Истините на Мичмана
Преди много години, във времето когато навлизах в дебрите на спортната журналистика, великият Николай Колев – Мичмана обичаше да се обръща със следните думи към по-младите дихатели в професията: „Знаете ли защо футболът е велика игра?” И сам изпреварваше нашите отговори: „Защото в нея всеки има своята истина. И всеки е прав за себе си.” Много вярно, по дяволите - как кратко и точно го казваше покойният вече корифей на спортната журналистика.
Дори и в това многообразие от истини обаче, животът напоследък ни дава все повече и повече доказателства за определени и безспорни тенденции. Една от тях е драстично увеличеното значение на треньорския фактор в развитието на футбола. Най-категоричното доказателство за това е представянето на едни и същи футболисти в един и същи отбор при различни наставници. Понякога разликата е невероятна и направо вцепеняваща.
Примерите в световен мащаб, в елитните клубни и национални отбори, са стотици. Те не са от вчера, но стават все по-ясни и категорични. Последният е от съвсем скоро – от преди седмица, когато Челси извади заедно с неустойките близо 30 милиона евро за да се сдобие с един 33-годишен спец, връстник на най-ярката си звезда Дидие Дрогба. Това е световен рекорд в треньорската професия. Защо ли? Защо за първи път в историята на великата игра подобни трансфери вече доближават и скоро навярно ще надминат по финансово изражение тези на най-великите футболисти? Отговорът е простичък: защото днес добрият треньор е повече от половин отбор. Защото днес можеш да имаш 20 звезди и нищо да не спечелиш. Но можеш и без да притежаваш мегазвезди пак да стигнеш върха. Условието: качественият треньор.
Първият силен пример в България
У нас за първи път категорично разбрахме как един треньор може да направи здрав отбор почти от нищото преди 5 години. Станимир Стоилов събра „куцо и сакато” в тима си, мотивира играчите, вдигна ги, амбицира ги, изстиска от тях максимума и като резултат закара Левски на четвъртфинал в евротурнирите, след това го вкара в Шампионската лига. Спомняте ли си какво представляваха Христо Йовов, Боримиров, Ричард, Вагнер, Телкийски, Топузаков, Емил Ангелов, Бардон, Станислав Ангелов преди да започнат с Мъри? Трети резерви в предишните си отбори, вечно контузени, обезличени, аморфни, безидейни. С една дума – отписани от футбола. Промяната бе невероятна.
Днес Милен Радуканов опитва нещо подобно в ЦСКА. Той е в началото на пътя и е още много далеч от голямото, от качественото във футбола. Но поне загатва, че е способен на това. В неговия актив е преобразяването на тима само за няколко месеца. Няма как да му се отнеме една велика победа, която ще остане завинаги в историята на червените, рядко съумявали да прегазят така безцеремонно Левски на Герена. Няма как да му се оспори и фактът, че спечели трофей веднага след като застана начело на тима. И няма как да не му се признае, че постигна целта максимум при катастрофалния старт в първенството: класиране (при това предсрочно) в евротурнирите. Това са фактите. Оттук-нататък следват тълкованията и истините. Всеки със своята, както казваше Мичмана.
Нов живец в един „запушен” доскоро тим
Покрай фактите и статистиките обаче, феновете усетиха нещо друго в тима на Милен. Младия спец вдъхна живец в един унил и „запушен” доскоро отбор. Той го вдигна, укрепи го психически, освободи го от тегобата, от проблемите, от дрязгите. Индивидуалният подход към всеки очевидно даде резултат, Радуканов намери най-точния лек за „болежките” и перфектен начин да изстиска максимума от всеки свой футболист, да го преобрази и да го стимулира да даде най-доброто от себе си. И така направи от индивидуалностите колектив.
Ще се съгласите, че в ЦСКА в момента няма някакви суперзвезди и мегаталанти. Така – без да блестят - едни „затлачени” и обезверени през есента играчи за нула време се превърнаха в силен екип, който очевидно се забавлява в играта. Забавлява и публиката. Дори и предубедените признаха, че най-прогресиращият и показващ най-добър футбол през пролетта тим, бе този на червените. Така „забатаченият” и демонстриращ през есента ужасна игра отбор на ЦСКА за нула време се преобрази дотам, че даде 7 национали на България, при това избрани от безпристрастен и външен на нашия футбол специалист, какъвто е Лотар Матеус.
Има един термин, който става все по-популярен днес във футбола: „отключване на потенциала”. Очевидно той се превръща в основен принцип и задължително условие за успеха на даден тим, независимо с какви звезди разполага. Тази фактор е в ръцете на треньорите. Ето какво заяви в четвъртък при представянето си в Челси португалецът Андре Вияш-Боаш: „Всеки може повече от това, което показва. Аз се фокусирам върху разкриване потенциала на моите играчи. Нещата зависят страшно много от мотивацията и амбицията.” Мисля, че е добре нашите треньори да запомнят тези думи. И да ги прилагат, защото можем да вярваме на успелите и безспорно доказали се.
