Какво става с ЦСКА? Това е най-често задаваният въпрос в спортната общественост в последната година и най-актуалният в последните дни. "Червена” България е болна и настоява за отговори. "Синята” също следи с не по-малък интерес потъването на Титаника. Чуха се всевъзможни доказани-недоказани, носени-недоносени теории и коментари за размера на кризата. Така е било винаги, така е и сега.
Години наред е абсолютно излишно да се анализират треньорите, селекцията, отбора, успехите. Просто защото те са следствие на неизличим тумор в ЦСКА. Бегъл поглед върху фактите показват, че зародишът на проблемите в ЦСКА е управленската несъстоятелност. От хронична, след 1989 година тя се превърна в необратима болест. ЦСКА оживя въпреки Валентин Михов, Петър Калпакчиев, Илия Павлов, Любослав Пенев, Васил Божков и Александър Томов.
За 21 години оцеляване в демократични води и ненавистта към политическото му минало, фактите показват, че ЦСКА е изключително богат клуб. Защото нямаше управник, който да не го ограби, съди, трансформира. Кой ли не се възползва от тази марка да пере пари, да укрива данъци, да играе на точни знаци. ЦСКА бе аукционна къща, на ЦСКА му сринаха морала с продажбата на титли, въртяха го в тъмни схеми, уреждаха му мачове, изпразваха го от съдържание, когато го насилваха да губи, всичко това успоредно с много външни фактори, които целяха да го унищожат. И въпреки това оцеляваше.
Всички тези факти подробно могат да бъдат описани от онези честни хора, които макар и неуспешно се опитаха да издържат и на последния управленски потоп. За тях рядко сте чували, но те си имат имена. Те са онези там, невидимите, далеч от звезди, треньори, президенти, нови мутри, собственици, публика. Бъдете сигурни, тяхното мнение е меродавно. Те са Боби-Железаря, Бат Добри, Светльо, Бат Сашо. Хора с чест, емоции и заслуги не по-малки от основателите на този клуб. Те са живата историята на стадион "Българска армия", 4-ти км., Панчарево, музея. Макари смешно да ви звучи дори и пералнята на Диди има своята история.
Те са категорични – ЦСКА е изживял своя Зенит и сега всичко върви безнадеждно към своя край. Разликата между тези хора и едни други "много” заслужили, е че тяхната любов и вяра, че нещата поне малко ще потръгнат и пак ще изплува техният шампион, нямат отношение с работодателя им. Съкратиха ги. Няма пари за труда им. Гонят ги. Приключва наемът на стадион "Българска армия" на 31 август и всичко за тях...., защото Националният си има своите хора. Но те не са онези червени еничари, които с напускане на клуба ще превърнат любовта си в омраза.
Умишлено отбягвам да акцентирам върху анализите на ветераните, защото всички златни поколения: това на Якимов, Пенев, Жеков, Зафиров, Гаганелов, Марашлиев, Денев.... това на Стойчо Младенов, Пламен Марков, Ради Здравков, Георги Димитров, Георги Велинов.... до това на Стоичков, Костадинов и Пенев младши не се обичат, не се уважават, те са разделени, те с години водят своите глупави вражди. Те обичат ЦСКА, имат своя истина и вина за агонията в клуба, но тя е пречупена през личните им взаимоотношения. А привържениците от години се питат какво пък толкова има да се дели в ЦСКА? Е, и сред тях вече няма единомислие. И те се разцепиха. Както домът им Българска армия.....
Изобщо ЦСКА се цепи по всички шевове. Управленски, финансово, морално. Клубът отказва да признае своята разруха. Досега той устояваше с късмет, с отбора си, с привържениците. Те обаче се изчерпаха във вечната борба за оцеляване. Трибуните все повече пустеят. Всяко начало има своя край. Червените обаче хранят надежди, че все пак това не е краят на любимия им ЦСКА, а просто на поредното ръководство.
