12 август 2012 г. Последният ден на Олимпиадата. В 6.30 сутринта българският национален отбор по волейбол потегля от олимпийското село на път за "Ърлс Корт", където го чака мача за бронза.
В неделния ден слънцето изгрява над сънения Лондон, а в автобуса нашите момчета се надъхват с музика за предстоящата последна битка. На седалката пред мен е Владо Николов, който изведнъж се обръща назад и с блясък в очите ми казва: "Ако си бил спортист ще ме разбереш. Чакам този мач 15 години! Чакам този ден откакто съм волейболист и играя за националния отбор..."
Пет часа по-късно "Мачът на Владо" бе отминал и той обяви решението да се оттегли от първия тим на България. Да даде път на младите, които по неговите думи: "на тази Олимпиада направиха истински чудеса."
България загуби мача за бронза. Но Владо го спечели. Той поведе тези голобради юноши и ги представи пред света като звезди. Той даде увереност, самочувстие и хъс на тези младоци, които преди месец никой дори не знаеше и не броеше сред фаворитите. На 35 години Владо Николов изпълни последната си мисия с трикольора на гърдите – да докаже на всички, че ние отново имаме отбор и имаме качествени волеболисти.
Ето така Владо излезе победител в последния си мач с националния тим. Защото това, което направи за своите съотборници, за отбора и за тези, които идват да го наследят, е много повече от една загуба или една победа.
За това Владо спечели последния си мач в националния.
Тодор ШАБАНСКИ
