаги – участието е голямо, избирателната активност по правило е над 90%. Това пък става причина някои от тези държави в миналото да се наричат „народни“ или „народнодемократични републики“, защото все някой говори и действа от името на „народа“.
В истински демократичните общества изборите са онази стъпка, която дава възможност след това да упражним истинските си права като граждани. „Защо казвате това? Защо постъпихте по този начин?“ – това са двата въпроса, които според Юрген Хабермас поддържат демокрацията жива. Първият е свързан с отговорността, а вторият – с отчетността. Без изборите като първа крачка имаме ли право на въпрос?
Хабермас почина тази седмица на 96-годишна възраст. За мнозина той беше най-известният жив философ в света, наричаха го и „последният европеец“. Той вярваше, че чрез диалог може да бъде преодоляно всяко разделение и че гражданите са достатъчно разумни, за да припознаят и в чуждите аргументи нещо близко до сърцето им – и да променят мнението си, за да се роди обща посока.
Може би в днешния бърз и циничен свят това вече изглежда почти невъзможно – дори леко наивно. Свят на недоверие и сринати авторитети. Свят на бруталност и право на силния.
Кои сме? Какво искаме? Как ще го постигнем? Пред нас има толкова много въпроси. Изборите не са край, а само началото на отговорността. Те са първата крачка. Да я направим. На 19 април.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
