Преди многобройните кризи да се стоварят върху Европейския съюз, идеята за „Европа на различни скорости” звучеше дискриминационно. Особено новоприетите държави, включително и България, с основание смятаха, че по този начин старите държави членки си отварят вратичка, през която безнаказано да нарушават фундаменталния принцип на ЕС: че всички са равни.

Миналата седмица германският канцлер Ангела Меркел направи едно изказване, което изненада добре осведомените наблюдатели: „Историята на последните години показа, че ще има и ЕС на различните скорости, че не всички страни ще изкачват едновременно отделните стъпала на интеграцията.”

До момента Меркел нито веднъж не беше отваряла дума за тази стара идея. Няколко дни по-късно се оказа, че изказването ѝ не е било просто някакво спонтанно хрумване. Канцлерът го повтори и на срещата си с полския премиер Беата Шидло, а това говори, че според нея такъв е пътят за справяне с кризите в Евросъюза.

На предстоящата среща на високо равнище в Рим лидерите на държавите от ЕС не само ще честват 60-годишния юбилей на Общността, но и ще умуват над нова визия за бъдещето след напускането на Великобритания. Явно концепцията „на различни скорости” ще бъде част от тази визия, особено като имаме предвид, че сред европейските лидери именно германският канцлер полага най-големи усилия за укрепване на разклатения Евросъюз.

Всъщност ЕС вече от десетилетия се движи напред на различни скорости. Общата валута, Шенгенското споразумение за премахване на граничния контрол, социалните договорености от Маастрихт – всичко това са все степени на повече интеграция, в които се включват само част от държавите.

В бъдеще са възможни различни варианти на разнотактовия модел. Напред могат да дърпат, примерно, страните от еврозоната.

Тази роля могат да поемат и държавите-основателки на ЕС. Или пък, в зависимост от готовността и желанието си, група държави под лидерството на Германия и Франция биха могли да се обединят в нещо като вътрешна структура, да станат „ядро на Европа”.

Този модел обаче е обременен с една очевидна опасност.

Ако държавите, които се движат с най-висока скорост към повече интеграция, в един момент се окажат прекалено напред, движещите се на по-ниска скорост страни може да „увиснат”. Или пък да престанат да приемат решенията на „бързата група”.

Което пък естествено ще доведе до дезинтеграция, ако не и до разпадане на 28-членния ЕС.

Пита се, с други думи: дали с концепцията за различните скорости ЕС няма да продаде душата си на дявола? След брекзита, след победата на Тръмп в САЩ, на фона на трайните кризи, свързани с еврото и с миграцията, днес мнозина европейски политици сякаш са се хванали като удавник за сламка: Най-важното е някак да стабилизираме положението, дори ако това трябва да стане с цената на разединението на ЕС.

ЕС – съюз на солидарни държави?

Политици най-вече от новоприетите държави са сериозно разтревожени, че техните страни могат да изпаднат от последния вагон. И с основание припомнят, че философията на ЕС е всички да са равноправни и да печелят от сътрудничеството си, при което по-силните и по-напредналите подпомагат по-слабите и по-бавните.

От друга страна обаче тъкмо част от новоприетите държави дезертират от ангажимента за солидарност. Особено, когато работата опре до преразпределяне на бежанците в ЕС, държави като Унгария, Полша или Словакия бойкотират тази солидарност. При това положение се пита: какво ще остане от ЕС, ако солидарността бъде захвърлена на боклука, а всяка страна си избира от общото „меню” само онова, което ѝ харесва?

ЕС навярно се намира в преддверието на следващата гръцка криза и на опасна търговска война със САЩ. И Ангела Меркел очевидно се опитва да предотврати най-лошото и да опази поне гръбнака на ЕС. Пък по-нататък, когато настъпят по-добри времена, около него може да се понатрупат повече плът и мускули.

Европа на различните скорости е навярно последният опит на Меркел да спаси ЕС.

Автори: Макс Хофман, Александър Андреев, „Дойче веле”