Женско списание от времето на соца попада в ръцете на съвременен мъж, а той е в компанията на приятелката си и на нейната майка. За щастие, ефектът не е избухващ, а по-скоро комичен, и съвсем нагледно е пренесен на сцената на театралната работилница „Сфумато“. Две жени от две различни епохи „четат“ – най-вече между редовете, но и под линия, пред очите на публиката. Мъжът липсва, но той всъщност е зад кулисите...
В „Женските изкуства за щастливо съпружество“ се вихрят високата, руса и безобразно талантлива актриса Василена Винченцо и Милена Николова-Миленита – като дебютант в театъра. Драматургът Стефан Иванов е мъжът в сянка, за когото преоткриването на стари текстове изглежда като детска игра.
Лесно ли е да подмамиш една жена с терапия, в която основните елементи са мъж, деца, мода, пазар, пюбовник, колежки, клюки, развод, кобилкина, ковид, космос... В този словесен безпорядък срещата между две дами от различни векове се превръща в панаир на суетата, която всяка от тях носи. Панаир на техните истории, истини, самозаблуди, мечти, сънища, пророчества.
Панаир, в който „Горчиво!“-то е само ехо и спомен от сватбата, или клюки с дъх на силно кафе. И защото жената днес, погледната от строгия ъгъл на миналото, не трябва да бъде София Лорен, за да е символ на по-красивата част от човечеството.
Стефан Иванов: Много сме далече от окончателното равноправие между половете!
Драматургът – за работата си с двете актриси, за кризата и възможността да бъде използвана за прогрес, но и за регрес, за преосмислянето на ценностните системи и как се прави спектакъл без режисьор.
Къде открихте тези прелюбопитни текстове?
- Това се случи миналата зима, когато в една книжарница видях фототипните нови издания на двете книги. Зачетох се и много се забавлявах. Сториха ми се с много голямо чувство за абсурд спрямо настоящото време. Те по някакъв начин резонират с едно усещане за ренесанс в консервативното мислене и действие, и ценности – не само в България, не само в Полша, но и в Америка, и на много други места.
На какво се дължи този ренесанс?
- На това, че живеем в едно много кризисно време и кризата може да бъде използвана и за прогресивни, и ценни промени, и утвърждаване на либералното, най-общо казано, и стремежа към равенство – без значение, дали става дума за пол, или за раса, или за сексуалност, или за права.
Кризата обаче може да бъде използвана и за един регрес – цивилизационен и социален, и всякакъв... В момента сме в средата на един такъв конфликт.
Това не е ли много тъжно като констатация?
- Тъжно е но когато гледаме тезата на жената от преди век, освен абсурдното и смешното в нейното поведение и в нейната история, има нещо много важно, което не трябва да се забравя. Тя наистина вярва, че смисълът и щастието, и пълноценността на живота ѝ са в нейните ръце, и носи отговорността за това. Тя се стреми да преодолява проблемите, а не да ги заобикаля. Това е нещо, което не трябва да забравяме.
Когато се обръщаме назад и слушаме съвети, или четем класическа литература от такъв тип, това е нещо, което сме склонни да забравим и просто да се оставим на една апатия, на едно бездействие, и то да ни обхване, и да ни погълне, и да сме склонни да не можем да се изправим лице в лице с проблемите си.
Спектакълът страда ли от това, че няма режисьор?
- Ще видим... Аз вярвам в колективния артистичен дух, който може да направи нещо общо, което да е ценно – както за самите участници, така и за публиката.
Не е тайна, че репетицията е най-хубавата част от театралната работа за работещите в театъра. Тези репетиции бяха точно такива, но тепърва публика и критика ще реши дали този опит наистина е бил ценен и дълбок – не само за нас.
Предизвикателството не е ли още по-голямо, като се има предвид че това е първото появяване на Миленита на театрална сцена?
- Да. Тя е завършила право, но никога не е работила като юрист или адвокат. Била е филмова и телевизионна актриса обаче, освен певица. Това е първият й досег с театъра.
Как се справя?
- Рисково, но с голяма смелост. Все пак, репетицията, която буквално означава повторение, е неизменна част и от музиката. Тоест, това не е нещо ново за нея. В началото ѝ беше малко по-особено – когато се отделя изключително дълбоко и дълго внимание на определени неща, които нямат директно изражение и измерение на сцената, но са много важни – предварителната работа, разговорите, четенето на маса... Но това е нормално, когато стъпваш в непозната за теб територия.
Според мен този спектакъл има косвени асоциации с „Кокошка“ – друго представление на „Сфумато“, както и с много теми от съвремието...
- Текстовете, за които говорихме в началото, са използвани само като отправна точка. От тях са взети само едни определени опорни ценностни точки, истории, разкази, мнения и позиции. Този основен материал след това е обработван, редактиран, допълван – и по време на репетиции, и преди това.
Случайно ли стана така, че един мъж драматург работи с две жени актриси точно по тези теми?
- Струва ми се много важно някаква позиция, преосмисляне и анализ да идват не само от жени, но и от мъже. Защото, за добро или за лошо, живеем в свят, който Пиер Бурдийо (френски социолог, 1930- 2002, бел. а.), нарича овладян от мъжко господство („Мъжкото господство“ е една от най-успешните книги на Бурдийо, издадена през 1998 г. – бел. а.). Това, лека-полека, се променя. Отвреме навреме има някакви стъпки назад, но от окончателното равноправие между половете сме много далеч...
Много забележително и симптоматично е, че миналата година на български най-после имаше пълно издание на „Вторият пол“ от Симон дьо Бовоар (френска писателка, феминистка и философ, 1908-1986 – бел. а.). Това е основното и първото капитално съчинение на феминизма. Препоръчвам го най-вече на мъжете.
Спектакълът на кого ще допадне повече – на жените или на мъжете?
- Надявам се, при една идеално ситуация, това да бъде представление и за мъжете, и за жените.
