Новото всъщност са трите силни анонса на Стоичков към Борислав Михайлов: изтритият GSM-номер, поканата за директен диспут и заплахата за „достоен боец” като алтернатива на Конгреса. И това не е малко, когато става въпрос за бивши съотборници и доскоро единомишленици, разделени сега от виждането си за състоянието и бъдещето на българския футбол. Балансите на Камата избиха, той просто изпуши и не издържа на сивата размътена обстановка в изпълнената с наглеци българската футболна джунгла.
Стоичков – знаме, а не оръжие
Христо обаче е жител на планетата и не се знае дали утре ще осъмне в Мексико, Етрополе или Китай. Дали ще говори английски, китайски или трънски. И дали ще оправя руския, японския, арабския или африканския футбол. Наред с това, той от край време е леко непоследователен и меко казано несигурен в изявите си след като окачи обувките. Ето защо изключително силната му аура по-скоро би послужила като знаме, отколкото като оръжие в някаква тежка битка за спасяването на играта у нас.
Далеч по-важно обаче е друго. Независимо дали „достойният боец” ще се казва Стоичков, Лафчис, Пламен Марков, Домусчиев или дори Бербатов, той няма да излезе срещу Боби Михайлов. Не, на Конгреса той ще се изправи срещу „системата”. А тя - тази така добре закърняла система – е безпощадна. Тя е неумолима и - досега - непоправима. Новият боец ще трябва да се справи не с един, а с цели 700 съперника. Толкова са клубовете, които ще определят на Конгреса с гласовете си и президента, и бъдещето на БГ-футбола. А когато се стигне до гласуване – „системата” е безотказна. Там няма сантименти, няма способности, заслуги, отговорност, качества, концепции, авторитет, потенциал. Там няма нищо друго, освен изгода. Изгода, изгода и пак изгода.
За това „системата” е измислена така. Без мандатност, без лимит във възрастта, без отговорност... В интерес на истината, българското подразделение на „системата” изобщо не се различава от всички подобни международни структури в спорта, където постове и облаги са доживотни. Всички, с изключение на една – МОК, където въведоха възрастов и мандатен лимит след скандала „Солт Лейк Сити” преди десетина години.
Страхът командва нашите пишман ербапи
Спомняте ли си един много показателен факт? През 2005 г., когато футболните хора у нас се събраха да махат Батето под натиска на МОК, те гласуваха в бъдеще президентът на БФС да има максимален лимит два мандата от по 4 години. Мотивите – да не се преяждало с власт и злоупотреби. По този единодушно приет тогава член, сега - на предстоящия Конгрес - Боби Михайлов трябваше да благодари на всички и да даде път на следващия.
Но... „системата” се усети и още на първия следващ Конгрес въпросният член бе скоростно и тихомълком премахнат от нашите пишман ербапи. Тези, които през 2005 г. вдигаха високо ръце „срещу” преяждането с власт, същите тези вдигнаха още по-високо ръце „за” преяждането през 2009 г... Ето как страхът блокира мисленето и те превръща в куха пионка. Притесненията да не би ръководената от вечния биг бос „система” да те смачка, да те лиши от подаяние (теб и отборчето ти) опорочават всеки избор в българския футбол. Мандатността е лек срещу този страх и поради това тя бързо-бързо бе премахната.
Тъй че, „достойният боец” да се готви за битка не с един, а със 700 съперника. Не с Боби Михайлов, а със „системата” и по-точно със страха, наложен от нея.
Автор: Тодор Шабански