Ирония на съдбата
В същото време, вижте какъв куриоз се получи и защо често говорим за ирония на съдбата. С изредили се шестима треньори, с космически заплати и хвърлени на вятъра стотици хиляди евро, за три години шефовете на ЦСКА не стигнаха до това, което по стечение на обстоятелствата постигнаха с един наставник, останал по „Член 64”, от немай-къде поради липса на алтернатива. Дано Борисов и Иванов са разбрали поуката на живота, показал им, че купи, сладки победи и добри пари от трансфери не се взимат с надути и лакоми псевдотреньори, а с умни решения и разбиращи специалисти.
Радуканов е в самото начало на треньорската си кариера. За него обаче оттук-нататък нещата стават изведнъж много трудни и сложни. Той вече ще трябва да се доказва при многократно повишени очаквания и претенции. Дотук бе „временният вариант”, изненадал всички, през който с труд и победи Милен си заслужи дългосрочен договор. От днес индулгенцията от лошото есенно наследство, хаотичните треньорски грешки и доскорошната пълна бъркотия в клуба вече престава да съществува.
За половин година 38-годишният видинчанин доказа, че обича екстремните ситуации и не се плаши от нищо. Дали ще бъде така и в бъдеще, когато всички ще стават все по-взискателни и критични към него? Зависи най-вече от „отключването на потенциала”.
Преобразяване
Ето разликата в основните футболисти на ЦСКА от есента и днес:
Иван Караджов есента бе трета резерва със скандален имидж, постоянни проблеми с режима и формата си, грешеше непрекъснато. Пролетта бе стабилен, със съвсем друга визия, направи само 1-2 грешки в 15 мача, а в 6-7 случая спаси тима си.
Румен Трифонов не знаеше къде се намира, с бледи изяви, беше в черна дупка, нямаше силен мач. Пролетта беляза значим прогрес и демонстрира играта, която го върна от Перник в Борисовата градина. Днес е национал на България.
Апостол Попов бе извън групата на ЦСКА, никой не го броеше за жив, търсеха му отбор. Днес е един от най-сигурните защитници у нас, много стабилен, сред избраниците на националния селекционер Лотар Матеус.
Костадин Стоянов бе черната овца, известен повече с конфликтите си с треньори и съотборници, низвергнат от тима. Днес е национал, при това титуляр в А отбора ни, най-котираният централен защитник у нас и бе префектен през сезона.
Иван Бандаловски бе трета резерва в Локо Сф, в черна дупка и в постоянни конфликти с всички. Днес е национал, безспорно най-добрият десен бек в България.
Тодор Янчев бе разпъван между централен защитник и голмайстор, пълнеше дупки, бе пред отказване и се чудеше как да помогне на безпомощния си тим. Днес пак е познатият лидер, безценен на терена, отличен разбивач, но вече и подавач, готов да помогне във всяка ситуация.
Борис Галчев бе твърда резерва, никой не го броеше за нищо, предлагаха го под наем по села и паланки. Днес е национал, в страхотна форма, мечтан халф за всеки тим.
Емил Гъргоров се луташе немил-недраг из Влашко, трета година без силен мач. Днес пак е брилянтният техник, пролетта отново демонстрира фини асистенции и перфектни изпълнения.
Маркос Маркиньос единствен бе с по-силна есен, но искаше да се махне, тежеше му на Армията. Днес е национал на България, топреализатор и познатият решаващ фактор за играта на тима.
Спас Делев бе в безпътица, луташе се, сърдеше се, изневрен и готов да си тръгне, дори пробва трансфер. Днес е национал на България, най-прогресиращият и най-скъп според чуждите медии наш футболист, със страхотна пролет и принос за трофея.
Александър Тонев бе като муха без глава, вечната „неоправдана надежда” и постоянният карък, търсеха му тим за преотстъпване в провинцията. Пролетта не показа чак толкова голямо израстване, но се успокои и стигна до нелош трансфер, вкарал в касата на ЦСКА 500 000 евро.
Грегъри Нелсън бе трета резерва, обезверен, в конфликт с шефове и треньори, изваден на сергията. Пролетта направи фантастичен сезон, бе неудържим, най-техничното крило в българския футбол в момента.
Мишел Платини – бе пратен да тренира с юношите, изолиран, наказван, никой не го броеше за жив. Днес е тотално преобразен - великолепен футболист, безценен голмайстор и плеймейкър, нападател-мечта с невероятен потенциал.
Едни и същи футболисти, в един и същи отбор, но при различни треньори...
Тодор ШАБАНСКИ
